Генадий Прашкевич
Шпионин в юрския период (15)

4

Никакъв слънчев лъч не се появи на поляната. Като стена стояха облаците със задушаващи изпарения. Те размиваха очертанията на и без това тайнствените, сякаш с увеличени размери предмети. Седях, опрял гръб в топлата броня на „зеро“, втренчен в короната на мъхестото гинго, и изведнъж клоните му се раздвижиха, чу се шум и в мен се впериха светкащите зеници на някакво животно. То ме гледаше плахо и доверчиво, сякаш искаше да разбере кой съм аз. Може би тази плахост и доверчивост ми подействуваха толкова силно, че мигновено вдигнах „Магнума“ и изпразних пълнителя в отскочилото като торпедо зверче…

А после мракът се сгъсти и започна буря…

Никога не съм си представял, че може да съществуват такива чудовищни светкавици! Падаха от небето косо и се забиваха като куки в земята, трептяха хиляди разклонения и накараха целия свят да замре. Атмосферното електричество изправяше косата и побоцкваше всяка става. Чаках, трескаво чаках дъжда, който би омиротворил зловещата оргия на електричеството.

И дъждът дойде.

Той наклони дърветата към земята, разми следите, превърна склона в корито на ревящ като водопад поток. Уморен, изтерзан, се скрих в машината, тъй като се страхувах и от бурята, и от връщането на Лесли. Цяла нощ гръмотевиците, светкавиците и вятърът ме държаха в напрежение, а разбеснелите се потоци отнесоха машината далеч от мястото на приземяването. Със сила открехнах люка, задръстен от листа и тежък мъх.

Хвърлих разпокъсаната си риза, измих се в мътния поток, проверих „Магнума“. Бях гладен, някакво неясно по-скърцване дразнеше ушите ми. Ах, да! Продължаваше да работи изгубеният в калта микрофон. Шумът на дъжда, хлъзгането на песъчинките — чувах всичко, което ставаше на поляната.