Дейвид Морел
Огнена Сиена (91)

14.

Докато Рамирес спираше джипа до експлоръра, жената на Фернандо накара децата да се приберат в караваната им. Очевидната й паника достави видимо удоволствие на капитана, който слезе от джипа, без да бърза, и побутна очилата си с пръст. Униформата му бе изгладена безупречно и подчертаваше стегнатия му корем и изправения му гръб. От дясната му страна висеше кобур с пистолет. Без да се усмихва, той се приближи към караваната.

— Buenos dias — поздрави Малоун, мъчейки се гласът му да звучи дружелюбно.

— Моля ви, на английски. — Контрастът между учтивите думи на Рамирес и строгото му изражение бе очевиден. — Разговорът с вас снощи ми достави такова удоволствие, че съжалих, че се наложи да си тръгна. И сега реших да ви дойда на гости.

Чейс разпери ръце в знак на гостоприемство.

— Трудно може да ви открие човек. — Погледът на Рамирес се спря на Сиена.

Малоун ясно си даваше сметка за ефекта, който тя оказваше върху него. Без шапката, която снощи не бе свалила в ресторанта, красотата й бе поразяваща. И въпреки безсънната нощ, кожата й хвърляше изпепеляващи медни отблясъци.

— Толкова ме впечатлихте със саможертвата, която правите за съпруга си, че реших да намина и да видя картините му — каза капитанът.

— Не са толкова хубави, колкото бих искал да бъдат — рече Малоун, — но…

— Глупости! Сигурен съм, че се отнасяте прекалено критично към тях. — Рамирес се извърна към експлоръра и впери поглед в навития на руло сенник, който Чейс бе подпрял на колата, за да го натовари. — Готвите се да си тръгвате ли?

— Смятаме да пообиколим малко наоколо. Има едно място, което искам да нарисувам.

— Но вие ми казахте, че рисувате пейзажи. А това е портрет на жена ви.

— От време на време й правя по някой портрет.

— Никога не съм виждал нещо по-прекрасно от това. — Откъснал поглед от извивките на бедрата, гърдите и талията на портрета, той се извърна към оригинала. — Учудвам се, че не живеете в града, госпожо Пери. Не се ли чувствате самотна тук?

— Дейл не обича да се разсейва.

— Бих казал, че по-скоро вие ще го разсейвате.

— Харесва ни спокойствието и тишината.

— А и да ви призная — намеси се и Малоун, — опитваме се да спестим някой и друг долар. В Санта Клара ще се наложи да плащаме наем.

Вниманието на Рамирес бе насочено само към Сиена.

— А как се забавлявате, госпожо Пери?

Тя се направи на озадачена.

— Плувам. Чета. Мъча се със сърфа.

— И това ви е достатъчно?

— В Абилин непрекъснато се притеснявахме за работата на Дейл. После, когато се случи най-лошото, вече нямаше за какво да се тревожим. Простичкият живот се оказа много по-приятен.

— За да компенсирам с нещо ранното си тръгване снощи, бих желал да ви поканя на вечеря.

— Разбира се. За Дейл и мен ще бъде чест.

— Всъщност поканата беше само за… — Огледалните очила се насочиха към Малоун. — Мога ли да видя туристическата ви карта?

— Туристическа карта ли? — учуди се Чейс. — Че ние нямаме нужда от туристическа карта. Санта Клара е в Сонорската зона за свободна търговия.

— Това е така. Но тук не е Санта Клара. И вие не живеете в зоната за свободна търговия. Вашата туристическа карта, моля.

И Рамирес протегна ръка.

— Нямаме такава.

— Това е проблем — каза капитанът.

— Вярно. Май ще е по-добре да се върнем до границата и да си извадим карта.

— Няма да е необходимо.

— Но нали току-що казахте…

— И бездруго имам работа там. Ще ви донеса.

Малоун присви вежди.

— Но не се ли дават само лично?

— Ще направят едно изключение.

— О, много любезно от ваша страна.

— Нищо особено. — Рамирес отново впери поглед в Сиена. — Това ще ми даде повод пак да ви дойда на гости. Обаче е необходимо да удостоверя имената ви. Служителят, от когото ще взема картата, трябва да бъде уверен в самоличността ви. Може ли да видя шофьорската ви книжка, господин Пери?

— Разбира се. — Малоун извади портфейла си и му подаде книжката.

Рамирес се вгледа в снимката на Чейс, която тексаският служител бе ламинирал в документа. После прочете името на глас:

— Дейл Пери. Идеална прилика.

И сложи книжката в джобчето на ризата си.

— Почакайте малко! Защо…

— Трябва ми, за да я представя на служителя, който ще ми даде туристическата карта.

— Но…

— Просто формалност. Ще ви я върна веднага след това. Нямате намерение да карате извън района, нали?

— Не, но…

— Значи няма да ви трябва.