Грег Беър
Еон (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ланиер не разгъна бележката нито на борда на совалката, нито след като се прекачи в Космическия Апарат за Орбитален Транспорт. Ужасяваше се при мисълта, че вътре може да е написано името на колега, дори приятел, срещу когото щеше да е да принуден да вземе мерки.

Най-сетне КАОТът влезе в дока на Камъка, Ланиер го напусна, съобщи набързо новините на Роберта Пикни и свързочниците, които бяха на смяна, после надникна при Кирчнър и му препоръча да затегне работата на отдела за външна сигурност.

Що се отнасяше до вътрешната сигурност…

Там друг носеше отговорност. Дали Герхард вече бе получил информацията, която все още се спотайваше в джоба на Ланиер? Как Хофман се бе добрала до името и защо го бе дала тъкмо на него?

Някой му предаде компанел с доклади от ръководителите на различните звена. Докато се носеше в безтегловност, между тесните стени на коридора в придоковите помещения, с пристегнати на ръцете плътни и меки налакътници, които използваха работниците от платформата, той прегледа набързо докладите, колкото да се увери, че само отлага неизбежното.

Едва след като влезе в кабината на безтегловния асансьор, придружен от мълчалив и мрачен морски пехотинец, той въздъхна и извади бележката.

— Бих искала да взема камион за пътуване до втория пръстен от кладенци — рече Патриша. — Колкото се може по-скоро. — Такахаши държеше вдигната вратата на палатката и тя се промуши край нея. Каролсон и Фарли дремеха в съседното отделение, докато Фу и Чанг работеха над компанелите. Такахаши я последва вътре.

— Имаш ли някаква идея? — попита Такахаши. Каролсон и Фарли се надигнаха и ги погледнаха навъсено.

— Трябва да извърша някои изследвания върху характеристиките на времето и пространството — отвърна Патриша. Лицето й беше побледняло, под очите й се виждаха виолетови сенки. — Помолих господин Хайнеман за помощ. На борда на самолета има радиопеленгатор, можем да уловим сигнала от него с някой от детекторите на военните, да го подложим на честотен анализ и да определим дали се движим по-бързо, или по-бавно във времето като сравним резултатите, когато самолетът прелита над нас.

— Значи ли това, че си стигнала до определени изводи? — попита Каролсон и седна в койката.

— Така мисля — отвърна Патриша. — Но нищо конкретно, докато не разполагаме с доказателства. Имам някои предположения и ако те се потвърдят, ще мога да премина към теоретизирането.

— Не искаш ли да споделиш с нас тези предположения? — попита я Такахаши и седна на койката до Каролсон.

— Добре — Патриша вдигна рамене. — Коридорът може да е нагънат. Всяка гънка ще е флуктуация на време-пространството и ще обозначава точка на потенциален изход към друга вселена. Тези гънки ще предизвикват микроскопични изменения в геометричните константи, по специално в размера на пи, както и в някои физични константи. Там където има гънка — или възможност за гънка — би трябвало да регистрираме промени в хода на времето.

— Това означава ли, че коридорът е изпълнен с потенциални кладенци?

— Струва ми се, че да. Само някои от тях са били избрани — по-точно е да се каже настроени. — Тя вдигна изморено поглед към тавана на палатката, опитвайки се да подбере подходящи думи за да обясни онова, което вече бе започнало да се оформя в главата й. — Гънките се удрят една в друга. Не е изключено броят им да е неограничен. Отвореният вътре в гънката кладенец — потенциален или вече настроен — е нещо като проход към друга вселена.

Такахаши поклати изумено глава.

— Всичко това изглежда толкова фантастично.

— Така е — въздъхна Патриша. — Ще ви го обясня по-подробно, когато се върне Гари.

— Всеки момент го очакваме. Преди няколко часа е пристигнал в дока — каза Каролсон. Тя се плесна по коляното и стана. — Това ми напомни нещо. Утре вечер ще има танци в първа кухина. Всички са поканени. Забавата не е посветена на завръщането на Гари, но може да послужи и с такава цел. Имаме нужда от малка почивка.

— Много ме бива в танците — похвали се Фу. — Фокстрот, туист, суим.

— Чуйте го само! Да не мислиш, че живеем в шейсетте? — засмя се Чанг.

— Петдесетте — поправи я Фу.

— И ако успеем да отлепим Хайнеман от неговата любима играчка, — добави Каролсон, — ще покажа на стария хитрец няколко страстни движения.

Ланиер остави бележката върху бюрото и посегна към разговорното устройство. Поколеба се, преди да натисне бутона.

Вече се досещаше защо Хофман му бе дала името.

— Ан, — каза той — искам да се срещна незабавно с Рупърт Такахаши.

Надяваше се, че ще се справи успешно със задачата, която му бе възложила Хофман — да обезвреди бомбата, в която се беше превърнал Камъкът…

Капрал Томал Олдфилд, двадесет и четири годишен, бе прекарал последните шест месеца на Камъка и ги смяташе за най-вълнуващото време от своя живот, въпреки че в действителност не беше се случило нищо кой знае колко интересно. По-голяма част от времето бе преминало в дежурства във втора кухина — на караулката преди входа за първа. В задълженията му влизаше да държи под око пътя, моста до предградието, както и завоя на отвъдната страна на реката. Обикновено дежуреха по двойки, но днес неговият колега получи заповед да придружава един от учените в първа кухина и той остана сам. Не очакваше каквито и да било неприятности. Нищо необичайно не беше се случило за периода, откакто бе пристигнал на Камъка. Дори не беше срещал призрак.

Не вярваше че съществуват.

Олдфилд си подсвиркваше, когато излезе от караулката и се загледа надолу по пътя. Беше съвсем пуст.

— Чудесен ден, редник — произнесе отривисто той и отдаде чест. — Да, сър. Денят тук винаги е чудесен.

Чудеше се, дали в известен смисъл това не е същият онзи първи ден, когато бе пристигнал. Един дълъг, безкрайно дълъг ден, без никакви нощи. Времето се променяше, макар и рядко — понякога валеше, друг път от реката се вдигаше мъгла. Но можеше ли това да означава, че един ден е сменил друг?

Прегледа лазерната пушка, после се прицели в празните кутии, подредени зад караулката и произведе няколко пробни изстрела. Още първата кутия се пръсна под топлината на невидимите за окото лъчи. След като приключи със стрелбата, той приближи и подреди нови кутии — за следващата смяна. Имаха го за ритуал.

После заобиколи караулката, спря и се обърна.

Невъзможно бе да опише онова, което видя.

Дори не помисли за лазерната пушка. Първата му мисъл бе какво ще напише в рапорта, за да не го сметнат за глупак.

Беше високо близо седем фута, мършаво, с тясна като дъска глава и две стърчащи отстрани и немигащи очи, които го разглеждаха най-спокойно. Дългите и тънки ръце излизаха от тялото доста по-ниско от раменете и бяха покрити с нещо, наподобяващо тенекиените кутии, по които обичаше да стреля. Краката бяха къси и яки на вид. Кожата им бе гладка, огледална — не блестеше, а по-скоро напомняше старо, полирано дърво.

Съществото кимна в знак, че го е видяло.

Той също кимна, сетне подтикван от създадените по време на обучението рефлекси, вдигна пушката и извика:

— Име и пропуск!

Но съществото вече бе изчезнало.

Олдфилд имаше чувството, че се е скрило в тунела, но не беше съвсем сигурен.

Лицето му пламна от гняв и отчаяние. Беше изпуснал своя шанс. Видя истински призрак, а не можа да го свали, та да го видят и другите. Беше се държал точно така, както и останалите, които — официално или не — бяха заявявали, че са срещали странни същества.

Олдфилд винаги бе смятал, че е замесен от по-здрава мая. Той блъсна с юмрук стената на караулката и натисна бутона за тревога.