Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Douglas Adams’s Starship Titanic, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2009)
- Разпознаване и корекция
- Alegria(2009)
- Допълнителна корекция
- RealEnder(2012)
Издание:
Редактор Лидия Манолова
Издателска къща „Пан“
ISBN 954-657-230-6
История
- —Добавяне
- —Изкопирано от http://www.sfbg.us/books/pan/ff/index-0009.html
- —Корекция
XII
Мозъкът на Люси си го биваше, макар и цял живот да беше живяла в Лос Анджелис. Въпреки постоянното излагане на въглероден моноокис и на хора от филмовата индустрия тя си беше останала умничка. Беше се изучила за адвокат и във фирмата, където работеше, имаха добро мнение за нея. Специалист по законите, засягащи развлекателната индустрия, тя все пак обичаше да кара мозъка си да щрака и точно сега имаше добра възможност.
— Къде ли държат кислородните запаси? — произнесе тя на глас, докато прекосяваше лоджията на върха на Централния кладенец. — Сетих се! — изведнъж й беше хрумнало къде точно трябва да провери. Боже! Страхотно нещо си е да ти сече пипето! Открай време беше благодарна на съдбата, че не се е родила тъпа гърдеста блондинка като някои хора, за които се сещаше.
— В универсалните магазини — рече си тя — окачват плана на етажа до асансьорите… Така че… — И много ясно, че беше точно там! До асансьорите, макар и това тук да не ти беше универмаг. Тя натисна малко копче и една голяма част от пода светна. На нея беше нарисуван планът на Звездния кораб „Титаник“. Нещо повече — можеше да увеличава и да намалява мащаба чрез второ копче. Къде ти в „Мейсис“ такива работи!
Люси бодна на носа си преводочилата и прочете: МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР. Там трябваше да търси кислород. И без да изчака, за да се запознае със специалните предложения, които, както планът уверяваше, щели страшно да зарадват пътниците от Втора класа, тя се втурна към Медицинския център на кораба.
Медицинският център на Звездния кораб „Титаник“ заемаше цели триста шейсет и шест метра от главния корпус — под Нивото за качване. Беше ослепително нов и чистичък и я посрещна със:
— Добър ден, добре дошли в Медицинския център на Звездния кораб „Титаник“. Това е мястото, където ще се радвате и наслаждавате на хубавите неща в живота, докато все още сте жив — а не просто местенце за боледуване! Гарантираме ви, че няма да почувствате никаква болка, след като веднъж поставите кредитната си карта в нашата Машина за обработка на картите!
„Исусе! — помисли си Люси. — Що не си намерят някой друг да им пише рекламите!“
Дишането й се затрудняваше все повече и повече, а студът ставаше все по-осезаем. Огледа се за нещо, което поне малко да напомня за кислороден балон и изведнъж замръзна на място, но това нямаше нищо общо с температурата на въздуха.
За разлика от останалия кораб Медицинският център не беше пуст. Там имаше двама души — ала хора ли бяха? На пода лежаха две фигури, а едната гледаше право в нея. Люси също впери поглед във фигурата. И някакси разбра — без сянка от съмнение — че това там не е човек. Изглеждаше си кажи-речи като човек, но в него имаше някаква странна „другост“. Беше нещо неуловимо… крехко… интригуващо… И тогава забеляза, че той има най-прекрасните оранжеви очи…
Люси изпищя и понечи да избяга, но извънземното вече бе скочило на крака и вратата на Медицинския център се затръшна зад нея. В паниката си тя не можеше да се сети как се отваря.
Силна ръка стисна гърлото й и един глас, от който я побиха тръпки, изрече:
— Не мърдай! Иначе ще ти счупя врата.
Люси, така да се каже, омекна. По-нататък тя неизменно твърдеше, че изобщо не била припаднала, но Журналиста — точно неговата ръка стискаше врата й — по-късно разказа как я примъкнал до най-близкото легло и няколко минути я чакал да дойде на себе си.
Когато Люси най-сетне се свести, видя окървавения си нападател, надвесен над труп. Веднага осъзна, че това е побъркан убиец, който пребърква дрехите на жертвата си. Както забеляза Люси, дрехите му бяха много смахнати: странни цветове, странна кройка, странни материи… и точно в този миг разбра, че е завързана за леглото.
Пълният ужас на положението изведнъж я връхлетя като четирийсеттонен камион върху витрина на магазин. Тя се замята и алармата й се включи:
— Аааааа! АаааАааа! АааААААА!
Журналиста я погледна и раздразнено изтрака със зъби.
— Млък, ма! — изръмжа той.
Мили Боже! Убиецът й проговори! Ето я — беззащитна жена, вързана за легло, докато чака тоя разярен садист да пребърка всичките джобове на последната си жертва, а после да дойде при нея и да… да й направи… да й направи каквото си иска! Точно това! На НЕЯ! На Люси Уебър, завършила право в университета в Лос Анджелис!
— Ааааа! АааАААааа! АааААААаА! — през целия си живот Люси не беше пищяла по-добре или с по-голям ефект. За зла беда ефектът не се изразяваше в това, Дан да дотърчи да я спасява, а в това, че привлече нежеланото внимание на нападателя убиец.
Той се приближи и се взря в очите й. Писъците заглъхнаха върху устните на Люси, щом забеляза жестоката извивка на устата му и садистичната искрица в прекрасните оранжеви очи. В следващия миг видя как окървавената ръка се приближава, за да й запуши устата.
— Слушай какво! — рече психопатът. — На борда на кораба има бомба! Тя ще избухне и ще ни види сметката освен ако не я намеря бързо! Така че, ако обичаш, вземи и МЛЪКНИ — пречиш ми да мисля и направо ще откача!
„Божичко! — помисли си Люси. Чувстваше се като в онези филми, където героинята попада в лапите на серийния убиец изнасилвач и въпреки всичко той я привлича по странен начин. — За какво си мисля аз?!“
Тя се надигна рязко.
— Ааааа! АаааАА! — пищенето наистина й се струваше единствената разумна алтернатива.
— Не ме ли чу какво ти казах? — убиецът изнасилвач пак впи очи в нейните. Люси усети как коленете й омекват от страх, а дишането й, и без това затруднено, съвсем секна. — Тук има бомба. Трябва да намеря бомбата.
Люси млъкна и се замисли над това. Бомбата, ясна работа, не беше добра новина.
Убиецът се върна при жертвата си и продължи да й пребърква джобовете — а те никак не бяха малко. Скралионтис открай време си падаше по скъпите дрешки и човек можеше да предположи, че костюмът му има повече джобове от всеки друг — такава беше модата в момента.
— О, многострадални свръхнови! — простена Журналиста. — Толкова джобове накуп не бях виждал!
— Защо го правиш? — Люси се изненада от уверения си глас.
— Искам да видя дали у него няма нещо, което да ми подскаже къде е бомбата — обясни Журналиста.
— Че защо да има? — попита Люси.
— Престани с тия въпроси! — тросна й се Журналиста.
— Просто те попитах защо.
— Защото той я е сложил!
— О — рече Люси. — Благодаря.
А после си помисли:
„Защо, да му се не види, се държа учтиво с човек, който се гласи всеки момент да ме убие? Или първо да ме изнасили! Или пък не.“ Може би имаше някакви смекчаващи вината обстоятелства. Може би психопатът не беше психопат? Може би беше грижлив и внимателен семеен мъж, способен да предизвиква вълнения, изобретателен при опасност, ала все пак готов да се подчини на волята на една силна жена, която го обича…
— Затова ли го уби? — щом зададе този въпрос, Люси се почувства за своя изненада като малко момиченце. — Защото той е сложил бомбата?
— Не съм го убил!
Изведнъж Люси видя бъдещия си убиец в съвсем нова светлина. Като начало може би той изобщо не беше убиец. Второ на второ, тя забеляза, че сам той е ранен; когато се навеждаше над тялото, очевидно изпитваше болка. И може би нямаше нито да я убива, нито да я изнасилва.
— Хаааа! — Журналиста нададе вик, който накара Люси да подскочи.
— Намери ли го? — нервно попита тя.
— Млъкни! — тросна й се той. Държеше малко листче. После го набута в един от многобройните си джобове (макар че в това отношение хич не можеше да се мери със Скралионтис).
— Хей! Хей! Не можеш да ме зарежеш тук така! — от окаян ужас Люси премина към пламенен гняв за по-малко време, отколкото е нужно на човек, на когото му е гот, да продължи да му бъде гот.
— Нямам време за губене! — тросна се Журналиста. — Може да избухне всеки миг! — и се отправи към вратата.
— НЕ МЕ ЗАРЯЗВАЙ ВЪРЗАНА ТУК С ТОЗИ ТРУП! — кресна Люси. Нещо в тона й — може би чисто и просто силата на звука — накара Журналиста да спре. Той се обърна и погледна Люси: облечена във властното си ситно райе, вързана за леглото, черните й кичури — паднали върху лицето.
— Пфу, че гадост! — възкликна той. Точният блеронтински израз гласеше „Северен Пангалин“, което беше едно особено неприятно предградие на Блеронтис, столицата на Блеронтин, но значението беше: „Гадост!“ Журналиста закуцука към леглото и отвърза Люси.
— Само няма да ми се пречкаш! — рече й той.
— Я не ми говори така! — сопна се Люси.
— О! Страшно ще си ми от полза! Още сега го разбирам! — отговори Журналиста и тръгна по коридора към стълбището, извиващо се до Нивото за качване.
— Чакай! — викна подире му Люси. — Трябва да намеря кислород!
— Зарежи!
— Но става все по-трудно да се диша!
— Като се превърнем в мънички парченца, плаващи из космоса, ще ти е още по-трудно да го правиш! — скастри я Журналиста.
Люси вече го беше настигнала и подтичваше отстрани.
— Ти си пришълец, нали? — предположи тя, докато чакаха портобота да отвори вратата към Втора класа.
— Не съм — отвърна Журналиста. — Пришълецът си ти. Това тук е блеронтински космически кораб, ако случайно не си забелязала.
— Схванах идеята ти — рече Люси. Дан никога не й беше говорил така. — О, мили Боже! — възкликна тя, щом вратата се отвори и пред нея за първи път се ширна величествената гледка на Големия осов канал, Втора класа.
Падна тя горката
и го тресна по главата;
и цели шест пнеда му даде бакшиш!
— пееха гондолиерите.
— Оооу! — изохка Журналиста; щом понечи да стъпи в най-близката гондола, краката му се подкосиха. Люси го подхвана и го задържа.
— Боли те — рече тя.
— Да вървим! — сръчка я той. — Не знаем кога трябва да избухне тази бомба, така че нямаме време за губене!
Люси му помогна да се качи в гондолата и пеенето спря.
— Карайте към Машинното — изпъшка Журналиста, притиснал корема си с ръце.
— Си! Си! Презрелите азота, почитащи телешките консерви!
— И то бързо!
— Си! Си!
Гондолата потегли по Големия канал със скорост, не по-голяма от тази на всички други. Люси погледна бившия си нападател: беше се обгърнал с ръце и се клатеше напред-назад.
— Студено ли ти е? — попита Люси. На нея й беше — и още как. Но Журналиста не й отговори; той просто скръцна със зъби и Люси изведнъж разбра, че наистина го боли много.
— Какво се е случило? — попита тя и докосна ръката му.
— Онова копеле Скралионтис ме наръга с настолна лампа! — изръмжа бившият убиец.
Люси едва се сдържа да не избухне в смях.
— Как можеш да наръгаш някого с…?
— Върхът й беше остър — прекъсна я Журналиста.
— Боли ли те? — попита Люси.
Той само изсумтя. Люси се наведе към него и отдръпна дланите му от корема. Непознатата миризма на същество от друг свят я свари неподготвена — не беше чак неприятна, но й се зави свят.
— Остави ме на мира! — изхъхри той.
— Чакай да погледна. — Люси го бутна назад на възглавницата и се опита да разтвори дрехите му там, където съсирената кръв беше най-гъста.
— Представа си нямам как да разкопчея това — рече тя.
— С мисъл — обясни той и изведнъж дрехата се разтвори. Люси я дръпна назад и разкри наранената плът на Журналиста.
— Ох! Колко гадно! — изохка тя. — Виж! — и изведнъж направи рязко движение. Журналиста изврещя и тя измъкна от корема му голямо стъкло. Кръвта отново бликна от раната.
— Не съм го видял! — изпъшка той. — Благодаря!
После извади малък пакет.
— Дръж!
— О! Благодаря! — Люси пое подаръка по, както го чувстваше тя, подобаващо изискан начин. — Какво е това?
— Лейкопласт — обясни Журналиста. — Лепни ми го, преди да съм умрял от загуба на кръв!
— Една дама, значи, ми рече, че трябвало да пеем като имаме пътник в гондолата, а не обратното — довери им гондолиерът, който очевидно имаше нужда да си побъбри с някого. — Според нас май нещо не е в ред, ама много сериозно не е в ред.
— Просто ни закарай до Машинното!