Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Douglas Adams’s Starship Titanic, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2009)
- Разпознаване и корекция
- Alegria(2009)
- Допълнителна корекция
- RealEnder(2012)
Издание:
Редактор Лидия Манолова
Издателска къща „Пан“
ISBN 954-657-230-6
История
- —Добавяне
- —Изкопирано от http://www.sfbg.us/books/pan/ff/index-0009.html
- —Корекция
VIII
— Тук ще е банята, а там — вратата — рече Дан.
— Страхотно — съгласи се Нети — обаче…
— Аз пък си мислех, че банята ще е там, а пък вратата тук — намеси се Люси.
Защо ли вечно се уплиташе? Дан полагаше усилия да не е така, ала колкото и да се стараеше, всичко, което бяха обсъждали с Люси едва предния ден или тотално му убягваше, или излизаше съвсем объркано.
— Тъкмо това исках да кажа — оправда се той.
— Страхотно — рече Нети, — а сега ще ви кажа нещо…
Но тук я прекъсна Найджъл, който душеше из мазето.
— Човек усеща как векове пиянско блаженство лъхат от пряка тухла! — викна той.
— Но къщата съществува само от сто и петдесет години! — проехтя гласът на Люси в отговор.
— Била е построена за жилище на енорийския пастор — пошушна Дан на Нети.
— Мммм, страхотно — рече Нети. — Обаче виж сега, Дан…
— Няма майтап! — Дан усети как нейде дълбоко в него бликва ентусиазъм както всеки път, когато станеше нужда. — Тука ще е ресторантът — като влезеш, отдясно. И не с твоите префърцунени манджи, ами истинска калифорнийска храна, приготвена като хората! А тука ще има бар.
Люси го погледна унищожително, ала милостиво не го поправи. О, да, сега си беше спомнил, ресторантът щеше да е отляво; отначало щеше да е отдясно, после решиха да е отляво, после пак решиха да е отдясно, но когато Люси изтъкна, че най-добре ще е кухнята да е от другата страна, пак го бяха върнали отляво. Ама как да го запомни всичкото това, по дяволите?
— Страхотно — рече Нети — обаче вижте… — ала тук влезе Найджъл и гласът й заглъхна. Нети изглеждаше поразително в простата си тениска с доста дълбоко деколте и плетена жилетка. Найджъл я прегърна през раменете.
— Харесва ли ви гледката? — попита той.
— Мммм — отвърна Дан.
— Говоря за къщата — поясни Найджъл. Дан не можеше да понася това мазно превъзходство, което се удаваше на бизнеспартньора му без всякакви усилия и което той можеше да си пуска и спира като студената вода в маркуча. Не, чакай! Туристическа компания „Топ Тен“ вече не съществуваше. Току-що я бяха продали за сума, която изглеждаше на Дан абсурдно задоволителна.
— Ние с Люси цял живот си мечтаем за такова нещо, нали така, Лютиче? — рече той. Люси много мразеше да я нарича с галени имена пред хора, но никога не му го беше казвала, тъй че сама си беше виновна, както си признаваше. Разбираше, че той си мисли, че на нея й харесва, и това малко заблуждение продължаваше вече толкова време, че тя изобщо не виждаше по какъв начин би могла да оправи положението. От колко време бяха заедно? Май бяха станали цели тринайсет години — всъщност, още от първите дни на Туристическа компания „Топ Тен“: тогава Найджъл я беше заговорил в един бар в Санта Моника и я бе представил на бизнеспартньора си.
Отначало англичанинът с изисканите маниери бе привлякъл силно Люси, но след като се поопознаха, тя бе открила, че Дан, кротушкото от Университета на Източното крайбрежие, е по-истински и по-разбираем. Всъщност колкото повече се сближаваха, толкова повече тя се чудеше как така, да му се не види, хората не можеха да познаят от пръв поглед що за абсолютна мазня е Найджъл.
— Ще го наречем „Хотел Уотъргейт“ — рече Дан.
— Това няма ли да отблъсне републиканците, на които все още им се ще да се подслушват помежду си? — попита Нети.
Найджъл я потупа по дупето.
— Върви да обърнеш колата. А така, добро момиче — каза той и Нети припна с високите си токчета надолу по стълбите на елегантната викторианска пасторска къща и потъна в нощта.
Как може да му позволява да се държи с нея така? — помисли си Люси, но на глас рече:
— Кога ще подпишеш последните документи за компанията, Дан?
— О… Ъъ… Ами не знам… — изведнъж Дан като че се изнерви. — Май Найджъл още не ги е взел…
— Формулярите би трябвало да ни чакат в хотела — обади се Найджъл, преди Люси да избухне. Избухването беше реакция спрямо Найджъл, която тя намираше за все по-естествена. В този случай обаче вече бяха й подпалили фитила и той щеше да гори, докато се върнеха в хотела и откриеха, че (малка сладка изненадка!) формулярите в крайна сметка така и не са пристигнали и че проклетата пощенска компания ПАК бе издънила Найджъл. Горкичкият Найджъл! Вечно си намираше разни извинения.
Угасиха светлините в празната къща и тръгнаха по алеята в мрака. Над тях звездите изпълваха студеното нощно небе с потресаваща яснота.
— Защо Нети не е обърнала колата? — лекото раздразнение придаваше известна изостреност на любезните маниери на Найджъл.
Щом стигнаха до колата, откриха, че Нети се взира през обектива на „Минолтата“, която бе поставила на покрива.
— Какво, дявол да го вземе, смяташ че правиш, Бозо? — когато Найджъл заговореше с игрив тон, тогава беше най-опасен.
— Шшшт — изшътка му Нети. — Снимам къщата. Недей да клатиш колата.
— Не знам дали си забелязала, Айнщайнчето ми — гласът на Найджъл преливаше от чиста радост. Той обичаше да взема гаджетата си на подбив… — Но сега е нощ.
— Тъй де! — съгласи се Нети, ала не помръдна русата си глава на милиметър дори. — Снимката ще се казва „Хотелът на Дан и Люси под звездите“. Може би ще я сложиш в рамка и ще я окачиш във фоайето?
— Нощем не можеш да снимаш, освен със светкавица, глупчо — и Найджъл отвори вратата на колата.
— Хей! Ама ти я разклати! — писна Нети.
— Качвай се вътре, мозъче. Аз ще карам — рече Найджъл.
— Май доста дълго продължи това — обърна се Нети към Дан.
— Наистина — отвърна той.
Тъкмо се канеха да се качат в колата, когато внезапен вятър лъхна през ливадата пред свещеническия дом и дърветата се огънаха, сякаш ги бе връхлетял ураган — само дето се огъваха във всички посоки.
— Исусе Христе! — възкликна Дан и се прилепи о колата. — Това пък какво беше?
— Виж! — въздъхна Люси. Сочеше небето. — Падаща звезда!
— Пожелайте си нещо! — викна Нети.
— Леле божке! — изръмжа Найджъл. Той беше от онези хора, които винаги бяха предпочитали Капитан Марвъл пред Супермен. — Вижте само това?!
Над тях ставаше нещо съвсем необичайно. Точно над главите им изведнъж се оформи облачен кръг и после се разля като ядрен взрив, докато най-накрая кипящият слой от злокобни кълбести облаци покри цялото небе. Коленете на Найджъл омекнаха. Люси я втресе. Дан усети как стомахът му подскочи. А Нети просто зяпна.
Но имаше и още.
Четиримата земляни чуха призрачен рев, сякаш от прибой, разбиващ се върху Далечен бряг отвъд хоризонта на мисълта и после внушително, величествено и без всякакво предупреждение един огромен метален зъб се спусна от облака и разряза бившия им елегантен викториански дом (с предстоящо разрешение за комерсиална експлоатация) на две.
Найджъл зяпна. Люси зяпна. Дан зяпна.
— Страхотно! — измърмори Нети.
Не се чуваше никакъв друг шум освен вятъра, който се мяташе като луд сред дърветата, сякаш търсеше къде да се скрие, и сегиз-тогиз тупкането на някоя падаща тухла от останките на къщата.
Самото нещо беше лъскаво и вертикално и се губеше нагоре в облаците. Беше толкова огромно и настоящо, сякаш имаше абсолютното право да си стърчи там. Докато го гледаха, една малка светла точица се спусна по корпуса му и се изгуби в разрушената къща.
Кълбящите се облаци междувременно бяха започнали да се разпръскват и когато светлата точица за втори път се заспуска, разкриха нещото в цялата му страховита грамадност. Широкото острие или зъб, който бе погребал къщата, се издигаше близо цяла миля нагоре в небето, а там като че се разширяваше и преминаваше в огромно металическо тяло; приличаше на гигантска подводница.
— Това е космически кораб — измърмори Нети и тръгна към него като хипнотизирана. Фотоапаратът висеше на китката й. Изведнъж светлата точица отново се стрелна нагоре.
— Недей! Нети! Върни се! — изкрещя Дан.
Но Люси вече тичаше подире й. Тъй че Дан се затича подир Люси. Найджъл се мъчеше с всички сили да помогне като се опитваше да се скрие зад кормилото.
— Не се приближавай! — викна Дан.
— Нети! — Люси я дърпаше за ръката и се мъчеше да я замъкне обратно при колата. — Ние… Ние не… не знаем какво е това!
— Прекрасно е… — измърмори Нети. Нещо в тона й накара всички да вдигнат очи към огромното нещо и да спрат да вършат онова, което вършеха, каквото и да беше то. При сблъсъка с нещо толкова огромно, толкова излизащо извън границите и на опита, и на въображението им, всички техни действия изведнъж им се видяха неуместни и безсмислени.
Светлата точица отново се беше спуснала в къщата и от коридора сега идваше някакво сияние. Когато тримата свалиха погледи към земята, замръзнаха на място: на прозорчето на входната врата се беше появила някаква сянка.
— Нещо идва! — Дан усещаше как коленете му се разтреперват.
Люси задърпа Нети за ръката. Но Нети продължаваше да пристъпва напред, сякаш нямаше търпение да поздрави онова, което в момента отваряше вратата на съсипания дом…
— Добър вечер, неизвестни форми на живот — рече нещото. — Собствениците на „Звездна светлина Инкорпорейтид“ биха желали да ви се извинят за неудобствата, които вероятно сме ви причинили по невнимание при спешното паркиране на кораба.
— Аааааа! Аааааа! — Люси вече се беше разпищяла невероятно добре. Найджъл беше запушил ушите си и се опитваше да се навре още по-надълбоко под кормилото.
— Всичко е наред, Люси — опита се да я успокои Дан.
— Аааа! Аааааааааа! Аааааааааааааааа! — Люси нямаше желание някой да я успокоява. Току-що се бе сблъскала с Пришълец от друг свят и много ясно, че смяташе да си попищи на воля.
— Шшшт! — изшътка Нети. — То ни говори!
— Именно — обади се Нещото от Космоса. — Като извинение ще ни позволите ли да ви предложим безплатно пътешествие на борда на Звездния кораб?
— Може би друг път… — рече Дан.
— Аааааааааа! Аааа! ААаааа! АаааааАААааааАа! — продължаваше Люси.
— Да! — викна Нети. — Много бих искала!
— Елате с мен, мадам — покани я Нещото от Космоса, врътна се и влезе обратно в разрушения дом.
— Е? Хайде бе! — подвикна им Нети. — Егати как реве! — и преди Люси или Дан да успеят да я спрат, тя последва съществото през вратата.
Дан се поколеба и чак тогава осъзна, че няма избор; и преди Люси да е успяла да се разпищи отново, той вече тичаше след Нети, а Люси се усети, че е хукнала след Дан.
Нещото бе застанало пред една осветена веранда и сега те виждаха, че то не е по-страшно от робот, облечен в изтупани дрешки и със слушалки, който им се кланяше учтиво и се извиняваше, задето се налагало да ги покани в товарния асансьор.
— Моля ви, не се тревожете — каканижеше успокоително той. — Уверявам ви, че Звездният кораб „Титаник“ е най-луксозният и най-напредналият в технологично отношение интергалактически космически кораб, строен някога.
Той пак се поклони и ги въведе вътре, и кой знае как — по-късно нито Дан, нито Люси, нито Нети успяха да обяснят как така неусетно и тримата влязоха в асансьора. Преди да проумеят какво става, стълбичката зад тях се прибра и роботът натисна едно копче.
— Отново ви се извинявам, задето се налага да се возите в товарния асансьор — забеляза той. — Обикновено в кораба се влиза на нивото на Преддверието.
— Хей! — възкликна Дан. — Ама ти как така говориш английски? — След като си бе намерил конкретен повод за задаване на въпроси, вече се чувстваше по-добре.
— Ще ме извините, но аз не говоря… как го казахте, „английски“ ли беше? Всички функциониращи роботни единици на този кораб са снабдени с инфравиолетови сензори за превод, които автоматично сканират мозъчните импулси на пътниците за езикови модели. Тези модели се пренареждат вътре в мозъка ви, тъй че да можете и да говорите разбираемо, докато сте на кораба. Всъщност в момента вие говорите и разбирате блеронтински. Доста удобно е за авторите на научна фантастика, а?
Дан не беше сигурен как да разбира последната реплика — дали роботът намекваше, че не представлява нищо повече от приумица на нечий писателски ум, или че цялата тази история не се случва наистина? Както и да е, преди да успее да измисли още нещо по тази тема, фантастичната ситуация, в която бяха попаднали, обзе изцяло ума му: те се издигаха вертикално с голяма скорост по огромния кил към туловището на Звездния кораб, на миля над земната повърхност.
Найджъл набра един номер на мобифона си и отчаяно повика през прозореца:
— Дан? Люси? Нети?
Но гласът му едва достигна порутените зидове на разрушената къща.
В следващия миг той чу призрачен рев като прибой, разбиващ се в далечен бряг.
— Ало? — рече мобифонът му. — Тук полицейски участък Оксфорд. С какво можем да ви бъдем полезни?
Найджъл не отговори. Беше твърде зает да наблюдава невероятната грамада, която отново се издигна във въздуха и изчезна по посока на Млечния път.
Найджъл погледна попиления викториански дом и алеята, на която само преди мигове стояха неговите приятели, и върна мобифона на поставката му.
— Това не се е случило — измърмори той под носа си. — Не се е случило.
Бихме могли да си помислим, че в начина, по който отпусна рамене, прозираше лек оттенък на облекчение, но, разбира се, вие ще отхвърлите подобна идея като пълна измишльотина.
Във всеки случай, в същия този миг Найджъл изведнъж наистина много се напрегна. Всъщност едва не изскочи от панталоните си „Армани“. И без никакво съмнение си удари главата в покрива на колата.
— Оууу! — изкрещя той.
Един старец с ветрееща се бяла брада си седеше тихичко на предната седалка. В очите му имаше сълзи, а едната му вежда всеки момент щеше да падне.