Генадий Прашкевич
Шпионин в юрския период (4)

4

За седем години не съм имал нито един провал. Никой, освен може би Лесли, не ми е турял крак. Никой, освен може би алхимиците, не са ме поставяли в безизходица. Постоянно, необикновено ми вървеше. Но това не можеше да продължава цял живот — провалът на Бериман прозвуча като първо звънче… Нямаше къде да отида, нямаше с кого да поговоря. Нито една жива душа не знаеше адресите ми, а онези, които се досещаха за тях, не биха искали да разговарят с мен. Наистина имаше един, военният медик Хесъп, който беше твърде разговорчив човек. След като мина в оставка, той започна да колекционира живопис и държеше разкошен апартамент в най-елегантния район на столицата. Хесъп беше личен приятел на шефа и неведнъж е помагал на Консултацията. А с мен го свързваха нещо като роднински отношения — именно той ме въведе в работата и ме обучи в тънкостите на шпионажа. Взаимното ни доверие беше толкова голямо, че понякога аз му се оплаквах от преумора или споделях за случайна интрижка. Това трогваше стареца.

Тръгнах за дома на Хесъп с голяма скорост, но на паркинга нямаше нито едно свободно място. И за какво щях да говоря сега с него? За несподеленото с шефа желание да изляза от играта ли? За Джек? Или за методите на индустриалния шпионаж и съдбата на неговите гении?…

Предпочетох друг вариант. Паркирах колата пред бар „Комета“. Да се видя с Джой — това също е утешение… Седнах на масичката до прозореца и я зачаках.

След като в „Комета“ започна често да идва Нил Форман (четиридесет и две годишен, радиоконструктор, разведен, децата му почиват в частния пансион „Сиймър“, автор на три учебника), Джой недвусмислено беше изразила нежеланието си да се появявам в бара. Джек също ми беше намекнал за това (той се грижеше за сестра си), но на мен ми се стори, че Джой, а също и Джек не казват всичко…

По дяволите! Джек изчезна и сякаш светът опустя…

Бериман беше от онези шпиони, които не се предават така лесно. Той извърши няколко операции, достойни за големия талант, и аз неведнъж бях благодарен на съдбата, че ми е изпратила такъв съдружник.

Взех внимателно да изучавам записките. Не изпусках нито един знак, нито една цифра, нито една драскулка. Тъкмо когато не оставаше никакво съмнение за безполезността на цялата тази работа, открих дребни, внимателно сбити в един ред букви: „Елвремевсейфа“. Джек се обръщаше към мен! Той е бързал! Но какво значение има времето? Възможно ли е да се пази времето в сейфа?… Усмихнах се — след алхимиците за мен нямаше нищо невероятно…

След това си помислих, че може да е капан. Не е трудно да се поправи почеркът. При това записките вече са били, в чужди ръце… Провокация? Едва ли… Какъв смисъл има да се предизвиква нова операция на врага, преди да си се оправил с предишната?…

— Здравей, Ел!

Джой… Тя влезе и аз трепнах. Красиви коси, големи изразителни очи… Като вдъхнах познатия мирис на лек парфюм, попитах:

— Свободна ли си?

— Не за теб, Ел.

Кисел метален вкус по небцето и езика — колко пъти съм го изпитвал!… Неведнъж съм имал възможността да прикача за бельото на Джой някое и друго изобретение на шефа и да „пораздрусам“ по този начин приятелите й, но винаги са ме спирали Джек и… нежеланието да загубя Джой… И нито веднъж не го сторих…

— Виждал ли си Джек? — попита Джой и отново почувствувах отвратителния вкус по небцето и езика си.

Като се наведох към Джой толкова близко, че да мога да й прошепна, изтърсих:

— Ще ти пише, Джой. Нали е в отпуск.

И се изправих.

Сега, след като миниатюрното изобретение на шефа здраво се лепна за чорапа на Джой, изпитах разочарование… Чуждата тайна! — тя ни се струва недосегаема, но, господи, колко леко можем да проникнем в нея!

— Приличаш на хищник, Ел — сухо забеляза Джой. — На стареещ хищник — лъв, лешояд. Ти си откачен, Ел. Всички там сте такива.

Усмихнах се. Тя нищо не знаеше за Джек. Странно, но това ме успокои, колкото по-малко хора знаеха за провала му, толкова повече шансове имах аз да спечеля.

Поклащайки бедрата си, Джой отиде към бара. Не се сдържах и включих пъхнатия зад месестата част на ухото си микрофон. Шефът беше прав — изобретението му работеше великолепно! Миниатюрният предавател, лепнат за чорапа на Джой, улавяше всичко, което попадаше в обсега му. Гласовете на мъжете около бара, дрънкането на съдовете, щракането на запалките, шума от водата… Сега вече, помислих си злобно, ще науча с какво се занимава бившата ми приятелка по вечерно време. В това е нашето предимство, предимството на господарите на разголения свят — да знаят всичко!

Появи се Нил Форман. Типичен интелектуалец с отсъствуващ израз на малко разногледите му добри, приятни очи. Не зная какво е намерила в него Джой. Може би умее да говори. Джой има слабост към красивите думи… Впрочем сега Форман явно бързаше. Чух шепота му:

— Както винаги, в десет.

— Не — възрази Джой. — Ако дойда, ти няма да ме пуснеш, а аз трябва да ставам рано.

— Какво да правим? — Гласът на Форман прозвуча смутено.

— Нил, по същото време можеш… да наминеш при мен…

Отдалеч видях усмивката на Джой. Обикновена усмивка на обикновена жена. Но тя породи в мен гняв… Как ли щеше да изглежда, ако й кажех за съдбата на брат й!… Добре!… Преглътнах горчивото уиски и излязох от бара.