Дейвид Морел
Огнена Сиена (94)

17.

— Добър вечер, госпожо Пери.

Рамирес я издърпа в сумрака на караваната. Колкото и здраво да я бе стиснал за ръката, на Сиена й се стори, че гърлото й сякаш е още по-силно стиснато. От ужас не можеше и дума да продума.

— Или дали не трябва ви наричам вече госпожа Беласар?

— Какви ги приказвате? — успя да изхрипти тя.

Застанал срещу нея, капитанът изви ръката й зад гърба. Карайки я да потръпва, той я дръпна към себе си и се надвеси над нея.

— Не се страхувайте. На никого не съм казал. — Притисна я още по-силно към себе си. — Проведох малко търсене по компютъра. И научих истинските ви имена. Разбрах, че ЦРУ ви търси. Но не се безпокойте. Прекъснах веднага връзката. Вашата тайна е моя. — Рамирес я обгърна с другата си ръка. — Но каква точно е тази тайна? Защо ЦРУ ви търси? Каква награда ще ми дадете за това, че не съм докладвал за вас?

Той се опита да впие устни в нейните, но тя се извърна, мъчейки се да се отскубне. Рамирес затърси устните й още по-настойчиво. Когато Сиена изви глава назад, той я стисна още по-силно. Тя вдигна крак и го стовари върху пръстите на краката му.

Мъжът я удари.

За момент пред очите й затанцуваха черни кръгове. Той я удари още веднъж и този път тя падна на пода. Със замъгленото си от болка зрение видя как онзи дръпва назад кубинката си, за да я ритне, и за миг й се стори, че това е Дерек, че е отново в онзи хотел в Истанбул, че Дерек пак я рита, че…

Нещо се тресна. Покрай нея се стрелна някаква фигура. Замайването от ударите премина и тя в миг разбра, че се е треснала вратата, а стрелналата се фигура е на Чейс, че той се е хвърлил върху Рамирес и вкопчени един в друг, двамата падат върху масата.

Масата с трясък се счупи надве и те се озоваха на пода. С трескав поглед Сиена затърси нещо, с което да удари капитана. В мрака не можеше да се разбере кой е Чейс и кой — Рамирес, тъй като двамата се търкаляха ту на една, ту на друга страна, безмилостно нанасяйки си удари. Някой от тях изстена. Дишаха тежко. Опитаха се да се изправят на крака и се блъснаха в кухненския плот. Издрънчаха чинии и една от тях с трясък се пръсна на пода.

Някой залитна назад от силата на удара в лицето, но се задържа и удари другия в корема, който залитна на свой ред назад. Първият се изправи и силуетът му се очерта на прозореца. Той вдигна дясната си ръка. В нея имаше нещо. Пистолет! Рамирес! Сиена отвори уста да нададе предупредителен вик. Късно! Изстрелът бе оглушителен. С писнали уши тя едва чу собствения си вик.

Куршумът разби прозореца. Чейс вече се бе изправил и стиснал въоръжената ръка на капитана, се опитваше да го обезоръжи. Пистолетът гръмна още веднъж и блясъкът му озари за миг стаята. Замаяна от двата изстрела, Сиена усети как куршумът свирна покрай нея, но тя мислеше само как да стигне до счупената маса и не му обърна внимание. Добра се до нея и измъкна единия й крак. Откъм по-дебелия край дървото се бе счупило и стърчеше като копие. Тя вдигна крака с две ръце над главата си и с все сила го заби в гърба на Рамирес. Онзи изрева от болка. Двамата мъже отново изгубиха равновесие и докато падаха, пистолетът гръмна за трети път.

Сиена измъкна още един крак от масата и отново го вдигна над главата си, готова да го стовари върху черепа на Рамирес, но не можа да познае чий точно е неговият.

— Чейс, къде си?

— Тук!

Дървото в ръцете й се стовари с такава сила върху главата на Рамирес, че се счупи надве. Без да губи време, тя се извърна, измъкна трети крак от масата и отново го удари, усещайки как дървото потъва в нещо меко. Ала от него не последва никаква реакция, сякаш не бе усетил нищо.