Грег Беър
Еон (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Патриша и Ланиер преминаха през караулката, където провериха пропуските им и влязоха в библиотеката на втора кухина. Нагоре по стълбите пътят им бе осветен от познатите неонови лампи. Спряха на четвъртия етаж, където кабините за четене тънеха в мрак. Ланиер я настани в една от малкото осветени кабини и изчезна между редиците, оставяйки я насаме с неприятното усещане за нечие призрачно присъствие — въпреки, че библиотеката беше съвсем пуста. Когато се върна, беше пъхнал под мишница три дебели книги.

— Това са едни от последните книги, отпечатани за широко разпространение, преди информационната служба да премине изцяло на подчинение на държавата. Не тук на Камъка, а на Земята. Тяхната Земя. Предполагам, вече имаш известна представа що за библиотека е това.

— Антикварна. Музей — кимна тя.

— Правилно. Библиотеката е антикварна и е приспособена за работа именно в тази насока. Когато се запознаеш с библиотеката в трета кухина, ще разбереш колко напреднали са било обитателите на Камъка.

Той й подаде първия том. Шрифтът бе досущ като този от книгата на Марк Твен, но хартията изглеждаше по-плътна и вероятно бе полиетиленова. Тя прочете заглавието: „Кратка история на Смъртта“ от Ейбрахъм Деймън Фармър. Датата на публикуване бе 2135 г.

— По нашия календар ли?

— Да.

— За Малката смърт ли става дума? — попита с надежда тя.

— Не.

— За нещо друго, значи. — Тя прегледа набързо хронологията на събитията, изписана на първа страница:

— От декември 1993 до май 2005 г. — Патриша затвори книгата, но пъхна пръст да отбележи мястото. — Преди да продължа с четенето, бих искала да задам един въпрос.

— Питай. — Той изчака търпеливо, докато Патриша търсеше подходящите думи.

— Тези исторически книги са за някакво бъдеще, което не е нашето, нали?

— Да.

— Но описаната тук хронология съвпада с нашата… и ако въобще става дума за нашето бъдеще… тогава, катастрофата ще настъпи само след месец.

Той кимна.

— И от мен се иска да го предотвратя? Но как? Какво бих могла да сторя, дявол да го вземе?

— Не зная какво би могъл да стори всеки един от нас. Всъщност, немалко хора вече работят по този въпрос. Ако… нека не забравяме това ако… наистина предстои да се случи. Във всеки случай има едно доста съществено обстоятелство, по което вселената на Камъка се отличава от нашата.

— И то е…?

— В миналото на Камъка в околностите на Земята и Луната не се е появявал гигантски астероид-звездолет.

— И това ли е разликата?

— Ти не мислиш ли?

Тя прелисти следващата страница.

— Колко време имам?

— Утре отлитам на Земята. А вдруги ден ти потегляш за първия пръстен.

— Значи два дни.

Той кимна.

— Тук ли ще остана?

— Ще свикнеш. Зад онези редици е оборудван малък кабинет с легло и печка. Часовоят ще минава на проверка на всеки няколко часа. Не бива да им разкриваш нищо от онова, което си прочела. Ако обаче нещо те тревожи или плаши, свържи се с тях веднага. Дори ако става дума за неразположение. Разбрано?

— Да.

— Първия ден ще ти правя компания — той положи ръка на рамото й. — Ще се чувстваш по-спокойна, нали?

— Ами да.

Ланиер се настани в съседната кабина, извади компанела и започна да трака по клавишите.

Патриша отвори на първата страница от книгата и се зачете. Не плъзгаше поглед по редовете, а отваряше книгата напосоки и търсеше по-важните събития, на които да се опре в разсъжденията си.

15 страница:

В края на осемдесетте години на двадесети век за Съветския съюз и неговите сателити било очевидно, че Западният свят е на път да спечели в надпреварата — както научната, така и идеологическата — на Земята и в космоса, което от своя страна можело да доведе до непредсказуеми последствия за съдбата на социалистическите страни и на управляващата система. Всички отчаяни опити да се надмогне научно-техническото изоставане били обречени на провал. След разполагането на първите космически защитни установки на Съединените щати, Съветският съюз зачестил с опитите си да подпомогне задъхващата се наука чрез вливане на свежи идеи заграбени с помощта на икономически шпионаж, а също и чрез внос на ембаргови стоки — компютри и други образци на високите технологии — но и тези усилия се оказали напразни. А след като изстреляната през 1991 г. от Съветския съюз защитна космическа платформа показала съществени недостатъци както в конструкционно, така и в маневрено отношение, съветските ръководители трябвало да признаят, че онова, което социолозите предсказвали отдавна, вече било факт — Съветският съюз бил неспособен да се сравнява в техническо отношение със свободния свят.

Преобладаващата част от съветските компютърни системи били централизирани — процесори за лично ползване, или пък системи извън правителствените проекти се смятали за нелегални (с някои малки изключения, като експеримента Агата например) и законът преследвал сурово подобни нарушения. Така подрастващите съветски кадри били лишени от възможностите, които предоставял на своята смяна „загнилият“ капитализъм. Съветският съюз скоро щял да се задуши под тежестта на собствената си тирания и да посрещне зората на двадесет и първи век с един народ, който все още живеел в двадесети, или дори деветнадесети век. В малкото оставащо време до този съдбовен миг, единственото, което можели да предприемат съветските ръководители било — ако се възползваме от футболната^[1] терминология от онова време — да си опитат силите във „финалния спринт“. Тоест, да подложат на изпитание Западния блок и неговата способност да се справя успешно в критични ситуации. Не успеят ли и в този последен опит, не им оставало нищо друго освен да посрещнат новия век със значително по-отслабени позиции. Ето защо Малката смърт била неизбежна.

Патриша въздъхна мъчително. За първи път срещаше хронология на Малката смърт, при това написана от толкова далечна — в историческо отношение — гледна точка. Припомни си кошмарите, когато беше съвсем малка, спомни си безкрайните дни, през които властваше единствено страхът, а после и ужасяващите репортажи по телевизията. Неведнъж след това се беше връщала в мислите си към онова страшно време, ала сега, докато поглъщаше тези лишени от емоционална окраска, хладнокръвни заключения, тя усещаше, че я побиват тръпки.

20 страница:

В сравнение с тази катастрофа, Малката смърт от 1993 г. била като сблъсък на диваци с лъкове. Няколко незначителни въоръжени стълкновения, които сега по-скоро будят насмешка, отколкото ужас и които завършили с лъжливи обещания за мирно съществуване, напомнящи лицемерните детски клетви за вярност. Все пак, поизплашени от мощта на оръжията, които притежавали, както Западният блок, така и съветските военни сили обявили официално, че са готови да преминат към доктрината за „въздържане от окончателен удар“, разчитайки на тактика и военна технология, придобили популярност през предишното десетилетие. Но когато накрая се стигнало до размяна на ядрени удари — нещо, което всички смятали за неизбежно — отбранителните системи с космическо базиране се оказали далеч по-ефективни от очакванията. Ала и те не били в състояние да попречат на атаките от къса дистанцията, осъществявани от плаващи край бреговете на вражеската страна подводници, в следствие на което били унищожени Атланта, Брайтън, а също значителна част от крайбрежната ивица на Британия. Руснаците на свой ред изгубили Киев. И все пак, размяната на ядрени удари била краткотрайна и ограничена по характер. Малко след началото на конфликта, двете воюващи страни обявили почти едновременно, че капитулират. В крайна сметка руснаците излезли от войната със значително по-малко „поражения“. Не били спечелили нищо, само укрепнала вярата им, че не могат да бъдат победени при никакви обстоятелства, стига някой ден историята да не зачеркне сама тяхната изостанала от времето система.

Когато дошла Смъртта, тя била лишена от всички досегашни ограничения и предубеждения. Използвали се всякакви възможни оръжия и никой не мислел за последствията.

35 страница:

В заключение трябва да кажем, че погледнато ретроспективно, веднъж изобретено, всяко оръжие рано или късно влиза в употреба. Все пак, не бива да забравяме, че в онези далечни времена от края на двадесети и началото на двадесет и първи век, на оръжията, каквито и да са те по природа, се е гледало първо като на средство за защита. Обществената нагласа клоняла към мнението, че едно разумно общество не би си позволило лукса само да предизвика своя Армагедон. Но обществото никога не е разумно — то може да е рационално, да притежава обществено съзнание, да бъде улегнало, но не и разумно. В арсенала на всяка нация винаги са съществували такива разрушителни сили като недоверието и омразата…

3 страница:

Равносметката от Малката смърт е четири милиона убити — главно в Западна Европа и Англия. За разлика от нея, Смъртта приключила с 2.5 милиарда жертви и тази цифра все още подлежи на уточняване, защото никой не е „преброил“ труповете. Да не говорим за безбройните изпарени на място…

Патриша се огледа уплашено.

— Но това е ужасно — прошепна тя.

— По-добре си почини малко — посъветва я Ланиер.

— Не… още не. — Тя продължи да прелиства книгата напред-назад…

345 страница:

Налага се изводът, че морските сражения нерядко завършвали по прищявка на съдбата. По време на Малката смърт значително количество подводници били преследвани и потопявани, почти до момента на капитулацията, но големите флотилии си разменяли само дистанцирани удари. Известно е, че при широкомащабните военни конфликти, на морските сили се пада тежката задача да встъпят първи в бой. Битките в Средиземно море, Персийския залив, Североизточния Пасифик и Атлантическия океан били краткотрайни и ожесточени. Рядко имало живи победители. По време на Смъртта, морските сражения траели от половин до един час, а немалко от тях продължили само пет-десет минути. Всъщност, още до края на първия ден от войната и двата враждуващи блока на практика се лишили от своите военни сили с морско базиране. Това били последните огромни военни флотилии, което браздели водите на земните океани и радиоактивните отпадъци, които останали след разрушаването им, продължават да замърсяват морската шир дори сега, 130 години по-късно.

400 страница:

Във втората половина на двадесети век постепенно придобивало популярност движението на привържениците на идеята за връщане към природата. Тези хора — обикновено в групи от петдесет-сто човека — се заселвали в някой изолиран край на света, обявявали го за своя неприкосновена територия и предричали назряващо глобално бедствие, след което цивилизацията щяла да изчезне и да настъпи анархия. Изграждали специални убежища, където съхранявали хранителни припаси и оръжия, готвели се да оцеляват в екстремални условия, издигали не само морални, но и материални бариери между себе си и обществото — с други думи, напълно олицетворявали синдрома, който Орсън Хамил определил като „консервативната болест на двадесети век“. Тук не е мястото да търсим причините за тази болест, която пробуждала у хората стремежа към индивидуално оцеляване и го превръщала в най-висша форма на идеология и където способността да убиваш се смятала за достойнство.

В едно усамотенците грешали — и били прави. Катастрофата наистина настъпила и по-голяма част от света била унищожена, но дори през Дългата зима, която последвала, цивилизацията не рухнала под ударите на анархията. По-скоро обратното — по време на суровата зима се родили и укрепнали нови, значително по-кооперативни и гъвкави общества. На животът се гледало като на божествен и скъпоценен дар, а всички оцелели след Смъртта се смятали за кръвни братя. Разбирателството между хората и взаимопомощта се превърнали в основни нравствени ценности, защото никой не можел да преживее тези трудни времена без подкрепата на околните. Усамотенците, както ги наричали — тежко въоръжени и враждебно настроени към другите оцелели след конфликта — скоро се превърнали във фокус на всеобщата омраза и презрение.

Пет години след края на Смъртта, повечето лагери на усамотенци били разбити, а умопобърканите членове на сектата или загивали, или попадали в плен. Немалко усамотенци получавали сурови присъди за престъпления срещу човечеството — и по-точно за отказ да сътрудничат при възстановяването на цивилизацията. Постепенно чистката обхванала всички, които защитавали правото да се носи и употребява оръжие и дори се прехвърлила върху групите, където високите технологии все още били на почит.

Военният персонал, който имал късмета да оцелее след войната, бил подложен на насилствено превъзпитание.

Значителен пример за тези промени и най-вече за отношението на оцелелите към ужасите, които донесла Смъртта, бил съдебният процес от 2015 г. — когато висши политически и военни ръководители както от Западния, така и от Източния блок били съдени по обвинение в геноцид срещу цялото човечество.

Струваше й се, че сънува. Тя затвори книгата и се подпря уморено. Възможно ли бе това — седеше тук, в малката кабина и четеше книга за събития, които още не бяха се случили — но бяха далечно минало за една друга вселена.

Тя преглътна мъчително заседналата в гърлото й буца. Ако беше истина, ако наистина предстоеше да се случи, тогава трябваше да се направи нещо. Тя отново разтвори книгата на последните страници, където бяха притурките.

На страница 567 откри онова, което търсеше. Тук, в продължение на две страници, имаше подробен списък на всички градове, които са били подложени на бомбардировки, с приблизителния брой на жертвите — ранени и убити. Намери графата за Калифорния — двадесет и пет града, всички поразени. Лос Анджелис — двадесет и три атомни бомби, за период от две седмици. (Тук имаше звездичка и за първи път срещна непонятната бележка под линия „гърч“). Санта Барбара — две бомби, Сан Франциско, включително Оукленд, Сан Хосе и Сънивейл — двадесет, за период от три дни. Сан Диего — петнадесет. Лонг Бийч — десет. Сакраменто — една, Фресно — една, Космическият център Вандерберг — дванадесет, част от които върху крайбрежието.

Поразени в близост до големите градове военно-въздушни бази, включително и някои цивилни, които биха могли да се използват за военни цели — петдесет и три. Всички космически центрове на планетата са били сринати със земята, дори в страни, които не участвали пряко в конфликта (отново звездичка и обяснението „гърч“).

Патриша почувства, че й се завива свят. Книгата сякаш се смаляваше пред очите й. Стори й се, че се намира в мрачен тунел, без да губи осезание, само дето между нея и околния свят имаше плътна стена. Тя е Патриша Луиза Васкес, на двадесет и четири години, а това означава, че животът все още е пред нея. Родителите й бяха още млади, поне така вярваше. И Пол, с него едва започваха да се опознават, да привикват един към друг — Пол също беше в безопасност.

Само че всички те живееха в зони, които щяха да бъдат (можеха да бъдат) бомбардирани и заличени от лицето на Земята.

А изглеждаше толкова просто. Трябваше само да вземе тази книга със себе си, когато си тръгва — това ще е скоро, след няколко дни. Да я отнесе на Земята и да я покаже на хората. (Дали някой вече не бе го сторил?)

И ако наистина двете вселени толкова много си приличат, тогава хората щяха да бъдат принудени да вземат мерки. Пред лицето на тази смъртоносна заплаха, щяха да предприемат тотално разоръжаване, да си простят за всичко: Господи, съжалявам, че стигнахме до там, хайде да приемем това предупреждение като Божествена милост и да…

— О, майчице! — тя затвори книгата и стана.

Ланиер я изведе на разходка в парка пред библиотеката. Тя плака пет минути, после се съвзе. Измъчваха я стотици въпроси, но все не можеше да ги формулира точно. А дори и да научеше отговорите, това едва ли бия успокоило…

— Някой правил ли е сравнения? Искам да кажа, между тяхната история и нашата? — попита тя.

— Да — отвърна Ланиер. — Аз, а и Такахаши също.

— И той ли е от посветените?

Ланиер кимна.

— И какво откри? Приличат ли си двете вселени?

— Има някои дребни различия, които могат да се дължат на изминалото време, или пък на недостоверност на ползваните източници. Но нищо съществено. Ако изключим Камъка.

— Фактите от книгата поне до този период напълно ли съвпадат с онова, което става на Земята?

— Да.

— Значи никой не си е направил нужните изводи от Малката смърт?

— Изглежда, че не.

Тя приседна на бетонната настилка под една мъртво дръвче.

— Знаят ли, долу на Земята?

— Осведомени са единадесет души — тук и на Земята.

— И какво са предприели?

— Всичко, което е по силите им.

— Но Камъкът би могъл да промени нещата. Именно той е съществената разлика. Не е ли така?

— Надяваме се. През следващите няколко седмици ще търсим отговори на най-важните въпроси — за алтернативните вселени, затова откъде е дошъл Камъкът. Ще ни помогнеш ли?

— Искате да узнаете защо Камъкът е тук и доколко си приличат двете вселени, за да решите дали на Земята ще избухне нова война?

Ланиер кимна.

— Много е важно.

— Не виждам с какво мога да помогна, дори ако стигна до някакви изводи.

— Хофман е на мнение, че ако въобще някой е в състояние да помогне, това си само ти.

Патриша кимна и погледна встрани.

— Добре. Имам ли право на условия?

— Какви условия?

— Искам да бъде евакуирано семейството ми. Искам да се погрижат за безопасността на някои мои приятели. Да ги приберат там, където са генералите и политиците.

— Не. — Той бавно заобиколи дървото. — Не ти се сърдя за това, което искаш, но отговорът е не. Никой от нас не е поставял подобни условия. Не че не сме мислели за това.

— Имаш ли семейство?

— Брат и сестра. Родителите ми са починали.

— Жена? Не. Не си женен. Приятелка, годеница?

— Не съм обвързан с никого.

— Значи можеш да разсъждаваш по-обективно от мен — каза ядосано Патриша.

— Знаеш, че това няма нищо общо.

— Искате от мен да работя с всички сили за вас и същевременно да очаквам търпеливо часа, когато моите родители, приятелят ми, сестра ми, всички, които обичам, ще загинат в ужасяваща катастрофа, за която вече знам?

Ланиер спря пред нея.

— Помисли малко, Патриша.

— Зная, зная. На Камъка има стотици като мен. Ако всеки постави подобни условия, ще настъпи паника. Затова значи бил ограничен достъпът до библиотеките.

— Това е една от причините.

— А също и за да не узнаят руснаците?

— И това.

— Колко мъдро. — Говореше с тих, спокоен глас и това я изненадваше. Трябваше да е притеснена, уплашена, а се чувстваше хладнокръвна и разсъдлива. — А какво ще стане като получа писма от Земята? И не им отговоря?

— Едва ли ще промени нещо, нали? И без това, според книгата, ни остават само няколко седмици.

— Но как ще чета писмата им? Как ще работя?

— Ще работиш, — отвърна Ланиер — осъзнавайки, че ако се доберем на време до нужните ни отговори, ще можем да го предотвратим.

Тя втренчи поглед в изсъхналата, прилегнала по земята трева.

— В книгата пишеше, че стартовата площадка на совалката също е била бомбардирана.

— Да.

— Ако стане, тогава ще бъдем откъснати от света, нали?

— Така е. Но едва ли ще горим от желание да се завърнем.

— Затова ли са тези земеделски лаборатории? И колко дълго няма да получим нищо от Земята?

— Ако избухне война, както е описано в книгата, може би тридесет години.

— Аз… сега не мога да се върна в библиотеката. Ако не възразяваш, ще остана за малко тук.

— Разбира се. Може да отскочим до първа кухина за да обядваме. Не забравяй — нося тази тежест от доста време. И ти ще привикнеш с нея.

Тя се изправи без да отговаря. Ръцете й не трепереха. Чувстваше се удивително спокойна, след преживяното.

— Да вървим — каза Патриша.