Дейвид Морел
Огнена Сиена (75)

9.

Мъжът бе с оредяла посивяла коса, среден на ръст и тегло, но скованата му стойка и заповедническият поглед, леко увеличен от стъклата на очилата в метална рамка, му придаваха присъствие, неотговарящо на вида му. Придружен от двама помощници, той току-що бе излязъл от една стая, малко по-нататък по коридора. Бе оставил вратата отворена.

— Сиена там ли е?

Възрастният разпери ръце.

— Вижте сам.

Малоун мина покрай първия пазач, без да обръща внимание на опитите му да се изправи. С бърза крачка подмина и бюрократа и влезе в стаята, която се оказа офис със стъклени лавици по стените, бюро с компютър върху него и цяла редица монитори за вътрешно наблюдение, на единия от които се виждаше стаята му. Сиена я нямаше в офиса, нито пък я забеляза на някой от екраните.

— Казах ви всичко, което знам — обърна се Малоун към възрастния, влязъл след него с помощниците си и Джеб, който затвори вратата след себе си. — Не се захванах с тази работа, за да се държите с мен като със затворник. Къде е Сиена? Искам да я видя.

— Да, във вашето досие е отразено, че имате проблем с подчинението.

— Искате да видите на какво викам аз проблем ли?

Малоун вдигна компютърния монитор от бюрото и го запрати на пода. Екранът му се пръсна.

— Да ви покажа още един проблем?

— Вие сте проблем. Изразихте се достатъчно ясно. Нека сега се изразя и аз.

— Защо все пак имам чувството, че нещо не можем да се разберем?

— Десет минути.

— Какво?

— Трябва да разберете някои неща.

Малоун се напрегна и изгледа подозрително мъжа.

— Доста дълго пътуване изкарахте. Седнете. Искате ли да хапнете нещо? Или пък да пийнете?

— Десетте ви минути отлитат.

— Казвам се Джереми Ластър.

— Съмнявам се дали това е истинското ви име, но щом така желаете, добре, вие сте Джереми Ластър.

Мъжът въздъхна.

— Като се имат предвид отношенията ви с госпожа Беласар — натърти на „госпожа“, като че ли Малоун не бе наясно, — мога да разбера защо проявявате такова нетърпение да я видите, но известно време това няма да ви бъде разрешено.

— Колко дълго ще бъде това известно време?

— Невъзможно е да се каже.

— Така си мислите вие. — Малоун тръгна към вратата.

— Имам още девет минути — каза Ластър.

Чейс се поколеба дали да не продължи напред и да се опита да излезе, после се извърна към Ластър:

— Използвайте ги.

— Казахте вече, че не сте свързан с нас. При това положение е трудно човек да ви съобщи някои неща. В Управлението се работи на принципа „не бива да знаеш повече от онова, което е необходимо за работата ти“. И тъй като сте външен човек… — Ластър вдигна безпомощно рамене.

— Започни работа при нас и ще ти съобщя всичко, това ли искате да ми кажете?

— Пази боже! Видях вече достатъчно, за да се убедя, че не ставате за нас.

— Радвам се, че поне за едно нещо имаме еднакво мнение.

— Това, което се опитвам да направя, е да изясня колко необичайни са обстоятелствата, които ме карат да ви обясня всичко. — Ластър се приближи до бюрото и взе някакъв лист. — Това е декларация за неразгласяване. Тя забранява да разгласявате онова, което ще ви кажа. Наказанието за нарушаването й е доста сурово.

— Необозначен гроб в гората, а?

— Дръжте се сериозно.

— Че кой се шегува? — Малоун взе документа и го прочете. — Значи трябва да подпиша и тогава ще ми кажете всичко, така ли?

Ластър му подаде химикалка.

Чейс нетърпеливо се разписа.

— Чудесно. Почвайте да говорите.

— Най-сетне някакъв напредък. — Ластър взе документа, сложи го в куфарчето си и извади оттам черно-бяла снимка на мъжа, когото Сиена бе видяла в Истанбул. Бе доста близка със скицата на Малоун. — Както ви каза господин Уейнрайт, този човек ни е познат. Тарик Ахмед. Друг търговец на оръжие на черно. Извънредно много искаме да узнаем каква е била целта на срещата им. И мислим, че отговорът е свързан с двамата мъже, които сте видели в имението на Беласар. — Ластър извади още две черно-бели снимки. — Благодарение на прецизните ви скици нашите хора от руския отдел разпознаха в тяхно лице Василий Грибанов и Сергей Булганин. — Направи пауза. — Специалисти по биологически бойни оръжия.

— Биологически…

— През 1973 година руснаците започнаха програма за разработка на биологическо оръжие, наречена „Биопрепарат“. Грибанов и Булганин се включиха през 1983-а. Разнородните специалисти са се занимавали с различни болести. Марбург^[1], антракс, белодробна чума. Грибанов и Булганин си избрали едрата шарка.

Малоун изстина.

— Но аз мислех, че едра шарка вече няма.

— Изкоренена е от населението, така е. Последният заразен бил регистриран през 1977 година. Но в случай че се върне, Световната здравна организация решила известно количество от вируса да бъде замразено и запазено за научни цели. Съединените щати имат малко. Също и руснаците. И както знаете, учените много обичат да се ровичкат. Грибанов и Булганин решили, че в естествената си форма едрата шарка не е достатъчно смъртоносна. И променили генетичния код на вируса, за да го направят по-агресивен.

— Но това е лудост! — Кожата на Малоун изведнъж го засърбя, сякаш го бяха заразили.

— Осем години Грибанов и Булганин работили, несмущавани от никого, провеждали експерименти, правели тестове. Обаче през 1991 година Съветският съюз се разпада и парите за научни изследвания секват. Двамата се оказват без работа. И предлагат уменията си на друг работодател.

— На Беласар.

Ластър кимна.

— Както се оказа, Ахмед се отнася по-безотговорно към сигурността си, отколкото Беласар. След като съсредоточихме наблюденията си върху неговите сътрудници, успяхме да научим за срещата в Истанбул. Изглежда, Беласар няма никакви задръжки да продаде биологическо оръжие на всеки, който му плати цената, назована от него, обаче не иска да бъде свързан директно с оръжието. И затова предпочита да го продаде на Ахмед, а след това да го остави да се отърве от него, както намери за добре. Ето защо срещата между двамата не е протекла толкова гладко, колкото е очаквал Беласар. Ахмед е разбрал, че щом ще поема риска да продава такова оръжие, значи трябва да иска по-добри финансови условия от тези, които му се предлагат. Беласар пък му възразява, че Ахмед не бива да е толкова алчен. Огромната печалба на Ахмед е гарантирана, след като продаде оръжието.

— На кого?

— Това е едно от нещата, които се надяваме госпожа Беласар да ни каже.

— Тя не знае.

Ластър го гледаше втренчено, без да помръдне.

Малоун поклати глава с отвращение.

— А каква е работната система на това оръжие?

— Микроскопична пудра, разпръсквана от аерозолни флакони. Най-добрият метод е флаконите да се отворят от самолет, летящ над някой град. Специалистите ни смятат, че половин дузина флакони, отворени във ветровит ден, могат да заразят десетина квадратни километра.

— Но тогава нещата излизат извън контрол! — изуми се Малоун. — Преди още жертвите да са усетили симптомите, някои от тях може да се качат на самолети и да разнесат заразата по целия свят. Това ще доведе до глобална епидемия.

— Не и в този случай — възрази Ластър. — Оръжието има предпазител, който не му позволява да се разпростре извън подложената на нападение зона.

— Предпазител?

— Това, което прави оръжието уникално, е, че Грибанов и Булганин са променили генетичния код на вируса по такъв начин, че той не може да зарази никого, ако не е комбиниран с един друг вирус — почти безвреден и много рядък.

— Защо? Какво ще постигнат с това?

— Първо разпръскваш слабия вирус. Веднага щом населението в набелязаната зона се зарази от него, пускаш смъртоносния вирус. Слабият вирус има задача да активира смъртоносния и работата става. Обаче никой, който не е заразен от слабия вирус, няма да се зарази и от смъртоносния, така че всеки, макар и заразен от силния вирус, но недокоснат от слабия, където и да ходи, няма да разнася никаква зараза, защото хората, с които евентуално ще контактува, няма да имат в себе си активиращия слаб вирус.

— Освен ако някой, вече заразен със слабия, не е бил в тази страна.

— Пак няма да стане.

— Защо?

— Слабият вирус е активен само шест часа. Ако през това време не се комбинира със силния, умира. Хич не го бива да пътува. Докато някой прелети от Тел Авив до Рим, Париж или Ню Йорк, да речем, вирусът ще е вече умрял. И който и да дойде със смъртоносния вирус, не може да пренесе никаква зараза.

— Исусе Христе!

— Това се казва количествен скок в представата какво може да бъде едно оръжие — каза Ластър. — Контролирано масово унищожение на човешки живот, без обаче да пострада никаква инфраструктура.

— Защо им е трябвало да разработват такова оръжие? — намеси се и Джеб. — Колко богат иска да стане тоя Беласар?

— Тук не става въпрос за пари, а за власт — отвърна Малоун.

Ластър кимна:

— Така предполагат и нашите психолози, но съждението им е теоретично. Никога не сме влизали във връзка с човек, прекарал толкова време с него, колкото вие. С изключение на…

— Сиена.

— Тя знае механизма, тласкащ емоциите му. В усилието ни да го отстраним от бизнеса нито едно наблюдение от жена му не е маловажно. Не бива да подценяваме нищо, чуто от нея.

— В такъв случай разпитите ви могат да продължат безкрайно.

Ластър разпери ръце безпомощно.

— Скапаняк такъв!

— Заложен е животът на милиони.

— Това не означава, че тя трябва да е затворничка.

— Беласар никога няма да спре да я търси. Честно, мислите ли, че ако я пуснем оттук — независимо под каква самоличност, — той няма да я намери? За нея това е най-безопасното място на света.

— Тогава защо не ми давате да я видя?

— Защото ако тя чувства към вас онова, което вие чувствате към нея, колкото по-дълго време не ви вижда, толкова повече ще се разстройва. Това ни дава известно предимство. Не сме уверени, че можем да й се доверим. Може би има някакви вътрешни задръжки, които не й позволяват да предаде мъжа си. Може би крие важна информация. Но ако знае, че не ще ви види, докато не ни убеди, че няма какво повече да ни каже, ще има по-голяма мотивация да ни информира за всичко.

— Да те нарече човек скапаняк, значи да се изрази много меко — каза Малоун. — Искате да отстраните Беласар от бизнеса? Ами изпратете една оперативна група и го очистете. Затрупайте го с бомби. Изгорете всичко до основи и го посипете със сол.

— Ще ни бъде много приятно да го направим.

— Тогава защо…

— Защото трябва да сме сигурни, че биологическото оръжие е обезопасено. Когато оперативната група тръгне да си върши работата, това ще бъде в подходящо време и след получаване на съответната информация.

— Двамата със Сиена ви дадохме цялата информация, с която разполагаме.

— Трябва да се провери.

— Искам да я видя.

— Нямате никакъв проблем.

Ластър посочи един от мониторите.

Малоун се приближи и усети как сърцето му заби по-бързо. На него, гледана в гръб, Сиена гледаше навън, застанала пред голям прозорец, подобен на този в неговата стая. Образът бе черно-бял и зърнест, даван отгоре надолу към нея от срещуположния ъгъл на стаята. Обективът бе с ефект на рибешко око и леко изкривяваше. Нищо обаче не можеше да скрие красотата й.

— Тази вечер пак ще я разпитваме за сестрата на Беласар — каза Ластър. — Нищо не знаехме за нея. Нужни са ни още подробности.

— Абе я се скрий някъде!