Генадий Прашкевич
Шпионин в юрския период (13)

2

Значи миналото е било само догадка!…

Това хем ме зарадва, хем ме накара да настръхна. Не беше много ясно как щяха да се отнесат към човек с документи на южноафрикански журналист карабинерите на Перу или Куба… Трябваше да скрия машината и да изясня къде се намирам.

С тази мисъл се затичах към поляната. Към края на гората чух:

— Ла Пар!

Това не можеха да бъдат приятели.

— Ла Пар!

— Не крещи — скара се друг мъж на викащия. — Сигурно го е сполетяла съдбата на Бериман.

Бериман?… Те говореха за Джек!

Легнах на тревата, обърнах се по гръб и измъкнах от джоба си мъничък, но тежък микрофон. Хвърлих го високо нагоре и той падна до капсулата. Не се надявах да го намеря в гъстата тиня на блатистата гнилоч, но си струваше да рискувам.

И веднага чух:

— …Бериман беше хвърлен там, зад горичката. Беше още жив, но можеше ли да се съпротивява на бръмбарите? Мисля, че са го довършили.

Вторият се разсмя:

— Не съм чул за такова заточение. Как го каза — юрски период? Колко ли милиона години има до наши дни?

— Не по-малко от сто и петдесет? Не можем дори да си представим подобни величини. Времето не е валута, да го пресметнеш на сметалото. Едно ще ти кажа — такова заточение не пожелавам и на врага си. Дори въздухът там не е човешки, невъзможно е да се диша.

— По дяволите! Ние си свършихме работата. Ето го нашия модел. Този нехранимайко Ла Пар го е захвърлил посред поляната. Имаме късмет, че е улучил „зеро“, а не „едно“ — енергията му ще стигне само за едно пътуване.

„И така — реших аз, — не ми провървя, задигнал съм модела…“

— Тук има хубав лов… — забеляза непознатият мъж, един такъв едър, масивен, с костюм на десантчик и автомат на шията, докато разглеждаше следите. Бедният Бериман, той сам се е убедил в това.

— Оставили са го зад горичката под храстите, дето приличат на ананас с пера. Доктор Парк казваше как да се наричат тези храсти. Струва ми се, палми… Да, точно така!

Говорещият се обърна и аз веднага мушнах главата си в тревата. Но ми стигаше и миг, за да го позная! „Джон Лесли! Не за първи път се сблъсквах с този човек. Като агент в индустриалното контраразузнаване, той бе замесен в делото на фармацевтите и в това на «Експерта» и успя все пак да ни изтрови нервите. Но спечелих аз!“ — помислих си веднага с идиотска гордост: в тази операция се сблъскаха истински асове!

„Какво пък — казах си, — ловът трябва да бъде успешен. И (разбира се, поради различни причини) — последен! Или за мен, или за Лесли…“

Обърнах се на гръб (така ми беше по-лесно да следя горичката и да се вслушвам) и напрегнах слух.

— И така? — попита Лесли.

— Тази отрепка е изразходвала цялата енергия. Трябва да се върнем за батерии.

— Да се върнем — засмя се Лесли. — Но мен повече ме интересува, Баг, кой е той, този юаровец? Не е ли Хал от „Орландия“? Или може би Райт?… Едва ли. Не е в техния стил… По-скоро момчетата от Консултацията дублират Бериман. Например Милър.

„Точно така! — отбелязах си наум. — Само аз съм способен да дублирам Джек… И веднага си спомних тезата на Лесли — престъплението не се откупува…

Ами ако Лесли е прав?

Каквото и да стане — пресметнах, — те имат повече шансове да се върнат в нашия свят. А аз мога да си остана завинаги на земята, населена с такива животни, каквито дори наркоманите не виждат и в най-страшните си сънища“.

Възклицанието на Лесли ме стресна.

— Погледни!

Неволно свих глава надолу.

— Къде?…

Повдигнах леко глава и видях Лесли. Той вървеше право към мен… И точно когато прицелът на „Магнума“ съвпадна с вертикалната бръчка на челото му, Лесли се спря пред захвърленото ми сако.

— Надявам се, че този юаровец не се е съблякъл сам — забеляза той.

Над поляната изпълзя мъгла и размаза очертанията на предметите. Тя се кълбеше, обвиваше дърветата и поглъщаше звуците. Когато най-после се разсея, на поляната стърчеше само машината все в същото наклонено положение — „зеро“ се беше отучило да пресича времето.

„Те са се върнали в своя свят — си помислих с горест. — Върнали са се в света, където няма да се страхуват от всеки храст. Разбира се, свикнали са да подозират, но не и като мен, не трябва да се страхуват от всичко. Тях ги защищава законът. Мен ме защищава само шефът… докато съм му нужен. Лесли и помощникът му могат да се надяват на поощрение. Защищава ги законът. А мен само «Магнума»… Винаги съм живял и ще умра в неизвестност. А те след около десет години ще получат правото да разправят приключенията си пред цял свят и вероятно това ще бъде много забавно — двама възрастни агенти ще разказват весело с гръб към камерата как са надхитрили двама индустриални шпиони не къде и да е, а в миналото, милиони години преди раждането си…“

Заскърцах със зъби, като си представих колко весело ще се подсмиват, спомняйки си за чуждия свят и изпратените на безкрайно заточение Бериман и Милър.

„Стига! — казах си. — Ако беше самотен в онзи, човешкия свят, защо изведнъж взе да се страхуваш от самотата и в този?“

Тръгнах към машината, накуцвайки, но една черна сянка, в чиято реалност беше трудно да се повярва, ме накара да спра. В същия миг откъм горичката се разнесе отвратителен вопъл. „О! — помислих си. — Сигурно точно тук се намира голямата работилница за насичане на живи същества. Именно тук може би се вършат големите актове на сътворението…“