Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Douglas Adams’s Starship Titanic, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2009)
- Разпознаване и корекция
- Alegria(2009)
- Допълнителна корекция
- RealEnder(2012)
Издание:
Редактор Лидия Манолова
Издателска къща „Пан“
ISBN 954-657-230-6
История
- —Добавяне
- —Изкопирано от http://www.sfbg.us/books/pan/ff/index-0009.html
- —Корекция
XXVII
С трепетно възхищение Люси наблюдаваше колко сръчно Журналиста приземи ракетата сред бившата градина на старата къща. В мрака развалините й изглеждаха още по-запустели и сиротни, отколкото в онази съдбовна нощ: ловците на сувенири бяха успели да задигнат всичко, що-годе преносимо, включително откъртените тухли.
Планът им беше да се опитат да напипат дирята на Леовинус от мястото на катастрофата нататък. Съществуваше и възможността той все още да се мотае наоколо с надеждата, че корабът ще се върне.
Сам по себе си планът не беше лош, но щом Дан изскочи от ракетата, над ливадите край старата къща екна пращене на високоговорител и ослепителна светлина на прожектор го удари в лицето:
— Горе ръцете! Никакви резки движения! Вие сте обкръжени от въоръжена полиция!
Не се бяха сетили за Оксфордската полиция, която, въодушевена от неотдавнашния си успех — залавянето на нелегален имигрант — бе поставила мястото на приземяването под постоянно наблюдение.
Дан инстинктивно направи точно обратното на онова, което мегафонът му бе наредил: не вдигна ръце, а скочи — много рязко — обратно в ракетата и кресна:
— Да се махаме!
Журналиста запали мотора и ракетката подскочи във въздуха. Над ливадата гръмна картечен залп. Само след няколко секунди ракетата се стопи в нощта, а оксфордските полицаи се блещеха срещу празната морава.
— Спокойно — всички! — командването пое Нети, макар че Люси най-словоохотливо се включваше в дискусията:
— Ааааааааа! АААА! — тя подбираше думите си много внимателно.
Журналиста се бе съсредоточил върху управлението. Дан трепереше.
— Добре — продължи Нети. — Имаме дванайсет часа да намерим Леовинус. Разполагаме с две възможности: първо, да напипаме следата му някъде тук и второ, Найджъл.
— Найджъл?! — наежи се Дан. Как така тази прекрасна жена можеше все още да се сеща за тоя тъпанар?!
— Той е единственият човек, за когото знаем със сигурност, че е присъствал, когато Леовинус е излязъл от кораба. Може и да го е видял… може дори да знае къде се намира той в момента!
— Нети! Ти си гений! — възкликна Дан.
— Аааа! Оооо! — добави Люси.
— Предлагам вие двамата с Люси да се поразтърсите тук, а Жу да ме закара до Лондон, за да потърся Найджъл — Нети вече беше измислила всичко. Само след няколко минути ракетата стовари Дан и Люси в една усамотена алейка зад хотела, в който нощуваха предния път, а само след още минутка Нети и Журналиста летяха към шосе М 40.
Когато стигнаха до магистралата, вече беше започнало да се разсъмва.
— Не искаме полицията да ни гепи, нали така? — мислеше Нети на глас — По-добре да се престорим, че се возим в най-обикновена кола — да речем, японска имитация на някоя италианска марка. Можеш ли да я караш тая пущина само на няколко сантима от земята?
— Абсолютно! — отговори Журналиста и смъкна ракетата над празното шосе Б. Трябваха му само няколко секунди да й хване цаката как да я задържи стабилна на такава малка височина. Успя.
— Ще е добре и да намалиш с една идея скоростта, Жу — предложи му Нети. — Двеста и деветдесет километра в час е малко множко за тия завои.
Когато се вмъкнаха в скоростното платно на М 40, Журналиста бе успял да смъкне скоростта до някакви си сто и трийсет километра в час и доста сносно внушаваше впечатлението за най-обикновено (макар и с много биещ на очи дизайн) моторно возило. Нети се надяваше само никой да не забележи, че нямат колела.
Бяха улучили точно часа пик и повечето шофьори изобщо не гледаха къде карат, докато пъплеха към центъра на Лондон. Най-прекрасното задръстване обаче беше запазено за живописния участък след завоя Ъксбридж. Там ремонтираха пътя и часът пик просто се сецна и замря.
— Пурпурен Пангалин! — изруга Журналиста. — Що за транспортна система е това? Колкото по-населено става, толкова по-бавно върви! Що за гений го е измислил?! — възмущаваше се съвсем искрено той.
— Е, няма друг начин, нали? — Нети най-изненадващо за самата себе си се юрна да защитава правото на своята планета на пътни задръствания.
— Разбира се, че има! — избухна Журналиста. — Трябва да разработите система, при която колкото по-населено става, толкова по-бързо да се върви! Толкова е просто!
Нети почукваше по таблото на ракетата и се усмихваше на всеки, който им отправяше странен поглед. Усмивката й открай време беше най-добрият начин да ги накара да се извърнат. Освен това все по-често поглеждаше часовника си. Времето им изтичаше.
Задръстването се премести с един сантиметър по-близо до Лондон.
— Искам да кажа, една транспортна система със средна скорост само мъничко над статичната всъщност изобщо не е транспортна система! — пенявеше се Журналиста. — По-скоро е система за складиране!
— Добре. Давай! — Нети изведнъж заговори решително. — Винаги съм си го мечтала!
— Какво?
— Вдигни я нагоре! Никой не ни гледа!
И, разбира се, когато Журналиста изстреля ракетата нагоре във въздуха и се понесе над колите, като че ли никой не забеляза. Минаха задръстването и той отново я сниши над откритото шосе. На шофьора, пред който се приземиха, никак не му вървеше в брака. Той тъкмо бе потънал в мрачни мисли за това, какво ли ще стане, ако жена му никога не се върне от ски-ваканцията. Сигурно щеше да забегне с инструктора, за да развъждат английски овце и да сервират английски чай на туристите през лятото. Обаче децата… Щеше да му се наложи всеки ден сам да ги води на училище и нямаше да може да остава след работа в офиса да омайва новата секретарка… И точно в този миг пред него най-внезапно цъфна спортна кола.
— Исусе! — възкликна той и неволно кривна леко. — Изобщо не забелязах кога ме изпревари! Божичко! С каква скорост карат тия, бе?!
И чак когато спортната кола изфуча нататък по лентата за скоростно движение, той забеляза, че тя май няма колела.
— Я се стегни! — скастри се сам. — Май започнаха да ти се привиждат разни работи!
Точно стигнаха до надлеза за Уестуей и ново задръстване препречи пътя им.
— О, не! — изпъшка Нети.
— Едно време и ние ги имахме същите проблеми на Блеронтин — обясни Журналиста. — Преди няколко милиона години, преди появата на разумния живот.
— Ох, няма ли да млъкнеш! — сряза го Нети. Не можеше да понася самодоволни извънземни, които нищо добро не виждат на Земята. — Безнадеждна работа! Имаме само девет часа!
— Къде трябва да стигнем?
— Ърлс корт роуд — отговори Нети.
— Да минем ли напряко?
Нети се огледа. Доколкото виждаше, наоколо не се наблюдаваха полицейски коли, а жената в колата отзад си пилеше ноктите.
— Давай! — викна тя и колата литна над надлеза за най-голямо изумление на две дечица, тръгнали на училище.
— Виж, мамо! Колата лети!
— Как пък не, милинките ми! — отвърна майка им, без да отлепи очи от илюстрованото списание. — Да видим какво ще измислите следващия път!
Нети и Журналиста преминаха ниско над Нотинг хил и се приземиха от южната страна на Холанд парк. Изчакаха подходящия момент, прескочиха заключената порта и проникнаха в системата на еднопосочното движение около Ърлс корт.
— Осем и половина! — възкликна Нети, щом изскочи от колата. — Ти стой тук! Доколкото познавам оня мазник Найджъл, още спи!
Отключи със собствения си ключ и след малко вече изкачваше тичешком стълбището към апартамента на Найджъл. Влезе и мигом се препъна в счупената дъска за гладене, препречила коридора.
— Кой е? — извика глас от спалнята.
— Аз съм! — викна Нети, надигна се от пода и влезе в спалнята.
Младото момиче, с което Найджъл бе зает в момента, се опита да се престори, че ей така просто си седи до купчината непрани чаршафи.
— Мамка му! Нети! — възкликна Найджъл, докато се мъчеше да се слее с въпросната купчина непрани чаршафи, като ги придърпваше върху себе си. — Мислех, че си отвлечена от извънземни!
— Важно е, Найджъл! — не се и опита да шикалкави Нети.
— Мога да ти обясня… — смънка Найджъл. — Нали разбираш, това тук е Нанси, та на нея майка й скоро почина и аз се гри…
— Опитай се да се сетиш, Найджъл! Ти видя ли някого, след като корабът излетя?
— Искаш да кажеш, ходил ли съм на психиатър?
— Не! Не! — Много ясно, че Найджъл ще мисли само за себе си, помисли си Нети. — Видя ли старец с бяла брада да се щура из развалините?
— Май най-добре да си ходя — обади се Нанси, която всъщност си беше на деветнайсет, само изглеждаше по-мъничка.
— Не, не! Стой си! — инстинктивно я задържа Найджъл. Беше забелязал, че умът на Нети е зает със съвсем различни неща от това, да му метне топките на тостера и донякъде се надяваше, че ще може да възобнови предишната си дейност, след като изясни какво точно иска от него бившето му гадже. — Дали съм видял какво?
Изведнъж цялата безнадеждност на ситуацията се стовари върху Нети. Цял един свят — цяла една цивилизация, много по-напреднала от тяхната — зависеше от това, дали тя ще успее да изтръгне смислен отговор от тоя плужек, в когото едно време беше влюбена! Каква ти тук надежда, по дяволите! Със същия успех можеше да седне да учи котката да говори турски!
— Белобрад старец ли рече? — обади се Найджъл. — Беше в колата ми. Закарах го в Оксфордския полицейски участък.
На Нети й потрябва само миг, за да осъзнае, че измина целия кошмарен път, за да измъкне от него точно тази информация. Втурна се към леглото и млясна шумно Найджъл по устата. После за всеки случай млясна и Нанси, а след секунда вече прескачаше стъпалата на голямата викторианска къща по две наведнъж и хълцаше:
— Жу! Жу! Жу!
— Аз май най-добре да си ходя — обади се Нанси. Тя тъкмо беше записала да учи история на изкуството.