Дейвид Морел
Огнена Сиена (96)

19.

Със стичаща се по лицето му кръв Малоун усети, че го вдигат. Двама от телохранителите го вмъкваха обратно в тъмната каравана. Някъде отдалеч чу, че Беласар пита нещо. Отговорът на Сиена бе неразбираемо мърморене. Чейс бе на границата на припадъка, за да чуе ясно. В момента усети само, че го тръшнаха с все сила на един от столовете и той едва не загуби съзнание.

До него пак достигнаха някакви гласове. Нещо проблесна. Заради замъгленото си зрение отначало помисли, че е светкавица. Последва обаче втори проблясък, а след него и трети и той постепенно разбра, че това всъщност са свещи, които Беласар бе накарал Сиена да извади от едно чекмедже. Тя запали четвърта свещ, а след това и пета.

В караваната стана светло.

— Пак портрети. — Лицето на Беласар се разкриви и той заби юмрука си в едно от изображенията на Сиена, разкъсвайки платното. — Работите ти вече взеха да не ми харесват.

Псувайки невъздържано, той захвърли портрета в ъгъла и рамката му се счупи, отскачайки от стената. С два скока се озова до Малоун и го удари с такава сила в лицето, че столът се преобърна и той се просна по гръб на пода.

— Помниш ли, че ти казах да не пипаш жена ми?

Чейс бе твърде замаян от болка, за да отговори.

Навън изтрещя гръмотевица, разтърсвайки караваната.

— Вдигнете го!

Нечии ръце изправиха Малоун на крака.

— Дръжте го здраво.

Със замъглени очи Чейс видя как Беласар си слага кожени ръкавици.

— Не! — извика Сиена.

Ударът в корема би го превил одве, ако хората на Беласар не го държаха здраво. Следващият удар попадна в носа му, а третият — отново в корема. В устата. И още някъде след това…

Последното нещо, което чу, преди да изгуби съзнание, бе писъкът на Сиена.