Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (21) (По идея на Дъглас Адамс)

XX

Търсенето на липсващите части от корабния мозък се оказа по-трудно от всички очаквания. Това се дължеше главно на корабните роботи, които започваха да се държат все по-ексцентрично. Портоботите халюцинираха — отваряха вратите пред несъществуващи домашни любимци на пътници от Първа класа и се опитваха да очароват кошчетата за боклук. Пиколоботите пък изпаднаха в траен упадък — бяха си навили на пръста, че единственият начин да се избегне краят на цивилизацията, както го разбираха, беше да се ядат по-малко белтъчини. Чистоботите постоянно изскачаха от пода и пръскаха такива вълма прах, че човек да се препъне в тях.

Но най-големият проблем възникна в главния бар на кораба. Барботът бе уловен в някаква странна кибер-психо-примка въпреки факта, че сред шарените чаши и бутилки на рафта зад него съвсем ясно се виждаше част от мозъка на Титания.

— Дасърейсегичка! Ей с’я ш’доа… Сам’да сбъркам тоа коктейл и ейсясър… — барботът се люшкаше между чаровното заплитане на езика и войнственото пиянство.

— Просто ни дай онази киберчаст там, на рафта… — пробва се ефрейтор Голхолиуол. Но барботът го ухапа по носа.

— Оуу! — нададе вой ефрейтор Голхолиуол.

Всеки опит да се изкатерят на бара и да докопат обекта барботът посрещаше с учудваща демонстрация на сила и накрая миролюбивите ясаканци бяха принудени да отстъпят.

 

 

Когато постепенно се намериха всички липсващи части освен една, от планетата Ясака вече виждаха приближаващия „Титаник“.

Завръщането у дома беше най-любимото нещо в живота на надзирателя, откак се помнеше. Скоро щеше да си грее краката на жаркия огън в камината с халба „Старомодна бира“ в ръка, а семейството му щеше да търчи насам-натам около кухненската печка или да играе разни игри на верандата по залез.

Ето защо си свиркаше една доста жизнерадостна мелодийка, докато отваряше вратата на килията и светваше Дан, че вече е свободен човек.

Ако Дан беше по-музикален, щеше да разпознае в тази мелодийка не друго, а „Госпожицата от Армантие“ — френска песничка, популярна през Първата световна война. Причината, поради която надзирателят я знаеше, е донякъде свързана с контрабандата на френско шампанско на Блеронтин през споменатото в началото изкривяване във времето. Защото, да си кажем истината, надзирателят не беше друг, а Пилиуидлипилипитит, знаменитият контрабандист и водач на печално известната Банда на Пилиуидлипилипитит, една от най-неприятните прояви на организираната престъпност, избуяла след краха на ясаканската икономика. Пилиуидлипилипитит се беше предрешил като най-обикновен ефрейтор от ясаканската космическа флота с цел да разузнае из кораба „Титаник“ за евентуално оплячкосване по-нататък. Но това е друга история.

В мига, в който вече беше свободен, Дан притича по най-прекия път към Люси, която стоеше на капитанския мостик с Журналиста и Нети и наблюдаваше през илюминатора приближаващото се огромно кълбо.

— Люси! — прошепна той. — Може ли да отидем някъде да поговорим насаме?

— Не сега! — отговори му Люси. — Гледай! Не е ли това най-поразителната гледка, която си виждал някога?

— Напомня ми за твоите гърди — измърмори Журналиста. Дан успя да се сдържи и вместо да го пречука на място, сграбчи Люси за лакътя и я замъкна в другия край на мостика.

— Ти си му предложила! Той ми го каза! — Дан се опитваше гласът му да звучи по-скоро възмутено и обвинително, отколкото жално, но онова, което излизаше от гърлото му, отвсякъде си мязаше на хленчене.

— Дан! Беше просто момент на слабост…

— Защо с мен никога не си имала „моменти на слабост“? От тринайсет години…

— Какви, по дяволите, ми ги приказваш, Дан? Сексуалният ни живот е страхотен, не е ли така? — Люси направо беше бясна.

— Ами… мда… само дето… такова…

— Само дето си толкова ревнив, да му се не знае! Въобразяваш си, че търча след всеки мъж, който ми се стори привлекателен!

— Никога не съм казвал такова нещо! — както обикновено, Дан усещаше как разговорът се изнизва извън контрола му по спирала. Ала стана така, че бе спасен от ритуалното унижение поради забележителния и опасен обрат на събитията.

Болфас сочеше на Нети континентите и държавите на Ясака. Усещаше как сърцето му бие учестено — къде от гордост със собствения си свят, къде заради това, че Нети го беше хванала за лакътя и се блещеше до него в почуда и възхищение. Болфас аха-аха щеше да припадне на място. Усещаше аромата на прекрасното създание до себе си, усещаше нежното докосване на меките й длани върху ръката си и сърцето й, което туптеше до неговото. И почти не разбираше какво говори:

— А там, драга ми госпожице, виждате Океана на лятното измазване. Онова там е земята, известна като Финакерамика, о! А хей нататък, драга ми госпожице, ако извърнете очи, ще видите моята земя: Дърводелския остров. Прекрасна земя, населявана от благородни занаятчии и техници от най-висша класа. Или поне… така беше преди… — в гласа на Болфас като че ли се появи пукнатина. Нети го погледна — тъжни бръчки прорязваха неправилните му черти.

— Преди какво, капитан Болфас? — попита го тихо Нети.

— Ах, Нети, не искам да ви обременявам с проблемите на нашия свят — отговори галантният капитан.

— Бих искала да знам — Нети взе дланта на капитана в своите и я погали нежно и според мен добрият капитан щеше да припадне още там, на място, от едното удоволствие, ако някакво движение покрай периметъра на планетата не бе отвлякло вниманието му.

— Родден! Какво е това? — изведнъж Болфас се напрегна.

Навигационният инженер се взря в далечния ореол около Ясака. Вдигна бинокъла си и изненадано изохка:

— Блеронтинци!

Болфас грабна бинокъла. Да! Съвсем ясно виждаше цяла флотилия бойни кораби с блеронтински номера, но без всякакви други отличителни знаци. Ясно си личеше, че не са от официалната Блеронтинска космическа флота.

— Наемници! — смънка Асмал.

— Значи беда! — обади се Йелин.

— Бързо! — кресна Болфас. — Всички на оръжие! И изключете СеРе-то. Ще стреляме с истински боеприпаси!

Ясаканците зашумяха, скочиха и се затичаха към предварително определените позиции. Идеята да стрелят с истински оръжия вместо със Симулиращи Разрушителни заряди беше и ужасна, и вълнуваща. Да стреляш с истински муниции по външния корпус беше едно, но да стреляш на месо вътре в самия кораб означаваше разрушения в огромен мащаб! Ех, какво страхотно поправяне щеше да падне после — направо нямаха търпение!

Лицето на Болфас изведнъж помрачня и той се обърна към Нети:

— Нети! — рече той. — Страшно съжалявам, че трябва да го направя и се надявам, че ще ми простите, но за мое съжаление се налага да помоля вас и вашите приятели да се оттеглите в безопасни помещения, докато сме ангажирани с врага.

Докато Болфас говореше, блеронтинските наемници се примъкваха към кораба и вече го бяха обкръжили. Сигурно наброяваха към петдесет-шейсет ракети — типичният асортимент „от кол и въже“, преобразувани за военни цели. Подобни специални флотилии бяха обичайна гледка в този сектор на Галактиката. Главната причина беше рухването на икономическото сътрудничество между планетите и дестабилизацията на Интергалактическия съюз за сигурност.

Изведнъж един дрезгав глас прокънтя от високоговорителите:

— Това е официалната космическа флота на Блеронтинската застрахователна компания „Магна корпус“. Ние притежаваме лиценз и според Блеронтинския закон за уреждане на застраховките за загуби сме изпратени да ликвидираме остатъчните средства на строителна компания „Звездострой“, „Звезден кораб «Титаник» холдинг ООД“ и „Звездна светлина травъл инкорпорейтид“ въз основа на застрахователна таблица пара-6, подраздел 3. От името на гореспоменатата застрахователна компания ние реквизираме този кораб като наша законна собственост. Моля ви, напуснете тихо и прилично.

— Сноркопишковци! — кресна Болфас. Той знаеше как се борави със системите за свръзка на кораба и гласът му отекна из наемническите ракети толкова силно, че и в кораба дочуха ехото. — Ние построихме този кораб! Не щадихме грижи и майсторлък за него, без да ни се свиди и без да ни се зловиди! Купувахме най-прекрасните материали и влязохме в дългове, докато се мъчехме да постигнем изключително високите параметри, поръчани от господин Леовинус. И една стотинка не сме получили за това! После, когато ни отнеха строежа, семействата ни затънаха в нищета и глад. Корабът е наш по всяко морално право в Галактиката. Нещо повече, претендираме за него и в правото си на спасители! Намерихме го и го докарахме там, където му е мястото! Вървете на майната си!

Още докато говореше, четири от наемническите кораби се прилепиха към корпуса на кораба. Куки захапаха обшивката на „Титаник“, а въздушните люкове бяха пробити отвън.

В същия миг въздухът около наемниците избухна в светлини, пушек и грохот и ясаканците се юрнаха в бясна контраатака.

 

 

През цялото това време Нети, Дан, Люси и Журналиста отново се озоваха под арест и половин дузина възбудени ясакански стражи ги подкараха към килиите. Тъкмо бяха преполовили що-годе Големия осов канал, когато един челен отряд от блеронтински наемници изведнъж изскочи от Преддверието и откри огън. Тримата земляни и Журналиста се захлупиха на пода, но ясаканците, свикнали със своите СР-пистолети, се поколебаха секунда и в тази секунда изгубиха. Ефрейтори Инчбиуиглит и Канцитинкер-Ригипитил успяха да стигнат до отсека, ала Яктрак, Бунцливотер, Тидолофт и Форуаб бяха улучени от упор. Те се сграбчиха за гърдите, а оръжията им издрънчаха на пода.

Нети първа се метна към едно от тях и без всякакво колебание го насочи към наемниците. Като се има предвид, че на Земята хич и не беше похващала пушка, Нети като че ли овладяваше ясаканския „бластер“ със забележителна лекота. Сякаш й беше съвсем ясно как се държи; забеляза и спусъка точно под една от цевите. Прицели се и го натисна; от дулата избухнаха пламъци и двама наемници се проснаха на земята.

— Не! Не! — викна тревожно ефрейтор Инчбиуиглит. — Цели се над главите им!

— И дума да не става! — изкрещя Нети и повали още един блеронтинец. Люси, Дан и Журналиста също бяха грабнали по един бластер и започнаха да обстрелват нападателите.

Ясаканските стражи бяха съвсем явно шокирани. От своя страна блеронтинците бяха тотално изненадани. Бяха свикнали да посрещат яростния огън на СР-пушките на ясаканците, а при крайни обстоятелства — ясаканците да стрелят над главите им. Но това беше нещо ново! И освен това — много тревожно! Неколцината останали прави блеронтинци погледнаха към повалените си другари, после — пак към противника, който дори и в момента ги обстрелваше. И без да очакват следващия залп, се врътнаха и търтиха да бягат.

Ясаканците стояха сащисани. Никога в цялата история на техните народи блеронтинци не бяха побягвали пред ясакански огън!

Междувременно Нети бе изтичала до вратата на Преддверието и продължи да обстрелва оттам отстъпващите блеронтинци. Но наемниците вече се бяха напъхали във въздушния шлюз и затръшнаха вратата.

— Внимавай с боята! — задъхано й подвикна ефрейтор Инчбиуиглит.

— Браво! — извика Дан, който току-що беше притичал до Нети. Тя дишаше тежко и Дан, застанал близо до нея, усещаше топлината на тялото й. Изведнъж тя се извъртя.

— О, Божичко! Бомбата! — възкликна и измъкна мобифона от джоба си.

— Две… — броеше бомбата. — Едно…

— Здрасти, бомбо! Нети се обажда.

— Здрасти, Нети…

— Добре ли си, бомбо?

Последва тишина. За миг на Дан му се стори, че са загубили.

— Бомбо? Там ли си, бомбо? — повика Нети. Ала бомбата не отговаряше.

— Бомбо! — Дан сграбчи мобифона.

— О! Разбира се! То това си е мъжка работа! — изкоментира Нети.

— Бомбо? Там ли си? — Дан изобщо не я чу. — Обади се!

— Говорех с Нети — обади се кисело бомбата.

— О! — възкликна Дан и подаде мобифона на Нети. — Извинявай! — прошепна той.

— Нети е — рече Нети в слушалката. Бомбата пак мълчеше. — Бомбо? — повтори тя.

И отново — мълчание.

— Бомбо! — в тона на Нети се прокрадна настоятелност. — Обади се!

И бомбата се обади… много тихичко…

— Аз съм Мегабум! — рече тя.

— Така ли се казваш? — попита Нети.

— Да. Нали съм бомба.

— Знам — рече Нети.

— Харесва ми да слушам гласа ти, Нети — заяви бомбата.

— И на мене — да слушам твоя, бомбо — отвърна Нети.

— Нали не го казваш… просто ей така?

— Не, не го казвам просто ей така. Гласът ти е много мек за електронен глас. Приятен е. — За миг на Нети й се стори, че бомбата плаче. — Би ли започнала пак да броиш за мен?

— Ако наистина го искаш — отговори бомбата.

— Искам — рече Нети.

— Много добре — съгласи се бомбата. — Ще броя само за тебе, Нети… Но това е последният път… най-последният път…

Мълчание.

— Правя го само заради тебе, Нети.

— Благодаря ти, бомбо.

— Късмет, Нети.

— Късмет, бомбо.

— Хиляда… деветстотин деветдесет и девет…

Нети беше толкова напрегната, докато се опитваше да спре бомбата, че не осъзнаваше колко е ужасена, но в следващия миг коленете й се подкосиха и тя се свлече в ръцете на Дан, които нежно я подхванаха.

 

 

Болфас, застанал на капитанския мостик на Звездния кораб „Титаник“, не вярваше на очите си: блеронтинските наемници се изнасяха скоростно с ракетите си.

— Какво става на тая Ясака?! — възкликна той. — Блеронтинците не се предават току-така — обикновено се бият до последния наш човек! — Ала за всеки случай заповяда да ги обстрелят с още един залп и мракът около ракетите отново избухна в светлини и грохот. За по-малко време, отколкото трябва на снорка да се изцвъка на чинийка, флотилията на застрахователите обърна и се изгуби сред звездите отвъд прекрасната зелена Ясака.

В този миг Дан и Нети отново се втурнаха в капитанската каюта.

— Защо не сте в килиите?! — тросна се Болфас.

— Те стреляха право във врага! — изникна зад тях ефрейтор Инчбиуиглит. — Наемниците затова избягаха!

— Трябва да направим нещо с бомбата! — извика Нети. — Каза, че брои за последен път!

— Ужас! — възкликна Болфас. Изглеждаше страшно мрачен.

— Да! Каза, че този път ще избухне!

— Целили сте се директно в блеронтинците?

— Че вие не смятахте ли да го правите? — попита Нети.

— Не! Не! — разгорещи се Болфас. — Нашият морален кодекс е много строг! Драга ми госпожице! Кажете ми, че не сте искали да се целите именно в тях?

— Точно това искаше, естествено! — на Дан вече му кипваше. — Това беше единственият начин да ги спрем! С бомбата какво ще правим?

— Щом усетиха, че Нети стреля по тях и се изпариха! — възкликна въодушевено Инчбиуиглит.

— Налага се да пратя всички ви в ареста!

— Капитан Болфас — обади се Нети с най-чаровния си глас. — Вашите нрави на Ясака са ни неизвестни и ние можем да реагираме единствено като земляни. Боя се обаче, че на Земята хората насочват оръжие към други хора, за да ги убиват и раняват. Оръжията служат за това. И на мене не ми харесва, но това е положението. Не сме искали да пристъпваме вашия Кодекс на честта; просто се опитахме да спасим вас и кораба от застрахователите. А сега чуйте… — и тя включи мобифона.

— Деветстотин деветдесет и две… — броеше бомбата.

— Имаме около тринайсет минути!

— Много добре — рече Болфас с каменна физиономия. — Налага се да се извиним на блеронтинците.

— Но те се опитваха да ви убият! — възкликна Нети.

— Така е, защото си нямат морален кодекс, който да им го забранява — отговори Болфас с необорима логика. — Ще напиша извинителното писмо веднага щом ми се отвори време.

— Ако не направим нещо с бомбата — възкликна Дан, — на всички ще ни се отвори страшно много време!

— Прав си — рече Болфас. — Веднага ще я обезвредя!

 

 

Нети настоя да бъде при бомбата, докато я обезвреждат.

— Дължа й го, така мисля — обясни тя, щом Дан се опита да я разубеди. — Пък и ако избухне, няма никакво значение кой къде се намира на кораба.

Ясаканският експерт обезвредител се съгласи и пусна торбата с инструментите си до бомбата.

— Четиристотин трийсет и четири… — броеше тя.

— Здрасти, бомбо! — обади се Нети.

— Четиристотин трийсет и три… — отговори бомбата. Нети усети, че този път нямаше да позволи да я прекъснат. Броеше за последно.

— Как си, бомбо? — попита Нети.

— Моля ви, не й говорете, докато я обезвреждам — помоли експертът. — Може да бъде опасно.

— Имате ли достатъчно време? — попита Дан.

— Четиристотин трийсет и две… — вметна бомбата.

— Според зависи — отвърна експертът и отвинти една метална пластинка от шкафчето. — Ако продължи да брои с тази скорост, чудесно, но понякога при последното броене избързват. Това е Мегабум! 8D-96 с Пълна мощност — ако беше 8G или дори 9A, щеше да е добре. На тях им вграждат сервоконтролен механизъм, за да не възникват подобни проблеми. Ама 8D… знае ли човек… А! Като че ли тука всичко е наред…

Докато говореше, експертът по обезвреждане беше махнал металната пластина. Под нея имаше матовочервено копче с надпис „ОБЕЗВРЕДЕТЕ БОМБАТА“.

— За късмет 8D са с вграден автоматичен обезвредител — просто за улеснение на такива като мен.

Той натисна копчето. Бомбата мигом престана да брои. Последва пауза. После зави сирена, червеното копче с надписа „ОБЕЗВРЕДЕТЕ БОМБАТА“ светна и започна да мига, а отгоре му се плъзна стъклено покритие, което блокира достъпа до него.

— Чакай мал… — започна експертът по обезвреждане. — Тука като че ли има нещо нередно…

— Поздравления! — каза бомбата. — Вие успешно обезвредихте Мегабум! 8D-96 с Пълна мощност. Мегабум! обаче е свързана с интелигентната киберсистема на този кораб, а за нещастие в момента тази киберсистема е непълна. Ето защо бомбата мина в режим „Неизпълнение“. Моля, обърнете се към инструкцията.

— Къде е инструкцията?! — попита експертът. В гласа му се долавяше нещичко, което Нети (макар и отчаяно да се опитваше да намери някоя по-успокоителна дума) можеше да определи само като „паника“.

— Нали ти си експертът по обезвреждане! — напомни му насърчително Дан.

Междувременно Нети бе открила малка брошурка, завряна под шкафчето с бомбата. Запрелиства страниците.

— „Как да нагласим таймера за печене на големи мръвки“! — прочете тя.

— Това е инструкцията за газовата фурна! — възкликна експертът, грабна я от Нети и започна жадно да я чете. Всяка техническа инструкция представляваше интерес за ясаканците. В тях те намираха утеха и разтуха — особено когато бяха под пара.

Междувременно Дан и Нети ровеха из машинното в търсене на необходимата инструкция. И когато експертът по обезвреждане рече: „Вижте! Има и самопочистваща се функция!“, Дан се натъкна на „Лесната за прилагане инструкция по експлоатацията на Мегабум! 8D-96 с Пълна мощност, вашата щадяща потребителя бомба“, бутната зад водопровода.

— „Мегабум! 8D-96 с Пълна мощност е уред за експлодиране, разработен така, че да щади максимално потребителя — зачете той. — Всички операции са прости и се обясняват сами…“

— Дай! — викна експертът по обезвреждане и грабна инструкцията от ръцете на Дан. — Режим „Неизпълнение“ — прочете той. — „След като веднъж бомбата влезе в режим «Неизпълнение» в резултат на непълна интелигентна система на борда на кораба, важат следните условия: Не можете да стигнете до бутона за обезвреждане. Не можете да докосвате бомбата и шкафчето. Не можете да направите нищо повече с бомбата, така че я оставете на мира. Ясно? А така. Мегабум! 8D-96 с Пълна мощност ще избухне точно след шест дормилионски дни от влизането в режим «Неизпълнение»“.

— Мамка му! — възкликна Дан.

— Мамка му! — възкликна Нети.

— Мамка му! — възкликна експертът по обезвреждане.