Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Burnt Sienna, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Огнян Алтънчев, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2009)
Издание:
ИК „Хермес“, Пловдив, 2000
Художествено оформление на корицата: Борис Стоилов, 2000
ISBN 954-459-722-0
История
- —Добавяне
12.
Ресторантът се наричаше „Ел Делфин“. Намираше се само на няколко пресечки от плажа, на една прашна уличка — избеляла едноетажна постройка с дъсчен покрив, боядисан в оранжево, и климатик, сложен на стойка в един от прозорците. Крайно неугледно място, с това изключение, че в него се сервираше най-добрата храна в Санта Клара.
Малко преди здрачаване Малоун и Сиена отвориха вратата на ресторанта и пристъпиха навътре по изтъркания балатум на пода. Отначало им се стори, че всички маси са заети, но веднага след това Чейс мярна една свободна в дъното от дясната им страна. Забеляза и още нещо — военен с чин капитан, разговарящ с други трима мъже. Лицето на капитана — слабо и изпито, с тънки мустачки — приличаше на хищна птица. Сгънатите му огледални очила висяха от горното джобче на ризата му.
— Зад теб — каза Сиена, докато сядаха един срещу друг на масата.
— Да — отвърна Малоун. — Капитанът от пътния пост. Голяма работа! В края на краищата всеки трябва да яде.
Сервитьорката дойде, двамата си поръчаха бира и заразглеждаха омачканото, написано на един-единствен лист меню.
Чейс се пресегна и стисна ръката й.
— Гладна ли си?
— Умирам от глад. Тия скариди май ги бива.
— Препоръчвам ви ги — каза нечий глас.
Сиена вдигна глава, а Малоун се извърна. Капитанът бе застанал до масата им.
— Тогава и аз ще си поръчам — каза Чейс.
— Капитан Рамирес — представи се военният и се усмихна любезно, протягайки ръка.
Малоун я пое.
— Дейл Пери.
— Беатрис Пери. — Сиена също стисна ръката му.
— Приятно ми е.
Чейс забеляза, че Рамирес погледна ръката й да види дали има халка. Обаче преди да тръгнат от Юма, те си бяха купили две.
— Моля да ме извините, че се натрапвам, но бих искал да поздравя гостите ни от Съединените щати. Така мога да упражня малко английския си.
— Който е много добър.
Рамирес скромно благодари.
— Седнете при нас — покани го Малоун.
— Може би само за минутка-две — прие той и каза на приближилата се сервитьорка: — Una otra cerveza[1]. — После придърпа един стол и седна. — Харесва ли ви тук?
— Много.
— Не намирате ли, че е доста горещичко по това време на годината? Повечето от вашите съотечественици вече са си отишли.
— Всъщност ние обичаме да е по-горещо.
— Сигурно имате огън във вените.
— Когато бях тийнейджър — да.
— Дааа, хубаво е човек да се почувства тийнейджър — засмя се Рамирес. — Госпожо Пери, повечето от американките, идващи тук, са пенсионерки. Рядко може да се види толкова млада жена като вас, идваща от север. — Той направи многозначителна пауза. — И толкова хубава.
Тя се почувства неловко.
— Благодаря.
— Явно сте доста млада, за да сте пенсионерка. Да не сте спечелили от лотарията?
— Откъде този късмет? Дейл е комерсиален художник в Абилин, Тексас. — Този сценарий вече го бяха упражнявали. Номерата на колата и книжката му бяха оттам. — Преди два месеца обаче фирмата му бе закрита.
— Жалко — каза Рамирес без съжаление.
— Дейл винаги е искал да бъде истински художник. Когато фирмата я закриха, му казах, че сам Бог го кара да се вслуша в повика на сърцето си. Събрахме спестяванията си и поехме насам, спирайки по пътя, когато Дейл видеше нещо интересно за рисуване. И така стигнахме дотук.
— Вие сте жена, проявяваща разбиране. Да тръгнете след мечтите на мъжа си…
— Само искам той да е щастлив.
— Сигурен съм, че е така.
— Какво?
— Че го правите щастлив.
Сервитьорката донесе бирите.
Тъкмо когато Рамирес вдигна своята, в ресторанта влезе запъхтян войник и му направи знак да излезе.
Рамирес кимна, после се обърна към Сиена:
— Както виждате, трябва да тръгвам.
— Беше ни приятно да си побъбрим — каза Малоун.
Капитанът обаче не сваляше очи от Сиена.
— Удоволствието бе изцяло мое. Nos vemos.
Той тръгна към вратата и Сиена запита:
— Какво каза тоя?
— „Пак ще се видим.“
Вратата се затвори с трясък зад капитана.
Всички в ресторанта се бяха смълчали, следейки какво ще стане, и след като Рамирес излезе, разговорите се възобновиха.
Сиена се наведе към Чейс и преструвайки се, че му шепне нежни слова, каза:
— Мисля, че ще повърна.
— Поеми си дълбоко въздух.
— През цялото време едва се сдържах да не го направя. — По лицето й проблясваха капчици пот. — Личеше ли ми? Какво, по дяволите, иска той?
Тя шепнеше, страхувайки се да не я чуят.
— Нямам представа.
Полагайки всички усилия да изглежда спокоен, Малоун отпи едра глътка от бирата и му се прииска да беше нещо по-силно.
— Добре поне, че не поиска да се легитимираш.
— Което означава, че не го интересуваме чак толкова. Може би просто му се е приискало да подръпне някой гринго за опашката. Обаче наистина зададе доста въпроси. Вече знае почти толкова, колкото ако ми беше видял документите.
— Много хубаво ме успокояваш.
— И себе си не мога да успокоя.
— Не се шегувам. Наистина ми е лошо. Хайде да се махаме оттук!
— Не можем.
— Какво?
— Ами ако види, че излизаме веднага след него? Ще се запита какво ли ни е притеснило, че даже не сме останали да вечеряме.
— Божичко!
— Нямаме избор — каза Чейс.
Сервитьорката се върна и двамата най-сетне си поръчаха скариди. Малоун трябваше да признае, че Сиена положи усилия да изглежда нормално и си изяде цялата порция. На връщане обаче го помоли да спре, слезе от колата и повърна всичко.