Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (13)

10.

Тълпата пред съдебната палата на окръг Кук започна да се събира в дъжда от три и половина сутринта. Чакаше се пристигането на Мики и Малъри Нокс.

Местата в съдебната зала бяха разпределени чрез лотария, като представителите на пресата получиха шейсет от общо седемдесет и петте. В съответствие с наскоро излязлото тълкувателно решение на Върховния съд, в смисъл че средният американски гражданин има правото лично да присъства при провеждането на съдебни процедури — ход, насочен към ограничаване на засилващото се влияние на съдебния телевизионен канал, остатъкът от местата беше любезно предоставен на широката общественост. С оглед да представят съответстващи на изискванията кандидатури, за да участват в лотарията, заинтересуваните граждани трябваше да се явят лично в регистратурата на общината поне четири седмици предварително и да попълнят формуляр „Ди Ар — 47“ в три екземпляра, представяйки едновременно валидно лично и адресно удостоверение. През трите години от въвеждането на тази система най-големият брой заявления, прегледани и заведени от шейсетгодишната Долорес Макгайвьр, беше 239 — по повод на широко отразяваното убийство на Бъфи Хамстед — лице с видно обществено положение.

За процеса Нокс съответното число се оказа три хиляди седемстотин осемдесет и две. Долорес Макгайвьр без много шум подаде молбата си за пенсиониране.

Отначало полицията се опита да разпръсне зяпачите, но към седем сутринта беше принудена да издигне барикади, за да възпира събралите се по нейна преценка пет хиляди души. Тълпата всъщност беше портрет на съвременна Америка, а най-зрелищната част от него бяха почитателите на Мики и Малъри, „поколението на брадвата“ — според етикета, избран за тях от списание „Дитейлс“. На възраст от четиринайсет до тридесет години, в субкултура ги обединяваше само външният вид и общото настроение. За жените — впити в ханша дънки и блузи без ръкави и без гръб, плюс изличаващи се татуировки, поставени старателно на съответното място. Първата вълна подражателки беше с изрусени коси, но тези, които търсеха пълно сливане с любимия образ, се насочиха към перуките, чиято цена, под смазващия напор на търсенето, скочи до седемстотин долара. На мъжете се предоставяше по-голям избор по отношение на облеклото, въпреки че без подходящата физика нахаканите моторджии често се превръщаха в мили пухчовци. Истинските вярващи възприеха напълно легендата, че Мики носи бельото на съпругата си; есенната колекция на Калвин Клайн улови посоката на модното увлечение и засенчи конкуренцията с първата си рекламна поява.

Хората, неразполагащи с подходящо тяло или неизгарящи от желание да се превъплътят в идолите си, се ползуваха от услугите на фланелковата индустрия. Моделите, демонстрирани пред съдебната сграда, включваха:

— нелицензирана рисунка на Мики Маус с подивял поглед и пистолет в ръка; надпис — ЗАЩО? ЗАЩОТО ТЕ МРАЗЯ!

— кадър от култовия филм „Суперубийци“, японска анимационна продукция, в който участваха гротескно мускулестият Мики и възбуждащата диви сексуални апетити Малъри; — пародийна реклама за филм със заглавие „Умри!“

— имитация на картина на Рой Лихтенстайн; Малъри, вдигнала гигантски револвер; от устата й, заградени в балонче, излизат думите: НЕ, МАМО! ТИ ИЗХВЪРЛИ БОКЛУКА!!

— черно-бяла мишена; на гърба е написано: УБИЙ МЕ СЕГА.

 

 

В настоящия момент шоуто „Американски маниаци“ неоспоримо окупираше първото място в таблоидните класации и Уейн беше замолен от компанията си да отрази събитието в сутрешното предаване, но отговорът му беше „не“. Всъщност точните му думи (според един от вътрешните хора, претендиращ да е подслушал разговора) гласели: „Дори да бях най-големият тъпак на света, нямаше да кажа и две думички за това разстройващо пикочоотделянето ми шоу“. Компанията би отбой — често й се случваше тия дни, когато имаше насреща си Уейн, и му обеща прозорец в десет и половина за обобщение на събитията през деня.

Пробивайки си път през тълпата, той зае мястото си пред камерата. Провери състоянието на зъбите и косата си в огледалцето на Джули, стисна носа си и изпя гамата, за да разгрее гласните си струни, после запръхтя като кон, за да се отпуснат устните му. Скот, операторът, комуто се беше налагало да чисти лещите на обектива от слюнките на Уейн толкова пъти, че не искаше да си го припомня, бързо обърна работния си инструмент в друга посока.

— Днес е денят, в който ще направя промяна — каза Уейн, адресирайки думите си към Скот, или може би към Джули, но забол поглед в камерата, която вече записваше. — От днес нататък повече никакво лицемерие, край на несправедливото оценяване на едни по действията им, а на други — по бездействието. Господи, никога вече! Заявявам, че съм роден свободен и ще умра свободен. Ще живея живота си, както аз си избера да го живея. Ще обичам, когото си избера да обичам. Свободно и без оглед на последствията. Свободен! Свободен! Свободен! Никога вече няма да успеят да ме ограничават, никога!

— Уейн, ти да не си педал? — попита Скот.

— Не! Аз съм жив! И съм го натопорчил! Дай ми целувка, Джули. — Той лепна лигите си на бузата й, а тя ги избърса с крайчето на бележника си. — Запомни и съхрани това на лента, Скот: днес е денят, в който Уейн Гейл престана да се слага. Ще го включим в шоуто. Честност, човещина. Все едно виждаш Опра, която се кълне, че наистина е свалила килограми. Ще искат да ме чукат! Най-редовно!

Джули тъкмо се канеше да си потърси убежище от словоизлиянието, когато внезапно тълпата се раздвижи и я сплеска върху Уейн и Скот. С пуснати сирени две полицейски коли ескортираха обикновен кафяв седан, първата появила се кола в този ден.

Осемнайсетгодишната Грейс Мълбъри беше единствената оцеляла от „клането на спящото парти“, с Мики и Малъри в главните роли, и най-важният свидетел на обвинението. Въпреки невъобразимото количество веществени доказателства и фотоматериал, документиращ проведеното разследване, областният прокурор Уанда Бисбинг чувстваше, че ще се нуждае от въздействието на гласа на жертва, описващ ужаса на атаката на двамата Нокс, а Грейс беше единственият оцелял, желаещ да даде показания, след като изтече информация, че Мики Нокс щял сам да се защитава в съда. Щеше да й се наложи да застане лице в лице с него на кръстосан разпит.

(Всъщност по-късно беше установено, че ентусиазираният почитател на марка „Додж“ Рандъл Кревниц, единственият оцелял от масовото унищожение в „Канкакий Соник“, също е изявил желание да свидетелства. Въпреки това, след няколко срещи с момчето, Бисбинг извади името му от списъка си, защото евентуалните му показания щяха да звучат като оправдание за убийствата.)

За отбелязване е, че Грейс Мълбъри беше идеалният свидетел. Хубавка, методистка, най-обикновено момиче, преживяло неописуемо мъчение.

Всичко беше започнало по-малко от половин час след кръвопролитието в „Соник“, когато Грейс и най-добрата й приятелка, Кейти Хойл, се завърнаха в къщата на семейство Мълбъри, натоварени с кока-кола и чийзбъргъри. Брат й Тим и пет други приятели изнасяха навън спалните чували, а във видеото се превърташе „Шоуто на ужасите на Роки“. Готвеха се за цяла нощ лудуване.

До появата на Мики и Малъри на партито и подлагането му на изтребление.

— Госпожице Мълбъри, боите ли се да свидетелствате срещу Мики Нокс? — попита един репортер, натикал микрофона в лицето й.

— Бяхте ли свидетел на убийствата на приятелите ви? попита друг репортер.

— Той изнасили ли ви?

— Намирате ли Мики за привлекателен?

— Ще приемете ли предложението на Си Би Ес?

Кимаше на задалите въпроси, но не отговаряше. Уанда Бисбинг се държеше плътно до нея, страхувайки се, че момичето ще омекне под напора на медиите. Иззад полицейския кордон долитаха крясъците на почитателите на Мики и Малъри: „Пречукайте кучката!“, „Предателка!“ и „Трябваше да пукнеш, курво мръсна!“

Уанда се надяваше, че Грейс не ги чува. Уейн успя да се пробие път през полицейската верига и постави микрофона си пред устата на Грейс.

— Какво е чувството да си единствен оцелял в царството на ужаса на Мики и Малъри? — каза той, нарочно подчертавайки австралийския си носов изговор в края на въпроса.

— Нормално — каза тя уплашено. Уейн се надяваше на повече словоохотливост, но полицаите я отнесоха нагоре по стълбите, където не можеше да я достигне.

Много важно. Беше пристигнала главната атракция. Уейн почувства вълнението на тълпата точно когато Грейс изчезна през вратите на съда. Обърна се и видя как до стъпалата пред съдебната сграда спира бронирана полицейска камионетка.

Надигна се приветствено „Обичаме Мики! Обичаме Малъри!“ Контингентът на почитателите започна да хвърля бонбони „М и М“ високо във въздуха, както се прави по сватбите при появата на брачната двойка след края на церемонията. Бонбоненият дъжд се стичаше във всички цветове освен кафяво — легендата твърдеше, че Мики мрази кафявото.

Ченгетата с мегафони заповядаха на тълпата да се отдръпне и да не хвърля нищо. Кльощава второкурсничка от Северозападния университет извика: „Мачкайте прасетата!“ с пълния капацитет на почернелите си от катран на „Малборо“ дробове, но откликът беше краткотраен и незначителен — не й се удаде да застане начело на бунт. В резултат беше арестувана и родителите й я лишиха от златната й кредитна карта.

Докато отключваше вратите на камионетката, сержант Джордж Кипкиц се почувства обхванат от паника. Вратата се хлъзна встрани и зад нея се показаха Мики и Малъри, оковани отделно един от друг — белезници, свързани с вериги на кръста, а веригите — с окови на краката. Невъзможно би им било да стигнат докъдето и да е, придвижвайки се пеша, при положение че крачката им беше ограничена точно на четиридесет сантиметра. Дори и при тази им невъзможност отделна верига, минаваща през белезниците и веригите на кръста, привързваше всеки от двамата към четирима полицаи в някакво стоманено подобие на паяжина. За да избягат, щеше да им се наложи да извършат нови осем убийства.

„Не е невъзможно — помисли си Кипкиц, докато охраната се привързваше към двамата подсъдими. — Всичко е възможно, когато са набъркани Мики и Малъри Нокс.“

Въпреки веригите Мики успя да помаха царствено на тълпата, сякаш се намираше пред публиката в телевизионно студио. Ентусиазмът на почитателите му се покачи осезаемо.

— Обичаме те, Мики! — извикаха набита четиридесетгодишна жена и пубертетната й дъщеря, носеща плакат с призива „УБИЙ МЕ, МИКИ“. Майката беше облякла тениска с надпис „МИКИ МЕ НАКАРА ДА ГО НАПРАВЯ“.

— Малъри, искам да те чукам! — изтръгна се от член на националната студентска асоциация „Пи Кай“, докато помагаха на госпожа Нокс да се измъкне от камионетката. Гарвановочерната й коса беше отрязана съвсем късо.

— Добре, да ти го начукам! — извика тя в отговор с широка дяволита усмивка. Тълпата жадно попи думите й.

Тоуни Мур оправи кичурите на момчешката си прическа и запита Мики съжалява ли за нещо.

— Да, винаги съм съжалявал, че не остана време да се погрижа за старата ми учителка по история госпожица Бейнбридж. Гадната дърта кучка не става за нищо и не заслужава да живее. — Той поднесе отговора си усмихнат, сякаш очакваше всеки момент да прозвучи смехът на публиката.

Чък Уотсън от „Дабълю Джи Ен Нюз“ зададе въпрос:

— Малъри, ако имаше възможност да изживееш всичко отново, би ли извършила нещо различно?

— Щях да убия всички съдебни заседатели, щях да убия и теб, и теб — щях да избия всички ви!

— Какво е любимото ти занимание през свободното време, Мики?

— Искаш да кажеш, като изключим това, в което ме обвиняват? — Натискът на тълпата изблъска кордона до серийния убиец въпреки усилията на полицаите да овладеят положението. Няколко репортери съумяха някак си да се разсмеят. Голям веселяк беше тоя Мики Нокс, наистина. — Ами, гледането на телевизия.

Всички попитаха в един глас:

— Кое е любимото ти шоу?

— „Въоръженият се отправя на път“.

Заобикаляйки тълпата с финален спринт, Уейн успя да се включи в дружеския разговор с последния въпрос:

— Мики Нокс. Имаш ли да кажеш нещо на американския народ?

Мики спря и погледна от упор в камерата.

— Нищичко още не сте видели.

 

 

Разпитът на свидетелката същия ден започна с обилно напоен със сълзи разказ за „рейда на къщата“, оставил след себе си седем трупа — брат й и шест от най-добрите й приятели.

Тя говореше с премислени, премерени изречения, предлагайки описание на благотворителната дейност на приятелката си Пам в местната болница и гордостта, която тя самата изпитала, когато брат й Тим бил приет в Принстън и щял да започне обучението си през есента.

Уанда Бисбинг направляваше показанията й с любезни думи и мили усмивки. Всичко това беше репетирано през последните две седмици; Грейс беше включила в подготовката си синонимния речник на мъртвия си брат, изваждайки от него езикови единици, близки по смисъл на думата „обикновен“, за да изгради чрез тях картината на пред-Ноксовия период от живота си.

„…дните си течаха спокойно…“

„…обичайната отегчителна неделна вечер…“

„…по типичния начин за Тим…“

„…средния тип къща-ранчо…“

„…най-често срещания вид резе, нищо особено…“

Когато описваше шума, накарал я да се залепи за прозореца онази нощ: „най-шумната и най-грозна кола, която съм виждала“. Погледът й се премести върху Мики Нокс, който я наблюдаваше през очилата си с метални рамки, прегърбен на стола си. С щампата на копринената си вратовръзка и евтиния си костюм изглеждаше като изтипосан за реклама на герой на Мики Рурк.

Мики не сваляше очи от нея и по време на даването на показанията тънката усмивка не слизаше от устните му. Като че ли отделно от тялото му, дясната ръка превърташе непрекъснато някакъв молив, изстрелвайки гумичката нагоре. Острият край се удряше леко в масата и произвеждаше непрекъснат звук в тихата съдебна зала — като вода, капеща от незатегнат кран на чешма в унесена в сън къща. Достатъчно, за да наруши концентрацията на свидетелката.

— Беше кабриолет, „Форд“ може би — припомняше си Грейс. — Казах на брат ми Тим, че… ъ-ъ… има някой, хора пред къщата, хора, които не познавам и… ъ-ъ… дали не е поканил и някой друг. Защото знаех, че те не са оттук, нямаха такъв вид, не, нямаха.

Тя запревърта пръстена с емблемата на университетския футболен отбор. Принадлежал навремето на Тим. Свален от ръката му преди санитарите да отнесат трупа. Беше всичко, останало й от него, заедно със спомена за живота му и толкова ненавременната му смърт.

Мики Нокс сигурно забеляза това. Той се приведе напред в стола си, без да прекъсва и за момент контакта с очи, опитвайки се да я притесни и забърка.

Но решителността на Грейс не можеше да бъде разбита с трикове.

— Господин Нокс, Мики, се приближи по пътеката до входната врата, покрай хвойновите храсти и си подсвиркваше нещо. После натисна звънеца…

Бисбинг застана между Грейс и Мики, разрушавайки хипнотичната им връзка. Грейс рязко отмести поглед, сякаш излезе от силно вцепенение. Тя протегна врат, за да зърне хипнотизатора си, но прокурорката й посочи е пръст съдебните заседатели и отклони вниманието й натам.

Седнала до съпруга си на скамейката на защитата, Малъри Нокс вдигна поглед само когато името й беше споменато в краткото, но съдържателно описание на смъртта на лидерката на агитка Анди Чайлдрес, в резултат на използването на прахосмукачка не по предназначението й. През останалата част от времето вниманието й беше погълнато от покриването на жълти листа хартия с драсканици. Събрани по-късно като доказателствен материал, рисунките показаха наличието на артистични заложби и впечатляващо разнообразие на творчески идеи.

Детектив Джак Сканети седеше на третия ред, но нервите му бяха опънати и не го сдържаше на едно място. Очите му шареха из залата, но непрекъснато се връщаха към стройната фигура на Малъри, опипваха извивките й отгоре додолу, дългите ръце, извършващи резки движения над масата, устните, на сантиметри от хартията. Свидетелските му показания не бяха предвидени за този ден, а присъствието му единствено с цел да демонстрира образа на всеамериканското суперченге го изнервяше.

Джак Сканети имаше нужда от цигара и му се пикаеше.

 

 

Мелвин Дефорест се бореше със заялата машинка за тоалетна хартия в последната кабинка от дългата редица в тоалетната на съдебната палата на окръг Кук, когато до слуха му достигна звукът от отварянето на вратата, съпроводен с подсвиркване.

Пойната птичка беше Джак Сканети, който се поздрави с находката си от дузина току-що изчистени писоари. Докато природата си взимаше своето, той запали цигара въпреки наличието на многобройни нагледни материали, забраняващи въпросното занимание.

Вратата се отвори повторно. Този път „беше мъж на около четирийсет години, оплешивяващ, но иначе съвсем обикновен, откъдето и да го погледнеш“ (из спомените на Дефорест).

— Ти си Джак Сканети, нали? — обърна се новопоявилият се към суперченгето.

Джак дръпна нагоре ципа си и се изпъчи.

— Аз съм. Обзалагам се, че си чел книгите ми, а?

— Изобщо не съм и чувал за тях — каза непознатият. — Но видях снимката ти по телевизията. Ти беше, когато заловиха Мики и Малъри.

— Аз бях човекът, който осъществи шибаното им залавяне, — каза Сканети, отиде до мивките и хвърли цигарата си в течащата вода. — Може би на твоето малко телевизорче да не се е видяло добре.

Мъжът се присъедини към Сканети на мивките и изми ръцете си в мълчание.

— Можеш да питаш когото си щеш, аз ги хванах — каза Сканети. Залитайки леко, той изчука нова цигара от пакета и я пъхна в устата си. Прерови джобовете си за кибрита, но не можа да го открие.

— Не ме ли позна? — попита мъжът, застанал съвсем неподвижно. — Много хора не могат да ме познаят без картата ми на „Америкън експрес“.

— Ресторантът — каза Сканети. — Ти беше в ресторанта в Галъп, когато…

— Правилно — каза мъжът. — И двамата бяхме там. И двамата го видяхме. Аз го нарекох Наблюдателната кула. Ти си единственият освен мен, за когото знам, че го е видял.

— Кой по дяволите си ти? И какво правиш тук?

— Името ми е Оуен, Джак. Оуен Трафт. — Мъжът се усмихна. — Аз съм един загрижен гражданин.

Внезапно от съдебната зала се надигна шумотевица. „Беше толкова силна, че се чу и през стените“ (из показанията на Дефорест).

— Какво, по дяволите… — почна Сканети и за миг обърна гръб на ниския човечец.

Дефорест тъкмо си бе свършил работата и излезе от кабинката. Пред очите му се разкри гледката на удивения Джак Сканети, обикалящ и надничащ из цялата тоалетна.

— Видя ли един дребосък… — започна, но не довърши въпроса си Сканети, защото усети колко глупаво прозвуча. Така че формулира следващия си въпрос по-конкретно:

— Тоя лайнарник има ли друг изход, освен входната врата?

— Не, господине, само входната врата — отвърна Дефорест.

Сканети потърка веждата си, сякаш се опитваше да масажира обърканата си представа за реалността, и възкликна:

— Ама тоя мъничък олигофрен, той беше точно ей там!

„Имаше вид, сякаш се пробужда от шок — разказва Дефорест. — И тогава разбрах защо. Огледах се за дребосъка, а него го нямаше никакъв. Все едно бе пропаднал вдън земя.“

Сканети вдигна безпомощно рамене, както правят всички хора, изправени пред мистерия, която никога няма да бъде разгадана. После излезе от тоалетната и тръгна към съдебната зала.

Където Мики Нокс се канеше да поеме щафетата.