Дейвид Морел
Огнена Сиена (92)

15.

— Той иска мен — промълви Сиена.

— Да.

Изтръпнали от страх, двамата гледаха, без да помръдват, понеслия се по посока на Санта Клара джип.

— Ще пусне името Дейл Пери по компютъра, за да види дали няма нещо, което да използва срещу мен. — Сиена не можеше да откъсне погледа си от отдалечаващия се джип. — И да ме принуди да легна с него.

— Да.

— Работодателят на Пери — който и да е той — сигурно вече знае, че портфейла му го няма. А мъжът ми, както и Ластър, е наредил на компютърните си специалисти да следят дали някой няма да си послужи с кредитната му карта или с номера на социалната му осигуровка.

— Да.

— А това означава, че скоро ще имаме гости. — Джипът на Рамирес потъна в маранята и Сиена най-сетне се отърси от унеса. Устата й бе пресъхнала. — И сега какво, за бога, ще правим?

— Вече го каза. Да се махаме.

— Но как? За границата има само един път. И на него има контролен пост. А хората на Рамирес сигурно ще ни чакат.

Чейс се обърна на юг — към скалата, където плажът свършваше.

— Нямах предвид този път.

— Какво, да не би да искаш да заобиколим скалата и да продължим пеш до следващия град? — Сиена имаше предвид Пуерто Пеняско, на сто и шестдесет километра на юг. — Ще вървим с дни. И в тази горещина едва ли ще успеем. Освен това Рамирес ще се сети накъде сме тръгнали. И ще каже на войниците си да ни чакат там, когато пристигнем.

— Нямах предвид пеш.

— Тогава…

Чейс се взираше към водите на залива. Тя разбра.

— Когато Фернандо се върне от риболов, ще му платя да ни закара до Пуерто Пеняско — каза той. — Ще стигнем дотам за два часа. Рамирес няма да има време да се върне дотук и да разбере какво сме направили. Там ще намерим някой американец. Една разкъсваща сърцето история плюс една-две стотачки сигурно ще ни осигурят обратното пътуване до Щатите.

— Ами Фернандо? Рамирес ще разбере, че той ни е помогнал. Така го слагаме на топа на устата.

— Не и ако Фернандо каже, че съм го принудил… Всъщност хрумна ми по-добра идея. Ще му платя да ни продаде лодката. А той ще каже на Рамирес, че сме я откраднали. После ще хване някой приятел да го закара до Пуерто Пеняско и ще си я вземе.

Двамата впериха погледи един в друг.

— Нямаме избор — каза Сиена с треперещ глас.

— Ще се оправим. — Чейс я прегърна. — До довечера ще сме в Щатите. Ще хванем автобуса до Юма, ще си вземем парите от шкафа и ще намерим някое друго място като това.

Тя се притисна силно в него, копнеейки да му повярва.

— Има и други места на края на земята — каза той. — До довечера това вече ще бъде поредният кошмар, останал зад гърба ни.

— Дано.

— Не бъди толкова съкрушена. Обещавам ти, че ще се измъкнем. — Чейс я целуна, мъчейки се да й вдъхне малко от увереността, която сам не чувстваше. — Хайде, давай да си събираме нещата, за да сме готови, когато Фернандо се върне. Не бива да губим време.

Време, помисли си тя.