Дейвид Морел
Огнена Сиена (7)

7.

Паркингът на „Коръл Рийф“ бе празен. От входа му тръгна такси с пътници, чиито лица изразяваха дълбоко разочарование. Малоун слезе от джипа и прекоси пясъчната ивица до предната врата, за да впери поглед в окачената на нея табелка с надпис „Затворено“. Всички щори бяха спуснати.

Той се намръщи. Необичайната тишина, царяща в заведението, подчертаваше като че ли изведнъж усилилия се шум от прибоя. Мина му през ума, че работната етика на Ят бе такава, че би затворил само ако нещо се е случило с него или семейството му.

Опита да отвори, но вратата бе заключена. Потропа, обаче отвътре никой не отговори. С бързи и енергични крачки той заобиколи сградата и спря пред задната врата, водеща към кухнята. Опита я и с облекчение видя, че е отключена. Отвори я и влезе в полутъмната кухня, лъхаща на ароматите от предната вечер. От предната вечер, отбеляза той повторно наум, защото печките бяха студени. Никакви признаци, че някой се кани да готви на тях.

Откъм летящите вратички долетя обезпокоен глас:

— Кой е?

— Ят?

— Кой е? — настоя гласът.

— Аз съм, Ят. Чейс.

— О! — Едната от вратичките се отвори и кръглото загрижено лице на Ят надникна вътре. — Помислих, че е поредният клиент.

Малоун усети как в гърдите му се разлива топлина от комплимента, че го смятат за нещо повече от обикновен клиент.

— Какво има, Ят? Какво е станало?

— Какво има ли? — Ят сякаш обмисли въпроса, преди да отговори: — Какво ли не.

От полумрака на вътрешния салон зад гърба му долетя чукане откъм предната врата. Последвалото по-силно тропане завърши с разочаровани възгласи и шума от двигателя на отдалечаваща се кола.

— Отначало обяснявах на всеки един поотделно, че е затворено, после станаха вече твърде много.

Ят уморено махна на Малоун да отиде при него във вътрешния салон. Пристъпил вътре, Чейс видя на бара бутилка текила и полупразна чаша.

— Ама какво е станало? Защо не ми кажеш?

Вперил втренчен поглед във входната врата, Ят заговори като че ли на себе си:

— Непрекъснато идват да питат кога ще отворя отново. Не можех вече да понеса да повтарям толкова пъти, че не знам. Накрая седнах тук и само ги слушам как чукат по вратата.

— Казвай какво има! — настоя Малоун.

— Тази сутрин дойде един човек и ми предложи да купи „Коръл Рийф“ за толкова пари, колкото никога не съм и сънувал в живота си.

Стомахът на Малоун сякаш се преобърна.

— Говорих с жената и децата. Толкова здраво работеха. Всички работехме. — Ят поклати глава потиснато. — Беше твърде много, за да се устои.

— Потър — каза Малоун.

— Да, Александър Потър. Бе тука завчера. Каза да ти предам поздравите му.

— Както и тези на един друг човек на име Дерек Беласар, нали?

— Да. „Коръл Рийф“ трябва да остане затворен, докато сеньор Беласар не реши какво да прави с него. — Ят премести поглед върху чашата си, погледа я втренчено няколко мига, после я надигна и отпи голяма глътка. — Трябваше да помисля по-дълго. Трябваше да изчакам, преди да подпиша документите. Сега разбирам, че парите не означават нищо, след като не знам какво да правя с времето си. До този момент не знаех колко важно е било за мен да дойда тук.

Миналото време в речта на Ят бе толкова подчертано, че Малоун не се сдържа, взе си чаша и си наля текила.

— Знам колко важно беше за мен.

Погълна бистрата и леко мазна течност и очите му се насълзиха, но не само от алкохола. Чувстваше се така, сякаш някой бе умрял. „Беласар, кучи сине, ще ми платиш за това“, каза си той.

— Щях да забравя — каза Ят. — Търсиха те по телефона.

— Така ли? — сбърчи вежди Малоун. — Кой?

— Един човек от галерията в Ню Йорк, която продава картините ти. Каза, че имал да ти казва нещо много важно.

С готов отново да се преобърне стомах, Малоун посегна към телефона.