Генадий Прашкевич
Шпионин в юрския период (17)

6

Върнах се на мястото, където според думите на Лесли е бил хвърлен Бериман… Намерих Джек Бериман (по-точно, онова, което беше останало от него) — изгризани кости, ръждясал пистолет…

Побутнах с носа на обувката си една от захвърлените кости на ръцете и внимателно свалих сребърния пръстен. Виж го този Лесли! Не за първи път го хващах в груби грешки. И сега е пропуснал да види магнитофона на Джек!

Пъхнах пръстена в джоба си и постоях още малко над тленните останки на големия професионалист. Полуотворен, изподраскан, не се заех да му копая гроб (на Джек му беше все едно, а аз нямах никакво време) и когато в приемника чух отново гласа на Лесли, с облекчение се върнах на поляната.

— Това е Милър! — чух. — Успели са да упоят и ограбят истинския Ла Пар. Той сам се е оплакал в полицията… Така че, провървя ни. Този Милър си го бива! Успя да напакости на фармацевтите на Бърдок и да застреля „Експерта“. Но сега се хвана в капана. По-подходящ случай да унищожим омразната Консултация досега не ми е падал… — Гласът на Лесли се промени: — Някога предлагаха на Милър да се откаже от този мръсен занаят.

— И отказа ли се?

— Нямаше друг избор. Твърде много е омърсен. Такива като Милър и Бериман само един идиот може да ги смята за супермени. Те са напълно зависими от шефа си.

— Остави ги! — забеляза помощникът на Лесли. — Виж каква буря е имало тук. Чак къде е метнала машината… Дай ключовете! — Чу се шум от метал. — Така, сега всичко е наред, „зеро“ е заредена. Включи я и карай като електрическото влакче в метрото: сейф — юрски период, юр-ски период — сейф! Няма да се изгубиш!

Сейфът! — загрях аз… Ама че работа, сега наистина съм в капана. Ако изобщо успея да се вмъкна в машината, с нея мога да се върна само в сейфа, а това значи да се набутам направо в ръцете на охраната на „Травъл“…

— Обзалагам се, че твоят приятел отдавна е свършил! — захили се помощникът. — Потънал е в блатото или се е натъкнал на динозавъра… Доктор Парк ме помоли да му отнеса няколко листа от онези, по-необикновените. Дай автомата, ще отида ей до онова дърво.

— И аз ще дойда! — каза Лесли, след като помисли малко.

„Какво пък — реших аз. — Дойде време и за лов…“

Двукракият похитител на яйцата нагло ми прегради пътя, изблещил полузатворените си като на змей очи. Не му се развиках, ами го заобиколих. В края на гората легнах и започнах да пълзя, докато не видях двете машини. Онази, с която беше пристигнал Лесли, стоеше в средата на поляната, точно на мястото, където се бях приземил, но аз веднага реших да задигна не нея, а „зеро“ — в същност и двете работеха като електрически влакчета… Какво щях да правя по-нататък, не знаех… Вероятно, ако унищожех едната и грабнех другата, щях да мога да се пазаря с администрацията на „Травъл“…

Лесли и помощникът му ловуваха — на два пъти чух изстрели. Тези звуци ме вбесиха. Като почувствувах металния вкус на небцето и езика си, се нахвърлих върху голямата машина. Взех да късам кабелите, да чупя частите, тънкото стъкло на радиолампите. Конструирайте! Изобретявайте! Ще ви стигне времето — милиони години преди собственото ви раждане!… Издигнете скелет от рогата на трицератопса^[1]. Разтопете кварцово стъкло от пясъка! Изобретете триоди! Имате време! Пред вас е вечността!

Спрях се едва когато ме удари ток. Голямата машина бе унищожена. След като се убедих в това, изтичах към склона и тряснах люка на „зеро“ зад себе си. Хромираната дръжка послушно ми се подчини…

„Край“ — реших аз.

И веднага се появи болката.