Дейвид Морел
Огнена Сиена (68)

2.

Автобусът пристигна в Ница около полунощ. От мрака и от ярките светлини Малоун не можа да добие впечатление за града. Надишал се на нафтови пари в автобуса, дори не усети и соления мирис, носещ се откъм морето.

За да избегне риска да попадне на хората на Беласар, слизайки на автогарата, той избра една случайна пресечка и помоли шофьора да спре. Още като слязоха, отведе Сиена на едно оживено място.

— Не знам какво се е объркало с онази писта — каза той, — но двамата с Джеб имаме резервен вариант.

Влязоха в денонощен магазин, където Малоун похарчи и последните си останали долари за сандвичи, плодове, вода и фонокарта.

— А сега да намерим телефон.

На ъгъла имаше и докато Сиена напрегнато гледаше Малоун, той мушна фонокартата в процепа и набра номера, който Джеб го бе накарал да запомни наизуст. „Още малко — каза си той. — Скоро ще се махнем оттук.“

От другата страна телефонът иззвъня два пъти, преди да го вдигнат. С лудо биещо сърце Малоун започна да дава паролата, която му бяха дали — „художникът“, — когато някакъв записан глас го отряза на половин дума. Френският му обаче бе много бърз и той не можа да разбере нищо. Връзката прекъсна.

— Какво, по дя…

Сиена пристъпи към него.

— Проблем ли има?

— Сигурно съм набрал погрешно.

Той отново опита, но същият записан глас отново го прекъсна.

— Не мога да разбера какво казва. Я опитай ти.

Каза й номера и внимателно проследи пръстите й, докато го набираше.

Нервно сбърчила вежди, тя изслуша записа. После бавно окачи слушалката на вилката.

— Номерът е изключен.

— Какво?

— ЦРУ май не си плаща сметките за телефона — каза тя с горчив присмех. — И са им изключили номера.

„Джеб, кучи син такъв! — помисли си гневно Малоун. — Какви номера ми въртиш? Или нещо се е объркало?“