Грег Беър
Еон (24)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Полковник Мирски вкопчи пръсти в горния край на люка, зад който се намираше пилотската кабина на кораба. Нямаше пряка видимост към прохода, тъй като лазерните щитове и допълнителната броня закриваха всички люкове. Нищо не можа да различи и по екраните пред двамата пилоти, виждаше само някакви смътни очертания — въртящи се кръгове, светещи линии и всичко това му приличаше на абстрактна картина на пържени яйца върху замрежен фон.

— Хората ти да са готови — посъветва го командирът на кораба. — Кажи им да се придържат към стените на прохода докато попаднат в първата кухина. Разположили са снайперисти с лазерни пушки. Жилят като пчели.

Удари като от тежък юмрук се стовариха по външната страна на корпуса, последвани от протяжния вой на алармата.

— Гадните копелдаци стрелят по нас с Гатлингово оръдие — докладва вторият пилот. — Пробиха лазерните щитове. Има и няколко малки пробойни в корпуса.

Мирски отстъпи назад и затвори люка след себе си. Сравнението на противника с пчели му беше направило силно впечатление. Като ученик в Ленинград Мирски бе участвал в кръжок по пчеларство и познаваше добре нрава на тези насекоми. Ами ние нападнахме кошера, помисли си той, и те, напълно естествено, се защитават.

Той прелетя до другия край на кабината, вдигна шлема си и издаде няколко кратки нареждания. Двамата старшини, които командваха втори и трети взвод, се спуснаха през люковете за да предадат заповедите на войниците. Само след минути щеше да се започне.

— Защо си толкова мрачен, Алексей? — бодро се обърна Мирски към войника, който проверяваше неговия скафандър. — Приятели, проверихте ли оръжията си?

Останалите извадиха пълнителите на лазерните пушки и прегледаха енергийните индикатори.

— Строй се! — нареди Мирски. Откъм втората и трета кабина се чуваха кресливи заповеди. Командирът на първа рота, майор Константин Улопов, вече си бе поставиш шлема, а през това време артилеристът Жадов проверяваше стабилността на куплонгите и гъвкавите съчленения като ги дърпаше с ръка. След като приключеше проверката, Улопов на свой ред трябваше да прегледа скафандъра на Мирски.

Никой от тях не беше защитен от прострелване с куршум или лазерен лъч. При сражение в подобни условия изстрел от АКВ, или дори пригоден за вакуум пистолет, имаше същият поразяващ ефект както и от боен лазер.

Мирски доближи групичката, която бе наобиколила „Зев“, с други думи генерал-майор Сосницки.

— Батальонът е готов за атака, другарю генерал — докладва той.

Щабните офицери на Сосницки — общо трима, ако се броеше и замполита майор Белорезки — се въртяха около генерала като пилета край майка си, проверявайки отново и отново отделните елементи на неговия скафандър. Сосницки вдигна облечената си в ръкавица ръка, протегна я през навалицата и Мирски я сграбчи развълнуван.

— Маршалът ще се гордее с теб и хората ти — рече Сосницки. — Днешния ден, или по-точно тази нощ, ще е велика.

— Тъй вярно, другарю генерал — изпъна се Мирски. Въпреки че нямаше особено високо мнение за командния състав, Мирски бе разчувстван от думите на Сосницки.

— Ще им го върнем за Киев, нали, другарю полковник?

— Обещавам, другарю генерал.

Той погледна към Белорезки. На лицето на замполита се четеше смесица от възторг и ужас, ситни капчици пот бяха избили по горната му устна. Очите му бяха изцъклени.

Мирски неволно обърса своята устна. Беше мокра. Цялото му лице би покрито с пот. Той напусна групата и се върна при хората си.

Индикаторните лампи над трите широки овални десантни люка светнаха и космическият кораб се разтърси от поредица резки промени в реактивната тяга, които целяха да затруднят прицела на дебнещите ги отвън снайперисти, докато хората излизаха в пространството. Освен това колебанията в посоката на движението щяха да разпръснат десантчиците равномерно из вътрешността на прохода, но същевременно членовете на отделните бойни групи щяха да останат заедно, привързани един за друг със специални въжета.

В предварителната инструкция изрично се забраняваше безпорядъчната стрелба, тъй като далеч по-голям бе шансът да ударят свои, отколкото противника. Можеха да откриват огън само в битка от къса дистанция, при ясно разграничен противник. Подчертано бе, че трябва да прибягват да употреба на сила само в краен случай, целта бе колкото се може по-бързо да навлязат във вътрешността.

Всички се подредиха в колона. Люкът на аварийния шлюз бе откачен от пантите и подпрян на преградата. Помпите започнаха да изсмукват въздуха направо от кабината, а тътенът им отекваше в металните стени. Зад тях люковете към другите две помещения бяха херметически затворени. Светлините угаснаха. Мирски виждаше само индикаторите над десантните люкове и луминисцентния блясък на водещите въжета.

— Проверете радиовръзката и локаторите — нареди той. Всеки един от десантчиците трябваше да извърши кратка диагностика на системите за свръзка и най-вече — на пеленгатора, който имаше ключова роля в предстоящата атака.

Десет секунди до отваряне на десантните люкове. Неравномерното движение на кораба — рязката промяна в посоката, предизвикана от отсечените изригвания на маневрените двигатели — засилваше възбудата на Мирски.

Помпите вече не се чуваха. Намираха се във вакуум.

Люковете внезапно се дръпнаха встрани и първите десантчици пристъпиха в бездната и тишината.

Два взвода — общо двадесет човека — трябваше да щурмуват първа кухина.

Мирски бе трети в колоната. Пред него беше Улопов, двамата бяха свързани с късо въже. На свой ред за Мирски бе привързан Жадов, който бе въоръжен с лазерно оръдие, пристегнато с ремък на гърба му. Тримата сграбчиха едновременно ръба на отвора и се изтласкаха рязко — както ги бяха учили — отдалечавайки се от кораба като добре синхронизиран екип от парашутисти. Приличаха на малка шестокрака звезда сред безкрайния космос.

Мирски изчака очите му да привикнат с тъмнината и включи пеленгатора. За миг му се стори, че всичко е изгубено — не се чуваше познатото писукане на прибора. После в шлема се разнесе отчетливото чъф-чъф-чъф на радиофара, поставен от неизвестен герой — вероятно вече мъртъв, застрелян от американците — в близост до стената на прохода за втора кухина.

Вече се различаваше ярък кръг от светлина — входът на първа кухина.

Наоколо плуваха тъмни очертания. Удряха се в скафандъра, приплъзваха се със зловещо стържене. По лицевото стъкло полепнаха черни капки. Прожекторът върху шлема му освети огромни метални късове, смачкани и раздрипани вътрешни прегради, някакви стоманени подпори… това беше кораб!

Омотани в нещо невидимо, конвулсивно потрепваха останките на една от товарните ракети — като уловена в паяжина гигантска муха — заобиколени от плаващи човешки тела, повечето без шлемове. Пред очите му се завъртяха разчленени от взривната вълна трупове и надупчени резервоари.

Някои от телата бяха обкръжени от ослепително-ярък ореол. Отнякъде продължаваха да ги обстрелват с енергийни лъчи, целеха се както в убитите, така и в живите. Жадов внезапно изпусна въжето, което ги свързваше и Мирски инстинктивно посегна към оръжието му, но вместо това го сграбчи за ръката. Тялото на другия се сгърчи, ръката му потрепери и едва не изтръгна Мирски от халката, за която бе завързан Улопов. На няколко места по скафандъра на Жадов имаше обгорени отвърстия, от които бликаха мехури от газ. Жадов приличаше на спукан балон. Мирски се пресегна отчаяно и сграбчи лазерното оръдие. Подаде го на Улопов.

(И тъкмо в този момент го споходи неясен спомен — равно, покрито с трева поле, той събира парашута, разтърсва уморено глава и се усмихва.)

Проходът бе изпълнен със стотици десантчици. Мирски усещаше почти физически невидимите лазерни лъчи и куршуми, които бродеха из мрака, търсеха или пронизваха своите жертви.

Мирски дръпна Улопов към себе си и завъртя прожектора на шлема към предполагаемата посока, където трябваше да се появи стената. Мракът оставаше все така непроницаем. Убитият Жадов ги бе изместил от първоначалния курс.

— Използвай ракетния двигател — рече той на Улопов. — Разделяме се.

— Шпшроклет картоф — отвърна пресипнало майорът и звуково задействащият се микрофон отряза началото да думата. — Шпшгорещ като фурна. Шпшелая ти успех, полковник!

Мирски откачи въжето от халката и включи своя двигател. Обърна се с гръб към заплетения в невидимата мрежа кораб и ужасните трупове. Намали до минимум тягата и включи визьорния дисплей на шлема. Сигналът на радиофара бе изобразен като миниатюрна пирамида, а малка точка обозначаваше неговото местоположение. Отново подаде тяга и се насочи право към сигнала, към който се бяха стремили и останалите — незнайно колко оцелели в този момент — десантчици.

Едва сега си спомни номера на заплетения във въжетата и разрушен товарен кораб. Това беше единствената лунна ракета, на борда на която бе натоварена последната група десантчици, току що завършили обучението си за водене на бой в условия на ниска, или липсваща гравитация. Най-добрите.

Останал насаме в един миниатюрен, затворен в себе си свят, в който единственият ориентир бе мигащият сигнал на фара и изгубил представа колко от хората му са живи и колко са избити — Мирски пое във вътрешността на прохода, право към разширяващия се светъл кръг.

— Проникнаха — изпъшка Кирчнър и удари с юмрук облегалката на креслото. — В прохода има само трупове и шлака. Три от корабите се отдръпнаха назад, останалите вероятно са били поразени от нас. Никой от тях не може да се измъкне обратно — всъщност, няма и къде да идат.

— Пилотите ще изчакат докато атаката завърши — обади се по радиостанцията Герхард. Беше заминал да координира евакуацията на научната група в четвърта кухина.

— Не звучиш много весело, Оливър — захили се мрачно Кирчнър. — Сега е твой ред.

— Прехванахме радиосъобщения от Персийския залив — докладва Пикни. — В момента ги разшифроваме. Искате ли да ги чуете, капитане?

— Дайте ги — нареди Кирчнър.

Отпърво се разнесе дрезгав сигнал, последван от мъжки глас, с почти металически тембър: „Едно-К, говори Седми, въздушна опасност, въздушна опасност. Вампири, четиринадесет на брой, разстояние петдесет километра, източник платформата Тургенев. Повтарям, четиринадесет вампира. Шест свалени. Два приближават в бръснещ полет. Въздушна опасност, въздушна опасност, навлизат в обсега, девет свалени… ракети задействани… единадесет свалени. Три вампира, на двадесет километра. Вдигам свещениците. Свещениците прехващат вампирите. Имам връзка със Саламандър. Риба звезда изстреляна. Морски дракони на позиция. Два вампира, на шест километра. Изпращам трима на среща. Влизат в бой… изгубих директна връзка… изгубих радарен сигнал… — настъпи пауза. — Два вампира, на три километра. — Нова пауза и после, съвсем тихо: — Сбогом, Шърли.“

— Това беше от крайцера „Хоуз“ — рече приглушено Кирчнър и потърка очи. — Потопили са го.

— А ето и друго — намеси се Пикни. — От брега на Оман.

— Да го чуем — кимна Кирчнър и погледна към Ланиер.

„АВН деветдесет и шест, група Огнено кълбо — разнесе се нов глас — второ изстрелване Перо Две, повтарям, Перо Две започва Чигър, повтарям, Чигър. Ядрена глава четвърти клас, очаквам нови разпоредби от пощенските служби.“

— Това е авианосецът „Флетчър“, който изпраща стратегически бомбардировач със среден обсег на действие към брега — преведе Кирчнър.

„АВН осемдесет и пет, код Зоро-Доктор-Бети, пощенските служби оттеглят разпоредбата. Ноктите ще одраскат Чигър. Морски дракони — готови за стрелба. Приберете всички Пера обратно. Повтарям, да се приберат всички…“

„До групи Огнена топка, Водач, Прислужник и Алфа Делта Виктор… изстрелването се отлага…“

„АВН деветдесет и шест, преброих тридесет и осем вампира, източник тъмно-синя платформа от клас Тургенев, разстояние десет километра, ракети в готовност, радар с близък обхват, Морски дракони в готовност. Свещениците прехващат вампирите, Божичко мили — последното очевидно не беше кодово название, а възклицание — те са на два километра…“

Кирчнър махна с ръка да спрат записа.

— Трябваше да съм там долу — изстена той. — Точно в центъра на веселбата.

— Колко КАОТа са се отделили от Станция шестнадесет? — попита Ланиер.

— Пет, като изключим КАОТ 45. Идват към нас. Два са от Луната.

— Предупреди другите три, че сме нападнати. Възможно е да не успеем да ги приемем. Посъветвай ги да се насочат към Луната.

— Ако имат възможност — рече Пикни.

Вече беше започнала евакуацията на платформите, които се намираха в ниска орбита около Земята, както и на другите станции. Войната обхващаше нови територии, не се ограничаваше само със защитните космически платформи, но превръщаше в свои цели изследователските и промишлените орбитални станции.

— Ама че диверсия — каза горчиво Пикни. — Като гледам, вече излезе из под контрол.

— Естествено, че ще излезе — обади се по линията Герхард. — Само някой идиот или побъркан от отчаяние би си помислил другояче. Гари, повече нямаш работа там. Ще ми трябваш съвсем скоро в първа кухина. Аз вече тръгнах натам.