Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (30) (По идея на Дъглас Адамс)

XXIX

Дан и Люси си прекарваха много зле. Кръстосваха ливадите на Оксфордшър е все по-нарастващото чувство за безпомощност. Никой не беше виждал белобрад старец. Никой не беше чувал да са идвали извънземни. Нито пък искаше да чуе. В Оксфордшър такива работи не стават.

Най-накрая те се насочиха към хотела, където бяха отседнали. И тук — пак нищо. Да, Найджъл бе освободил стаята същия ден. Не, бил е сам. Не. Белобрад старец не се е регистрирал. Нищо. Нула.

Седяха над две мизерни кафета. Дан гледаше Люси с празен поглед. Изведнъж му се бе сторила толкова далечна. Какво винаги казваше тя за него? Че й се струва толкова далечен? Опита се да мисли за всичко, което ги караше едно време да се чувстват близки… ала това, за което смогваше да се сети, му се струваше рожба на собственото му въображение. Като например ентусиазмът на Люси да превърнат стария свещенически дом в хотел… В известен смисъл, хрумна му, вероятно цялата им връзка се градеше на неговото въображение. Беше си измислил цялата история и след като тя се разклати веднъж, между тях не бе останало нищо. Дори и огорчение.

Люси гледаше Дан, навъсен над кафето, и се чудеше как ли ще се оправи той. Чувстваше се виновна. Знаеше, че го е наскърбила. Но сега, когато бе открила, че някаква част от нея е дремела през цялото това време, тя разбираше, че няма как да върне часовника назад. Сякаш сама бе създала връзката помежду им — може би за да се предпази от други, по-силни, по-плашещи чувства — но тя реално не съществуваше.

Люси положи длан върху неговата.

— Съжалявам…

За нейна изненада Дан вдигна поглед и се усмихна.

— Добър екип бяхме — рече той. — Помагахме си един на друг, за да стигнем дотук… а сега май е време да продължим нататък.

Люси се наведе и го целуна лекичко и точно в този миг на вратата се появиха Нети, Журналиста и Леовинус.

 

 

Докато убедят Оксфордската полиция, че Леовинус не е нелегален имигрант (макар че технически погледнато, той си беше), мина един и половина. Докато Нети успя да изплакне от себе си всичкия ясакански пиянски парфюм, стана два и половина. А докато намерят Люси и Дан, крайният срок беше отишъл, та се невидял.

Всичките седяха прегърбени над кафетата и никой и дума не обелваше. Изведнъж Нети вдигна глава.

— Чуйте! — рече тя. — Ако висим тука като прани гащи, нищо няма да направим. Знам, че няма особен смисъл, но предлагам да се върнем там, където оставихме кораба на орбита… ей така, за всеки случай… може пък да са оставили нещо… или пък някой да е останал… или пък… знам ли. Но не мога да се успокоя, докато не видя с очите си, че го няма.

— Толкова сте очарователна, драга ми госпожице — рече Леовинус. — И какъв изящен ум притежавате!

Трудно е да се каже кой изревнува повече — Люси или Дан. И двамата не казаха нищо. Последва кратък спор на тема колко безсмислено ще е да послушат Нети, който като че ли грозеше да премине в дискусия за безсмислеността на съществуването изобщо, ала Нети го пресече:

— Е, аз тръгвам. Жу, ще ме закараш ли?

 

 

Странна работа, но щом малката ракета излетя, на всички им стана по-весело. Илюзията, че правиш нещо, без значение колко безсмислено е то, винаги действа добре на душата. Врязаха се с рев в стратосферата и там, докато Земята се въртеше под тях — прекрасна топка истински живот, съзряха друга, даже още по-прекрасна гледка. Невероятна гледка. Гледка, която ги накара да се смеят, да крещят и да се целуват… И Дан усети, че целува Нети и че Нети го целува, и че пак целува Нети, и че Нети пак го целува, и че пак целува Нети, а после тя целуна Леовинус и Дан си спомни, че вече беше отхвърлила стареца и няма смисъл да се спича… а след това изведнъж се сети за гледката — прекрасната гледка, която ги накара всички да се смеят и да се целуват: над сияйното синьо-бяло рамо на Земята се рееше огромният, невероятен силует на Звездния кораб „Титаник“!

— Но разбира се! — извика Нети. — Ама че сме идиоти! Капитан Болфас имаше предвид дормилионски дни! — тя погледна часовника си. — Имаме още двайсет минути!

 

 

Леовинус съзерцаваше прекрасното й лице. Клепачите й трепнаха, тя бавно отвори хубавите си очи и го погледна. Той беше поставил липсващата церебрална артерия — сърцевината на разума — в мозъка на Титания, колкото можа по-нежно. Знаеше, че трепетът на живота, който щеше да премине през нея, ще й причини и радост, и болка, щом по неизползваните неврони и задрямалите кибернетични пътеки запулсира нов живот.

— Титания! — прошепна старецът. — Все още те обичам!

Нети, Дан и другите наблюдаваха как прекрасното създание надигна глава от пода, облегна се на лакът и после се изправи с разпилени по раменете коси — величествено, царствено — и седна така, сякаш за това беше създадена, отпуснала замислено брадичка върху дланта си. Титания бе оживяла и най-после Звездният кораб „Титаник“ беше цял.

Нети веднага усети промяната в кораба — сякаш ги осени някакво могъщо, благо присъствие — присъствие, което беше невероятно интелигентно, добро, мъдро, грижливо, ведро, топло… Тя стисна ръката на Дан.

— Дан — помоли го, — би ли ме целунал пак?

 

 

И тук тази история наистина свършва. Капитан Болфас, Люси и Журналиста успяха да обезвредят бомбата веднага щом Титания оживя — за най-голямо облекчение на самата бомба; тя всъщност никога не бе искала да експлодира.

Благодарните ясаканци предложиха на Дан, Нети, Люси и Журналиста дялове в кораба като награда за тяхното участие в спасяването му. Освен това поканиха Люси и Дан да го превърнат в хотел и да го управляват.

Дан се оттегли с финес; искал да се върне на Земята, обясни той, и така Люси и Журналиста станаха собственици на хотел „Звезден кораб «Титаник» инкорпорейтид“ — луксозното ваканционно заведение с най-големия и най-невероятен успех в цялата Галактика, което на всичко отгоре за една година успя да изправи ясаканската икономика отново на крака.

Ясаканците се върнаха към мирния си и благоденстващ начин на живот и майсторлък и почетоха Звездния кораб с паметник в мащаб едно към едно (със съвършено изпипани детайли — и отвътре, и отвън), който издигнаха на централния площад на Ясаканда.

Люси и Журналиста се ожениха със сложен обред и тук, на Земята, и на Блеронтин. Той описа тази история — тя се превърна в Големия удар на десетилетието — и спечели толкова пари от нея, че можа да си позволи да се откаже от журналистиката и да се посвети на къде-къде по-смислени неща. Това, че вече не е журналист, разбира се, означаваше и че вече може да каже на Люси истинското си име, което излезе, че било Тидълпус. И така, тя започна да му вика Тидълс и той нямаше нищо против. Ала за нищо на света не би й казал какво означава „Люси“ на блеронтински.

Леовинус успя да преодолее мимолетната си страст към Нети, отчасти възникнала под упойващото влияние на парфюма й. Той прекарваше все повече време в бъбрене с Титания в тайния й будоар. Знаеше, че не е истинска, но беше започнал да си мисли, че и без това е твърде стар за истински неща. Най-великият гений, известен някога на Галактиката, успя да възвърне до известна степен своята самоувереност, но приятелите и почитателите му го намираха по-скромен и по-чувствителен към нуждите на другите. Това може би се дължеше на влиянието на Титания. А може би на факта, че най-накрая веждите му пораснаха.

Добрият капитан Болфас така и не успя да се пребори с увлечението си по Нети, макар че жена му го лекува с безброй билки, церове и мехлеми. Ала мисълта за прекрасната землянка го крепеше, докато будуваше на вахта сред космическия мрак, и окъпа залезните му години със златното сияние на трагична преданост. Всъщност сума ти ясаканци чувстваха същото към Нети. Нали разбирате, ясаканците са от онези хора, които могат да разпознаят едно невероятно интелигентно, добро, мъдро, грижовно, ведро и топло същество, когато го срещнат на живо.

Самата Нети не повярва на късмета си, когато Люси се оттегли и се омъжи за Журналиста. Тя веднага се почувства свободна да предложи женитба на Дан и тогава и той не повярва на късмета си. Двамата станаха не само любовна двойка, но и най-добри приятели. Нети завърши висша математика и помагаше на стария Леовинус в някои от по-късните му трудове. И това й донесе толкова много пари, че двамата с Дан построиха наново стария свещенически дом и го превърнаха в спокойно семейно хотелче, специализирало се в централногалактическата кухня. Във фоайето гостите на хотела — ясаканци — показваха на децата си прочутата снимка в рамка, под която имаше надпис: „Хотелът на Дан и Нети под звездите“.

Ами папагалът? Папагалът май намаза най-много от всички — от папагалска гледна точка. Всъщност той през цялото време си беше действал като ясакански агент под прикритие. Бяха го вкарали тайно на борда на Звездния кораб „Титаник“, преди да преместят строителството на Блеронтин. Папагалът се бе държал геройски, бе рискувал живота и перата си, за да изпраща до Ясака репортажи за скандално мърляшкото строителство на кораба. Всъщност той беше източникът на всички слухове, които се носеха. А когато папагалът се завърна в родния си град на Ясака, го наградиха със специална златна пръчка, на която да каца и с медал, специално изработен за него. И така той стана първият папагал на Ясака, отличен с награда за храброст и вярна служба на планетата.

Освен това му осигуриха снабдяване с просо и шамфъстък за цял живот. А както ви казах още в началото, папагалът всъщност беше папагалка. Скоро след това тя се чифтоса и стана горда майка на четири папагалчета, крито кръсти Дан, Нети, Люси и Жу.