Дейвид Морел
Огнена Сиена (65)

18.

— Колко ти платиха? — яростно запита Беласар.

Дебелият мъж в работните дрехи го гледаше объркано.

— На мен? Нищо не са ми платили. Нямам представа какво става! Дадоха на Пиер някакъв скъп часовник, за да направи онова, което щеше да стори и бездруго — да излети за Марсилия!

— А те къде са?

Човекът посочи към пътеката, която се виеше между дърветата от другата страна на пистата.

— Откраднаха два велосипеда.

„Точно така — помисли си Беласар. — А може и ти да си им ги продал срещу някоя от гривните на Сиена.“

— Тогава не е късно. Няма да стигнат далеч. — Той измъкна пачка пари от джоба си и отдели няколко едри банкноти. — Дай ми ключа на комбито.

— И това няма да ви помогне.

— Какво искаш да кажеш?

Човекът посочи предната дясна гума.

Бе спукана. Същото бе положението с гумите на реното и на пикапа.

— Преди да си тръгне, оня ги спука.

— Оправете ги.

Бесен от загубата на време, Беласар не дочака връщането на Потър и хукна към пътеката. „Алекс ще види ситуацията отгоре — каза си той. — Няма да е трудно да различат мъж и жена, каращи велосипеди. Продължаваме. Ще ги пипнем. Никакво спиране.“