Генадий Прашкевич
Шпионин в юрския период (9)

9

В залата нямаше никой. Зад паравана някаква нова изтриваше съдовете. Когато се навеждаше, дългите й коси красиво падаха върху голите й рамене. Кимнах и я помолих за кафе.

Притисках лявата ръка до тялото си и чувствувах успокоителната топлина на „Магнума“ под мишницата. Пийнах от кафето. Премислих възможностите. Не бяха много, но все пак имаше такива… И изведнъж ми се стори, че някога, много отдавна, съм преживял всичко това… Кога?… Къде?… В Итака?… В Бърдок… Не, там беше друго.

В бара влязоха двама. Единият дълъг, с плоско бледо лице, подвижен като ръгбист, каза нещо на момичето. То се усмихна и погледна към мен. Отвърнах на усмивката й. Вторият, с тъмен кариран костюм, спокоен и уверен, приближи до моята маса с чаша в ръка, наведе се ниско и каза:

— Младежо, твоят пистолет е под мишницата, а моят — в джоба. Разликата е голяма, нали?… Стани и марш към вратата зад тезгяха. И не се дърпай, барът е заварден, а приятелят ми стреля не по-зле от мен.

Свих рамене и се подчиних.

Така влязохме, аз напред, те отзад, в голяма стая, за чието съществуване никога не съм подозирал. Тук ми взеха „Магнума“ и документите.

— Хубави книжа — каза дългият.

— Сложи ги на масата! — Резкият и неочакван глас ме накара да се обърна. Но в стаята нямаше никого освен тези двамата. Досетих се — заповядваха чрез микрофона.

— Изреди постовете на фирмата „Травъл“ — заповяда същият глас.

Това вече беше сериозно!… Без да се противя, характеризирах всеки пост като научен урок.

— Можеш ли да отваряш каси?

— Не по-лошо от Травай^[1] — усмихнах се аз.

— Коридорите на „Травъл“ — произнесе невидимият — са снабдени с телевизионна апаратура. Всяко движение се фиксира на екраните. На какво се надяваш?

— На реакцията.

След като помисли малко, невидимият забеляза:

— Готов съм да ти повярвам… Надявам се, не се смущаваш, че на една и съща пътечка са се срещнали двама ловци?… Ние също се интересуваме от машината на Парк.

— Какво е това?

— Същото, което и ти търсиш! Единствената машина, способна да дава абсолютно алиби.

— Искате да ми помогнете ли?

— Да. — В гласа на невидимия се промъкнаха заповедни нотки: — Но машината на Парк ще бъде наша! Чертежите и книжата са твои. Но машината е наша. Ние сме механици.

— Знаете ли с кого разговаряте? — бързо попитах аз.

— Разбира се, че не с Ла Пар. Ти си Милър от Консултацията. Достатъчно ли е?

— Напълно.

Фил Номън — ето с кого разговарях! Главатарят нa една от най-могъщите гангстерски фирми. Какво пък, на него машината на Парк наистина можеше да му послужи…

— Сега ти ще излезеш — каза Номън. — Вземи „Магнума“ и документите. И запомни — няма да те осветят на електронния пост. Ако твоят шеф е решил да те провали, няма да му доставим това удоволствие. Няма да те осветят, значи няма да ти се наложи да влизаш в схватка по средата на пътя. Приеми това като аванс. Всичко останало — после; каквато и да е сума, която и да е страна. Държа на думата си.

— Какво представлява машината на Парк?

— Това не зная. Но човекът, който я управлява, не зависи вече от никого.

— И от вас ли?

— И от нас — сухо забеляза Номън. — Но не забравяй,, че дори и такива вълци-единаци като теб живеят сред хора. А в този свят не можеш да се скриеш.

— Значи мога да разчитам на електронния пост?

— Като на себе си!

Кимнах. Не се съмнявах в заинтересоваността на Номън. И той не лъжеше — машината на Парк си струваше голямата игра.

— Върнете вещите на Милър!

Като смукна от цигарата (веднага си спомних миризмата на „гостите“), дългият (около тридесет и пет годишен, кафяви очи, вертикална бръчка на челото, три изкуствени зъба, щръкнали уши) ми попаде „Магнума“ и документите. Усмихна се… „На този може да се вярва“ — реших аз.

Тръгнах към вратата, като се оглеждах, но гласът на Номън ме спря:

— Не мисли за шефа. Сега ти си опасен за него. Рано или късно ще те извади от играта… Тази операция — чрез нас — ще ти донесе свободата. Надявай се на нас!

— Да, разбрах.