Дейвид Морел
Огнена Сиена (25)

2.

Когато наближи конюшните, тя слезе от коня, свали каската си и разтърси глава, пускайки на воля пищните си коси. Повела жребеца по алеята, обрамчена от високи кипариси, Сиена знаеше, че може да помоли някой от конярите да разходи коня, но за нея бе удоволствие да се грижи за жребеца, така както изпитваше удоволствие и да го язди. Обърна се към животното, потупа го по шията, зашепна му гальовни думи, но когато отново се обърна напред, се стресна, защото видя художника да излиза от конюшните и да се обляга на оградата.

Официалното облекло от снощната вечеря й бе попречило да го прецени точно. Смокингът винаги придава на мъжа по-солиден вид от обичайното. А сега всекидневните му дрехи — маратонки, дънки и синя риза, чиито ръкави бяха навити до лакътя — й помогнаха по-лесно да направи обективна преценка. Бе висок — минимум метър и осемдесет, стегнат и мускулест, явно привикнал към физически упражнения. Загорялото му от слънцето лице бе привлекателно с грубата си мъжка красота. Леко въздлъжка, пясъчнорусата му коса се спускаше назад, извила се над яката на ризата му. Начинът, по който кръстоса ръце на гърдите, излъчваше увереността му в себе си.

— Добро утро — поздрави я той. Усмивката му бе заразителна. — Приятна ли бе ездата?

— Много — излъга го тя. — Но май съм изгубила представа за времето. Трябваше да се видим с вас в солариума в девет. Да не съм закъсняла?

— Не, аз съм подранил. Трябва да ви опозная не само там, където ще работим. И си казах, че няма да е зле да ви видя там, където се чувствате по-свободно.

— Чувствам се свободна навсякъде, господин Малоун.

— Моля ви, наричайте ме Чейс.

— Моят мъж не спомена снощи, но навремето бях модел. Чувствам се свободна, където и да ме помолите да позирам.

— Но аз не искам да позирате.

Сиена го погледна с неразбиране.

— Тогава как ще ме рисувате?

— Заедно ще измислим как.

Изненаданият израз на лицето й бе прекъснат от внезапно смушкване откъм гърба, от което тя едва не падна. Конят.

— Моля да ме извините — каза тя. — Чувства се пренебрегнат.

— Разбира се. Разходете го, докато потта му попие.

— Разбирате от коне? — изненада се тя и веднага след това си спомни. — О, да! Снощи казахте, че като малък сте обичали да яздите.

— Във фермата на дядо. Искате ли да ви донеса оглавник?

— Ъъъ… да. Ще намерите оглавници в…

— В стаята за конска амуниция. Първата врата вдясно. Видях ги преди малко, като оглеждах конюшнята.

Когато той се върна с оглавника, Сиена свали юздата и го сложи, след което отведе коня при оградата. Вдигна лявото стреме и разкопча седлото.

— Какво искахте да кажете с това, че заедно ще измислим как да направите портрета?

— Не съм портретист. Моята специалност са пейзажите.

— Така ли? — изправи се изненадано Сиена. — Тогава защо мъжът ми е наел вас?

— Всъщност той нарича това „поръчка“. Много съм чувствителен към думата наемам. Най-общо казано, вашият съпруг харесва работите ми и е ужасно трудно да му откаже човек.

— Точно такъв е.

— Но аз наистина знам как се рисува, госпожо Беласар.

— Не се и съмнявам. Моля те, наричай ме Сиена.

— Хапна ли вече?

— Само няколко ябълки, които си разделих с този приятел тук.

— Тогава може би ще закусим заедно?