Грег Беър
Еон (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Ланиер излезе от асансьора, опря се на въжето и внимателно пристъпи в кабинката. Шофьорът, стройна млада жена облечена в син комбинезон с петлици на Военно-Въздушните сили, подкара кабината встрани от обичайния маршрут и се насочи към бойно-учебното поле на Кирчнър. Ланиер бе идвал само два пъти тук, всеки път за да се срещне с адмирала. Докато стискаше перилата на люшкащата се в безтегловност кабина, той се опитваше да измисли подходящ отговор, за въпроса, който неминуемо щяха да му зададат.

В последния им разговор Хофман бе намекнала, че информацията, която му бе дала, най-сетне е стигнала до Обединения щаб. А това означаваше, че Кирчнър и Герхард вече знаят.

Адютантът на Герхард го посрещна в късия тунел пред преустроения за тренажор хангар, където се подготвяше специалната група за операции в прохода. Той отведе Ланиер до набързо сглобена барака, в която бяха подредени няколко шкафа с документи. Една от ламаринените стени бе боядисана и полирана, за да служи за прожекционен екран. Кирчнър висеше недалеч от тавана, в нещо като хамак и само изви глава към влезлия Ланиер. Герхард се тласна от стената и влезе след него.

Кирчнър кимна и на двамата. Изглежда не се чувстваше никак удобно.

— Господин Ланиер е бивш офицер от въздушния флот, така ли е? — попита Герхард. Беше нисък, спретнат мъж с къдрава черна коса и сплеснат нос. Униформата му се отличаваше леко от тази на морските пехотинци — беше зелена на цвят, а високите ботуши имаха меки, гумени подметки, които се отличаваха с по-добро сцепление.

— Да, сър — отвърна Ланиер след кратка пауза.

— Вие не ни информирахте, че Такахаши е руски шпионин, господин Ланиер — укори го Кирчнър.

— Не, не го направих.

— Научили сте затова преди две седмици и не сте съобщили на командващия вътрешната охрана?

Ланиер не отговори.

— Вероятно е имало сериозна причина — каза Кирчнър.

— Да.

— Може ли да научим каква? — попита Герхард, но не успя да скрие напрежението в гласа си.

— Решихме, че ще е добре, ако оставим за малко руснаците на мира, за да се уверят с очите си, че наистина се готвим за евакуация. Затова и Такахаши беше на свобода.

— Което аз не бих позволил — отбеляза Герхард.

Ланиер кимна.

— Правилно сте предположили. Осъзнавате ли обаче, че с действията си сте изложили на опасност цялата операция? Такахаши е имал възможност да проследи нашите маневри, подготовката срещу евентуално нападение…

— Не, сър. Не му позволяваме да напуска лагера. Може само да изпраща съобщения.

Кирчнър, човек мълчалив и крайно сдържан, бе оставил на Герхард да води атаката.

— И той изпраща всичките тези съобщения през главите ни, предава ги едва ли не заедно с нашите инструкции до приближаващите се към дока платформи? Великолепно. Вече разпоредих да бъде арестуван. Ще наредя да го изпратят незабавно на Земята и ще поискам да бъде съден за предателство. Божичко, Гари. — Герхард поклати енергично глава, сякаш се опитваше да се отърве от досадно насекомо. — Хофман ли ти нареди да постъпиш така??

— Идеята беше нейна.

— И тя ти е дала името му. Някакви резултати? Искам да кажа, руснаците решиха ли се на преговори?

— Не съм чул засега.

— Така и предполагах. Те знаят какво пазим тук. Нима си очаквал да повярват, че наистина ще отстъпим и ще се съгласим да го поделим с тях?

— Искахме само да им дадем възможност да преценят спокойно нещата. И да се усмирят.

— Хофман запозната ли е с информацията, която Такахаши е изпращал? — попита Кирчнър.

— Да. Все материали за библиотеките.

— Божичко, Гари, този клоун е имал достъп до места, които са били забранени за мен и Кирчнър! Ако питаш мен, вие сте виновни за провала на операцията. Значи аз не бива да зная много неща, а той може, така ли? Както и твоята малка сладка студентка?

— Да, така е — кимна Ланиер, изчаквайки спокойно да премине първият пристъп на бурята. — Знаете, че не зависи от мен. Такова разрешение могат да ви дадат само вашите началници.

Герхард се усмихна.

— Да. Имаме си президент — това само между нас, Гари — та значи, имаме си президент, който живее в розовия блян на демокрацията, дума не може да обели за космическите изследвания, какво остава да ги разбира, имаме и сенат от миризливи и завистливи задници, които само се карат за това кой щат да получи приоритетно финансиране… — той погледна към Кирчнър, но адмиралът само поклати глава, засмя се и впери поглед в стената на астероида. — И никой пет пари не дава за Камъка, така ли е?

— Прав си и грешиш. Според мен, в този момент за политиците от Земята няма по-важен въпрос от Камъка. Руснаците умират от страх, че ще ги задминем далеч с откритията, на които се натъкваме тук. И като гледам всичко наоколо, все си мисля, че не са далеч от истината.

— А какво правим тук аз и Кирчнър, Гари? Защо не ни информират като теб? Безопасността на Камъка зависи от капитана и от мен, а са ни оставили зад завесата. Не можем да влизаме в библиотеките, не можем да ползваме документите… наистина не разбирам… звучи ми налудничаво. Не трябваше ли да си помагаме, а?

— Имали са си свои причини — отвърна Ланиер.

— Наблюдавах те внимателно, Гари. От една година не си на себе си. Не зная какви ужасни тайни пазиш в себе си. Какво, по дяволите, се крие тук?

Ланиер се намести във втория хамак и закопча колана.

— Какви заповеди получи от Земята, Оливър?

— Да бъда готов за предстояща атака срещу Камъка, както и за възможността от ядрен сблъсък на Земята.

— Възможно ли е руснаците да превземат Камъка?

— Ако използват всички сили и средства, с които разполагат в космоса, да.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Да — кимна Кирчнър. — Но не зная как точно. Ден и нощ мислим по този въпрос. Възможно е при следващото сближаване да прибягнат до въоръжена провокации на Земята — в Европа, или някъде из моретата, с цел да отвлекат вниманието от Камъка. А същевременно ще ни ударят внезапно. Или пък ще нападнат веднага, без предварителни провокации. Наистина, не зная.

— Какви са шансовете им за успех?

Герхард вдигна ръка, за да привлече вниманието им.

— Гари, искам да знам, на наша страна ли си? Ще ме оставиш ли да арестувам този копелдак?

Такахаши вероятно бе изпълнил предназначението си.

— Да — отвърна Ланиер. — Можеш да го разкараш от Камъка при първия удобен случай. Остави на Държавния департамент да си блъска главата с него, когато пристигне във Флорида.

— А ще ни пуснеш ли в библиотеките? — попита Герхард.

— Не. Те са затворени. Мога да ви кажа каквото трябва да знаете.

— Тогава ще отговоря на въпроса ти — рече Кирчнър. — Шансовете им за успех са големи. Не можем да ги отблъснем. Ударят ли ни с цялата си мощ, остава само една възможност — да затворим първия проход. Но тогава и ние ще бъдем изолирани. Имаме изричната заповед да не прибягваме до тази възможност.

— Естествено — рече Ланиер. — Направим ли го, руснаците ще сметнат, че се потвърждават най-лошите им предчувствия.

— Приятно ми беше да си побъбрим, Гари — обади се Герхард. — А сега ще се заема с прогонването на онези копелдаци от Камъка.

— Само Такахаши. Не пипай руската група.

— Божичко, не, разбира се — вдигна рамене Герхард. — Нали винаги се сещаме за тези неща, когато е твърде късно.