Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (29) (По идея на Дъглас Адамс)

XXVIII

Леовинус се промени.

Като начало махна фалшивите си вежди и ги лепна на стената на килията, точно над вратата. По-важното обаче беше, че прекара последната седмица в занимания с нещо, с което всъщност никога досега не се беше занимавал — не и от ранното си детство насам. Седемте дни затвор, без нищо за четене, без възможност да общува с хората и най-вече — без кьорав почитател наоколо, го принудиха да се вгледа критично в самия себе си. Прекара цяла седмица в размисли за живота си и за това, що за човек е станал. И колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че се е провалил. Колкото повече се вглеждаше в душата си, толкова повече осъзнаваше падението си.

Разтрепери се от неловкост, щом се сети за последната пресконференция — как се бе наслаждавал на подлизурството им! Сгърчи се от срам, щом се сети какво бе отговорил на онзи журналист, който го попита не се ли чувства отговорен за рухването на ясаканската икономика. Какво бе казал той? Бил отговорен само пред Изкуството си или нещо от сорта?! Сега, докато се взираше в голите стени на килията, бе осъзнал, че е отговарял като задник. Никой не можеше да се крие зад претенции, че е творец, докато хората страдат, а може би и умират заради онова, което е сътворил.

Спомни си двете репортерчици с хубавите усмивки и съблазнителното зелено червило… Какво превъзходство чувстваше над тях… как дълбоко в себе си беше убеден, че никой не е достатъчно добър за него. Сега, сред самотата и мизерията на килията, той се убеждаваше, че не е достатъчно добър за никой друг. Първият блеронтинец, който влезе през тази врата, мислеше си той, има по-голямо право на свобода и щастие от него. Дори и онзи кошмарен Патлак на Блеронтис!

Беше надарен с такива чудесни дарби — толкова баснословни и безгранични — и какво бе сторил с тях? Беше ли направил някого щастлив? Беше ли дарил други светове с мир и благоденствие? Не. Доколкото осъзнаваше, бе използвал таланта си най-вече за собствено възвеличаване. Точка. Сега, като се обърнеше назад, всичко това изглеждаше толкова жалко! Беше ли обичан? Беше ли обичал?

И тук, ако подслушвахте пред килията му (а полицай Хакет подслушваше), щяхте да чуете какъв ужасен стон се изтръгна от Най-великия гений, известен някога на Галактиката, щом си спомни как цялата му обич и привързаност се бяха излели не върху живо същество — жена, любима, сноркче дори — а върху куп жици и неврони, сензори и кибернетични пътеки — Титания, неговата последна, най-велика, абсолютна страст!

— Но тя ме обича! — изстена той от дълбините на своето отчаяние.

— Но не е истинска… — отвърна ехото, щом мислите му се блъснаха в голите стени. — Ти сам си я създал!

Промяната, която се случи с Леовинус в неговата Оксфордска затворническа килия, щеше да представлява мощно оръжие в ръцете на десните политици, превъзнасящи благоприятното въздействие на затворите. За късмет обаче тя мина съвсем незабелязано за всички политикани на Земята.

 

 

Леовинус тъкмо беше стигнал до онази степен на самобичуване, когато вече започваше да му харесва, и го прекъснаха грубо.

— Имаш посетители, Чан! — съобщи му полицай Хакет. През изминалата седмица той доста се беше привързал към смахнатото старче.

Вратата се отвори и в килията влезе онзи ужасен журналист, придружен от изключително привлекателна извънблеронтинка, още по-съблазнителна в ясаканската си носия — проста риза с един-единствен орнамент отстрани — знак, че дамата не е омъжена и се интересува от брачни предложения.

А освен това беше парфюмирана с онзи баснословно скъп ясакански парфюм, който сега изобщо не можеше да намериш на Блеронтин.

— Скъпи ми приятелю! — възкликна Леовинус за най-голяма изненада на Журналиста. — Ти си далеч по-достоен за свобода и щастие от мен! — доста странни думи за „добре дошъл“ на първия срещнат блеронтинец, но Леовинус, който вече си мислеше, че никога няма да може да ги изрече, взе, че си ги каза.

— Не бива да губим нито секунда! — възкликна забележително привлекателната и забележително неомъжена извънблеронтинка. — Имаме само един час на разположение!

— У тебе ли е? — извика Журналиста.

— Не знам… — отговори Леовинус. — Вече не зная какво имам и какво нямам. Обърна ли поглед назад, се чувствам така, сякаш съм пропилял целия си живот и нищичко не ми е останало. Скъпа госпожице, ще се омъжите ли за мен?

Леовинус знаеше, че се смята за крайно невъзпитано да не предложиш женитба на всяка млада дама, облечена в ризата със специалната украса.

— Сърцевината на централната интелигентна система — у тебе ли е? Мозъкът на Титания! — намеси се Журналиста, преди Нети да успее да отговори.

— Ах! Уви! — извика великият Леовинус. — Захвърлих я! От нея вече няма полза! — и отново се обърна към Нети: — Скъпа ми госпожице! Мислите ли, че бихте могли да ме обикнете?

— НЕ МОЖЕ ДА СИ Я ИЗХВЪРЛИЛ! — изпищя забележително привлекателната и забележително неомъжена извънблеронтинка.

— МИСЛИ! — кресна ужасеният журналист. — Къде си я хвърлил?!

— Има ли значение? — Леовинус беше изпаднал в леко сълзливо настроение. Всъщност това се дължеше на прочутия ясакански парфюм, който премиер-министърът на Ясака беше подарил на Нети и който тя за първи път си бе сложила. Беше си капнала мъничко, докато чакаха пред вратата на килията — нервен рефлекс, предхождащ срещата с Най-великия гений, известен някога на Галактиката. Но тя не знаеше, че една от причините въпросният ясакански парфюм да е толкова прочут беше неговият опияняващ ефект върху блеронтинците. Това опиянение обикновено беше толкова силно и настъпваше така внезапно, че на Блеронтин парфюмът бе забранен и, разбира се, тъкмо това го правеше толкова търсен и баснословно скъп.

— Скъпа ми госпожице! Живот мой! Как копнеех да срещна жена, така красива и интелигентна като вас!

Журналиста сграбчи Леовинус за реверите на раирания костюм.

— КЪДЕ Е МОЗЪКЪТ НА ТИТАНИЯ?! — кресна той.

Леовинус деградираше скоростно под мощното въздействие на парфюма.

— Ха! Гос’ин Журналиста! Ви’я ли он’а идиот? Къ’е бега и ае — оп? — Леовинус цитираше една блеронтинска детска песничка, с която често приспиваха децата.

— Я’с стегни бе, пиш! — кресна Журналиста, който изведнъж се бе досетил що за парфюм си е сложила Нети. — Страшно й важнда сберем кдес фърлил ссвината нтрална тилгентна ссема — хлъц!

О, не! Ако се напиеше, нямаше да успее да ги закара обратно до кораба!

— Нети! — кресна той. — Бъзз! Тряа смахнеш ттук!

— Как пък не! — възкликна Нети. — Мислиш, че можеш да се оправиш по-добре с това само защото си мъж, така ли?

— Нне… нне… нсъм мъж… ткоя де… блеронтинец съм… — Журналиста бе изпаднал в кикот. Леовинус също се разкикоти.

— Престанете! — кресна Нети и ги раздруса, та белким се освестят. — Как можете да се смеете?! Трябва да намерим сърцевината на Титания! Къде е тя, Леовинус?

Ала колкото повече ги друсаше, толкова по-силно прекрасното й тяло лъхаше на ясакански парфюм и омайваше мозъците на двамата блеронтинци… и те се кискаха все по-силно и по-силно, докато най-накрая им потекоха сълзи. Леовинус усети, че му се вие свят. Журналиста подхвана стара блеронтинска песен, в която се разказваше за акробатка и репортер, и рухна на леглото.

Най-накрая Нети, отвратена, се предаде, изнесе се с гръм и трясък от килията и се втурна да търси дежурния сержант. Може би липсващата част на Титания беше у него и той я държеше под арест в сейфа.

В мига, в който Нети изчезна, Журналиста направи храбър опит да се съвземе. Успя — частично — да спре да се смее и щом мозъкът му започна да се прояснява, грабна Леовинус и го друса, друса, друса, докато старецът се освести.

— МИСЛИ! — викна му Журналиста. — Дори и нищо прилично да не си свършил в целия си загубен живот, сега поне направи! Спомни си къде си захвърлил липсващата част от мозъка на Титания!

Нямаше начин да прецени кои думи биха проникнали до великия, па макар и поркан ум на Леовинус.

— Сърцевината… Церебралната артерия на Титания… Къде ли я хвърлих?

— Точно така! Да му се не види бе, мъжки! Къде си я хвърлил?

— О! Сетих се! Ей там… в ъгъла… — Великият посочи единия от ъглите на килията. Журналиста мигом скочи и заопипва покрай кофата-клозет… и само след миг се изправи с блещукащия сребърен чиреп в ръка.

Ала преди да успее да нададе тържествуващ крясък, на вратата се появи Нети.

— Закъснели сме! — съобщи тя. — Сигурно часовникът ми не е бил верен. Според този тук, в участъка, вече е дванайсет часа… — и щом го изрече, те чуха как радиото на старшия офицер изпиука. Звездният кораб „Титаник“ вече бе потеглил към своето космическо гробище.