Грег Беър
Еон (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Членовете на експедицията се бяха струпали около камиона и изглеждаха като екскурзианти, на които предстои разходка в гората. Ремаркето беше натъпкано с раници и екипировка.

Патриша седеше между Такахаши и мургавия морски пехотинец с индиански черти на име Рейнолдс. Рейнолдс беше въоръжен с лазерна пушка и автомат със сгъваем приклад. Каролсон седна до шофьора — лейтенант от ВМФ на САЩ Джери Лейк — висок здравеняк със светлоруси коси. Лейк погледна през рамо за да провери дали всичко е наред, кимна на Такахаши и се усмихна на Патриша.

— Хората ми са готови да ви защитават на всяка цена, госпожице Васкес. Така че, не се отдалечавайте без разрешение.

— Да, сър — отвърна тихо Патриша. Такахаши — нисък, набит и мускулест полу-японец, с големи зелени очи, в които се четеше увереност, също кимна. Такахаши беше единственият, който носеше цивилни дрехи — памучна риза, дъждобран и джинси. „Защото съм алергичен към някои от оцветителите на комбинезоните“ — обясни й той в палатката.

Лейк подкара камиона. Каролсон се зае да проверява списъка на екипировката, а Фарли й помагаше с компанела.

Камионът возеше общо осем пътника, четирима от охраната и четирима „цивилни“, както ги бе нарекла Каролсон.

Патриша не откъсваше поглед от гърба на предната седалка. Беше пъхнала в джоба писмото на Пол, което бе пристигнало малко преди да тръгнат.

Мила Патриша,

 

Където и да си, моя тайнствена приятелко, надявам се, че с теб всичко е наред. Животът тук се влачи едва-едва — особено като си помисля как щеше да е ако си с мен — но какво да се прави. Често се чувам с родителите ти — Рита е толкова мила, а и с Рамон си бъбрим чудесно. Научих много неща за теб, докато те няма. Надявам се, че не ми се сърдиш. В „Престър и Минтън“ (това е предприятие за софтуер) приеха молбата ми, но ще изчакат с окончателното решение докато бъде приет бюджетът за военните доставки. Носят се слухове за известни ограничения и това може да забави доста нещата.

Стига съм дрънкал глупости. Липсваш ми УЖАСНО. Рита ме попита направо дали ще се женим и аз взех да мънкам. Но го искам и ти знаеш това. Не ме е грижа дали си вундеркинд, дали си права или грешиш, искам само да дойдеш и да ми кимнеш. Ще намерим къде да живеем. Стига си упорствала. Добре де, май прекалявам, а и край тебе сигурно има други риби, та моето жалостиво пляскане на сухо едва ли ще ти направи впечатление. (Все пак, знам че поне накрая мога да напиша нещо свястно, а не само да хленча). Обичам те. Страстна, всеотдайна целувка.

 

Пол

Тя написа дълъг, самоцензуриран отговор, показа го на Каролсон за одобрение, после го изпрати на Земята с първия КАОТ.

За нейна изненада, не беше никак трудно да съчини писмото. Успя да вмъкне всичко, което Пол би желал да чуе от нея, всичко, което искаше да му каже, защото вече не се съмняваше, че след няколко седмици Пол ще е мъртъв.

Ланиер бе отлетял за Земята. Патриша му завиждаше. Предпочиташе да е там, долу и да чака неминуемото, вместо да се измъчва тук.

Не, не беше вярно. Никога досега на раменете й не бе лягала по-голяма отговорност. Длъжна бе да направи всичко, което й бе по силите, за да предотврати края.

Ненавиждаше се за спокойствието — но продължаваше да работи. Умът й най-сетне бе достигнал така желаното състояние. Решенията сякаш идваха от само себе си, подреждаха се в стройни заключения, като формули, равенства, където погрешните предположения бързо изпъкваха и бяха зачерквани.

Такахаши се оказа умен и приятен събеседник, но Патриша бе изгубила всякакво желание за разговори и все още знаеше твърде малко за него. Ланиер я бе предупредил, че от тук нататък Такахаши и Каролсон ще се грижат неотстъпно за нея.

На петдесет километра от базовия лагер пътят свърши. Камионът продължи по песъчливия склон на хълма, а снабдените с метални шипове гуми тракаха по камънаците. За изминалото време пейзажът в коридора почти не беше претърпял изменения. Южният полюс постепенно се изгуби от погледите им. Патриша не се интересуваше особено от гледката, само от време на време вдигаше глава. Каролсон, Фарли и Такахаши играеха шах на компанела. Патриша ги следеше замислено.

— Стигнахме средата — обяви Лейк след два часа. Играчите записаха ходовете си и изчистиха екраните на компанелите. Камионът спря. Вратата се плъзна встрани и войниците наскачаха с въздишки на облекчение. Патриша се измъкна след тях, протегна се и се прозина. От другата страна на кабината се появи Каролсон с термос в ръка и раздаде на останалите пластмасови чаши.

— Пътуваме с всички удобства — каза тя.

— А бира? — попита Рейнолдс.

— Пожертвана е в името на науката — отвърна Каролсон. — Някой да е гладен?

Патриша си взе един сандвич от кутията и се отдалечи на десетина метра от камиона, в компанията на Такахаши. В началото на пътуването бе получила няколко пристъпа на главозамайване и гадене, но сега всичко бе преминало. Нима можеше да се боиш, когато наоколо имаше само безлюдна пустиня, лишена дори от насекоми? Каква по-успокояваща гледка от тази?

— „И мокро бе морета, а пясъкът сух“ — изрецитира тя.

— Вярно, така беше — съгласи се Такахаши. Тя приклекна, а той се настани до нея, като сгъна крака в поза „лотус“. — Знаеш ли защо тръгнах с експедицията?

Патриша малко се смути от неочаквания въпрос и отмести поглед встрани.

— Сигурно за да ме държиш под око.

— Така е. Ланиер ни предупреди, че косъм не бива да падне от главата ти. Как се чувстваш?

— Добре засега.

— Знаеш ли, за библиотеката… — той замълча и погледна назад към полюса. — На никого не е лесно.

— Съвсем скоро ще започна да се чувствам като принцеса, заобиколена от загрижени придворни.

Такахаши се засмя.

— Едва ли ще се стигне до там. Ще гледам да не се натрапвам. Но трябва да те питам нещо важно. Можеш ли да работиш?

Патриша знаеше съвсем точно какво има пред вид.

— Аз работя. Дори сега.

— Добре. — С това изглежда темата бе изчерпана.

Тя откъсна една клонче и го разгледа — и тук листата изглеждаха както край лагера — дребни, с матова повърхност. Съвсем като изсъхналата трева.

— И да е градина, доста е занемарена — отбеляза тя. — Очаквах, че ще срещнем още горички.

— Нататък става по-лошо.

— Замислял ли си се някога, какви огромни количества почва е трябвало да прекарат в коридора? — попита тя и се изправи. Почти не беше докоснала сандвича. От два дни нямаше никакъв апетит. — Ако предположим, че почвеният слой е с дебелина 200–250 метра…

— Такива са данните от ултразвуковия сондаж — кимна Такахаши.

— И предположим също, че коридорът е дълъг един милиард километра…

— Защо пък толкова?

— Само предположение — каза тя. — Това би означавало четиридесет милиарда километра почвен слой.

— Ако разчупим Земята и покрием с останките й коридора, използвайки всичко — кора, магма, ядро — ще ни стигне за не повече от тридесет милиарда километра. — Такахаши забоде пръст в пясъка.

— Засега изключваме възможността нататък да има планини. Тогава ще са нужни още по-големи количества.

— Права си — съгласи се Такахаши. — Но големият въпрос е: Откъде са взели толкова материал? И не забравяй въздуха. При диаметър двадесет километра ще получим… 1.3 трилиона кубически километра въздух…

— Виждам, че и ти си работил по въпроса.

— Разбира се. И неведнъж. Римская пръв започна, а колегите от статистическия отдел продължиха идеята. Аз само зяпах. Има още толкова въпроси без отговор. Как се опреснява въздухът в коридора? Регенерационните резервоари в основата на Камъка едва ли биха се справили, особено, ако някъде навътре се срещат и животни. Ако е така, тогава въздухът ще стигне само за няколко хиляди години.

— Съмнявам се — поклати глава Патриша. — Който… каквото и да е построило всичко това, създало го е за вечността. Нямаш ли такова чувство?

— Понякога. Но съвсем не значи, че предположението е вярно.

— И все пак трябва да съществува някаква инсталация за поддръжка на коридора.

Такахаши кимна.

— Римская предполагаше, че в стените на коридора има отвори далеч преди да се натъкнем на първите кладенци.

Към тях се присъедини и Каролсон.

— Да сте усещали друг път подобна миризма в коридора? — попита тя.

Двамата поклатиха глави.

— Мирише като пред буря. И от доста време. Но нивото на озона е в границите на нормата. Още една мистерия.

Патриша подуши въздуха. Усещаше се някакво свежо ухание, но не като разцъфнали пред буря цветя.

— Израснала съм в район, където бурите бяха ежедневие — продължи Каролсон. — Мога да разпозная тази миризма от километри.

Върнаха се в камиона и продължиха пътуването. Патриша включи процесора и потъна в проблемите си, като се ровеше из цялата налична информация.

Час по-късно Такахаши посочи първия пръстен, състоящ се от четири кладенеца, издълбани на равни разстояния по стената на коридора. Всеки един от кладенците бе разположен в центъра на широка неколкостотин метра падина. Над средата на падината бе увиснала, без никакви видими подпори, преобърната наопаки бронзова чиния, широка приблизително петнадесет метра.

Камионът забави скорост близо до ръба на падината. Такахаши помоли Лейк да направят един кръг около кладенеца, преди да слязат. Когато спряха, Такахаши и Патриша доближиха края на падината.

— Идвали сме поне двадесет пъти тук — съобщи й Такахаши. — Почти прокарахме път.

Патриша държеше мултиметъра пред себе си. Засега стойността на пи оставаше непроменена. Тя коленичи и провеси прибора от ръба. Отново никаква промяна.

— А сега слез в падината — предложи й Такахаши. До него вече бяха застанали войниците, Фарли и Каролсон. Патриша ги погледна намръщено.

— Пак ли някакъв номер? Ти слез пръв.

— Няма да стане веселбата — извика Каролсон. — Хайде, слизай.

Патриша приклекна и опипа с крак меката, податлива почва.

— Слез долу де — подкани я Лейк.

Тя въздъхна и се спусна в падината. Едва изминала десетина метра от ръба, Патриша почувства нещо странно и се обърна назад. Тялото й не беше наклонено под същия ъгъл, както на останалите. Зави й се свят, тя направи опит да застане на същата плоскост, но едва не падна. Естествената позиция бе по радиуса на кривината, сякаш коридорната сила следваше извивката на падината. Но въпреки това мултиметърът не регистрира никакви локални промени във време-пространството. Едва сега и другите я последваха.

В сянката на увисналата ниско над нея преобърната чиния, от земята се подаваше цилиндрично, подобно на запушалка тяло, с бронзов капак отгоре. Такахаши премина по капака, за да й покаже, че няма никаква опасност. Патриша го последва, като не откъсваше поглед от екрана на мултиметъра. Никакви промени.

— Някакви идеи за силата, която държи чинията горе? — попита тя. Фарли и Каролсон само вдигнаха рамене. Морските пехотинци се натръшкаха в пясъка наблизо и се заоглеждаха с досада.

— Може би въпросът не е съвсем точен — рече Такахаши. — Вгледай се внимателно в материала, от който са направени чинията и запушалката. Доколкото имахме възможност да определим, субстанцията е същата като на коридорните стени.

Патриша коленичи и прокара длан по повърхността на запушалката. Отблизо цветът й не беше съвсем бронзов. На места се виждаха червени и зелени жилки, дори черни петна, които се преливаха едно с друго.

— И тук ли променена геометрия? — попита Патриша.

— Във всеки случай, това не е материя — обади се Каролсон. — Стигнахме до този извод малко след като изследвахме стените.

— Не ни беше никак лесно да привикнем с идеята, че пространството може да се използва като строителен материал — призна си Такахаши. — Фарли кимна съчувствено.

— Вярвам ви — съгласи се Патриша. — Преди четири години публикувах статия по този въпрос. Според мен, ако съществува закономерност, която да възпрепятства заемането на някакво определено състояние при гнездовидните вселени, то като последствие от трайното неутрализиране на пространствените трансформации би трябвало да се формира непроницаема бариера.

Такахаши се усмихна, но Фарли и Каролсон я гледаха шашардисани.

— И така, — обади се Такахаши — ясно е, че нищо не подпира чинията. Всъщност, тя не съществува от гледна точка на реалността. Това е само пространствено изразена форма от вероятности. Звучи логично, нали?

— Уф — махна с ръка Фарли.

Лейк седеше в центъра на тапата, положил лазерната пушка на колене.

— Не че съм кой знае какъв специалист — подвикна той. — Но това под мен изглежда съвсем солидно. Дори не е хлъзгаво.

— Добре казано — кимна Патриша. Тя протегна ръка и докосна тапата. — Изглежда, че вероятностните състояния не са напълно отделени от материята. Трябва да съществува някаква точка на пресичане, в резултат на която е възникнала тази напълно материална повърхност. — Тя опря датчика на мултиметъра в тапата. Отначало пи-показателят затрептя, после се успокои на 3.141487233 период. — Тук пи е по-ниско — съобщи им тя. Прегледа и останалите константи. — Гравитационната константа е номинална, също както и скоростта на електромагнитната радиация.

— Н-снижаването?

— Непроменено. Каква роля са изпълнявали тези кладенци?

— Не можахме да определим, защото са запушени.

— Може би осъществяват достъп до нещо извън коридора — предположи Такахаши. — Засега решихме да не проучваме тази възможност. Ясно е обаче, че на времето кладенците не са били запушени, а пясъкът е бил отблъскван от силово поле. Единственото явление, което забелязахме, бе червената светлина, която блика от всеки един от кладенците. Опитахме да огледаме вътрешността, като изпратихме малък хеликоптер с дистанционно управление, но той не се върна. Изгубихме го от погледите още щом се отдалечи на десетина метра. Отказахме се да изпращаме втори.

— Мъдро — кимна Каролсон.

Все още настанен върху запушалката на кладенеца, Лейк извика безгрижно:

— Хората ми са готови да слязат долу, когато пожелаете.

— Разбрахме ви, лейтенант — отвърна Каролсон. — Но имаме сериозни причини да не избързваме.

— Дайте ми стабилен скафандър и подходящо оръжие и с още няколко човека съм готов да… — той се засмя.

— Наистина ли ще слезете? — попита Патриша и го погледна изненадано.

Лейк се подсмихна иронично.

— Стига да имаме поне известна представа за онова, което ни чака долу, защо не? Нали, момчета? — останалите войници кимнаха. — И без това службата е доста скучна.

— Извършихме някои пробни разкопки около кладенците — продължи Такахаши и посочи разровената почва край падината. После вдигна шепа пясък и го изсипа между пръстите си. — Почвата надолу е съвсем суха. Никакви микроорганизми, никакви по-големи форми на живот, никакви растения.

— Нищо живо… освен нас — добави Фарли.

— И никаква радиация — продължи Такахаши. — Няма следи от непознати химични елементи. Може би тези кладенци са били изкопани с експериментална цел.

— Следи от боговете — промърмори Каролсон.

— Съвсем еднакви ли са кладенците? — попита Патриша.

— Доколкото можахме да определим — отговори Такахаши. — Всъщност, изследвахме само два.

Рейнолдс се изправи и изтръска пясъка от панталоните си.

— Ей, лейтенант. Може би призраците идват от тук, а?

Лейк завъртя отегчено очи.

— Виждали ли сте призраци? — попита Патриша и погледна втренчено младия офицер.

— Никой не е виждал — отвърна вместо него Каролсон.

— Господин Рейнолдс?

Рейнолдс премести поглед от Лейк към Патриша.

— Мене ли питате?

— Да — кимна Патриша. — Вас. — Тя почука с пръст върху пропуска, без да знае, дали всъщност й дава някаква власт над войниците.

— Никога не съм виждал — отвърна Рейнолдс. — Но други са виждали, хора, на които имам доверие.

— Всички сме чували тези истории — намеси се един морски пехотинец на име Хъкъл. — Някой от момчетата умират да разказват страшни истории.

— И все пак, — каза Лейк — хората ми не са привикнали да дрънкат небивалици. Съобщенията са малобройни, но доста заинтригуващи.

Патриша кимна.

— Някакви бъдещи планове за спускане в кладенеца?

— Засега не — каза Такахаши. — Имаме други, по-важни проблеми.

Тя погледна отново надолу, към повърхността на запушалката и я потърка с обувка.

— Когато се върнем, бих искала да се запозная с пълния доклад от експедицията.

По време на разговора в главата й неусетно се бе оформила една идея, която бе издържала поне на първия критичен щурм. Патриша вдигна глава към преобърнатата чиния.

— Ще се връщаме ли? — попита Такахаши.

— Време е — кимна Патриша.

Франтът използваше специално адаптиран проектор за да прикрива придвижването им около палатката зад завесата на околния пейзаж. Двамата часовои биха могли да чуят Олми само ако беше прекалено шумен, но дори тогава нямаше да го видят. Той премина само на сантиметри от единия и се приближи към бюрото със запаметяващото устройство, което използваше за работа Патриша Луиза Васкес.

Олми бе крайно заинтригуван от младата жена — от разговорите, които бе подсушал до момента, тя определено бе епицентър на изследователската група. Нищо чудно това да е същата жена, която бе споменал в разговора Инженерът…

На бюрото, в метална кутия бяха подредени ситно изписани листове. Много от бележките бяха зачеркнати, или направо задраскани, имаше дори цели страници, от които можеха да се четат само формулите, или диаграмите. Той прелисти записките, като разглеждаше учудено обозначенията, измислени от Патриша.

В ъгъла бе поставен компанел, на сребристия екран не се виждаше нищо. До него бяха натрупани дискове, а един от тях стърчеше от тесния процеп, вдясно от клавиатурата. Олми се огледа, провери къде са часовоите, после коленичи до компанела и го включи. Не беше кой знае колко трудно да се ориентира в античния прибор, само след няколко минути вече преглеждаше съдържанието на дисковете. Той записа цяла серия файлове за по-обстоен анализ с помощта на имплантата и след четири минути приключи.

Доколкото можеше да съди по видяното и прочетеното, младата жена бе доста напреднала за времето, в което живееше.

Тъкмо подреждаше записките в първоначалния им вид, когато иззад ъгъла на палатката внезапно се появи един от войниците и втренчи поглед в неговата посока. Олми се изправи бавно, уверен, че проектирания около него камуфлаж все още действа.

— Чу ли нещо, Норман? — попита сержант Джак Тиги.

— Не.

— Да не е излязъл вятър. Готов съм да се закълна, че видях тези листа да се движат.

— Още един призрак, Джак.

Тиги приближи кутията и разгледа купчината листове.

— Майчице — промърмори той. — Какво ли пише тук? — Той се наведе и прокара пръст по изписаните с формули страници. Имаше ръкописни букви, някои разделени от скоби, примесени със странни символи, за които смътно си спомняше от последната година в колежа, интегрални знаци, ескпоненти съдържащи гръцки и готически букви, а също и напълно непознати триъгълничета, кръгчета и завъртулки, двуеточия и какво ли не още…

— Каква бъркотия — каза сержант Тиги и се изправи. Космите на врата му настръхнаха, той подуши въздуха и се извърна рязко.

Разбира се, нямаше никой. Какво очакваше?