Дейвид Морел
Огнена Сиена (60)

13.

Кашляйки така силно, че едва не повърна, с насълзени от пушека очи, Малоун чу шума от двигателите на джиповете, ръмжащи нагоре по склона към тях. Пламтящият хеликоптер и гъстият черен дим ги скриваха още, но ония нямаше да се откажат и скоро щяха да се появят.

Свила се до него зад скалата, Сиена също кашляше неудържимо.

— Дай да видим дали можем да мръднем това нещо — каза тя, потискайки с мъка кашлицата си.

— Какво?

— Тази скала.

Заслушан в напрегнатото ръмжене на джиповете, изкачващи се по склона, Малоун изведнъж разбра. Въпреки гъстия дим, той видя как в зачервените й очи просветва надежда. Двамата се понадигнаха, прилепиха мишци към скалата и напънаха.

По-силно! Пъшкайки от усилието, Малоун усети как огромният камък помръдва и се обнадежди.

Още по-силно! Скалата неохотно се наклони напред, сякаш за миг застина на място, после тежко се преобърна и вече набрала инерция, загърмя надолу по склона, изчезвайки в дима.

Двамата веднага се спуснаха към друг камък. С нараснали от отчаянието сили Сиена и Малоун този път успяха да се справят по-бързо, бутнаха скалата надолу, завтекоха се към следващата, после към още една, и още една, тичайки бързо по хълма, запращайки камъни и от двете страни на пламтящите останки от хеликоптера.

Грохотът от търкалящите се надолу камъни напомняше на Малоун на тътен от гръмотевица. Обаче този тътен постепенно заглъхваше в далечината. „Сигурно са минали покрай джиповете и са продължили надолу“, помисли си Чейс. И точно в този миг отдолу се разнесе трясък, чу се звук от раздробяващ се метал, счупени стъкла и агонизиращи викове. Вторият трясък бе дори по-силен. И още преди да заглъхнат двигателите, Сиена пак тичаше нагоре, кашляйки и давейки се, мъчейки се да излезе от дима. Трети трясък повдигна духа на Малоун и той се спусна след нея.

Давейки се, плюейки и кашляйки, той излезе от дима, но нямаше никакво време да се наслади на чистия въздух, изведнъж изпълнил дробовете му. Билото на хълма вече бе само на тридесетина метра пред тях, но спокойно можеше да бъде и на километър. Нямаше как да разбере до каква степен са повредени джиповете и не смееше дори да се обърне назад, за да провери. „Ако картечниците не са обезвредени, нямаме никакъв шанс“, помисли си той.

Разбира се, чуваше се стрелба, но това бяха изолирани, единични изстрели — не от автоматично оръжие, и куршумите просвирваха от време на време в камънака около тях. Това означаваше, че стрелящите са долу в ниското. А за да се улучи цел, изкачваща се по нанагорнище, стрелецът трябва да се прицели малко над нея, давайки леко отклонение. Обаче сигурно скоро щяха да си коригират мерника. В това Чейс изобщо не се съмняваше.

Сиена бе тласкана напред от такъв страх, че той едва успяваше да я следва. И билото изглеждаше толкова далеч от тях — сякаш току-що тръгваха от подножието. Единичните изстрели зачаткаха вече по-близо зад него и той с ужас разбра, че стрелящите не грешат. „Нарочно се целят по-ниско — каза си той сломено. — Не искат да ни убиват. Стрелят в краката ни. Искат само да ни осакатят и да ни закарат при Беласар живи.“

В краката му като че ли се разбръмчаха ято супербързи оси. Една от тях разкъса крачола на дънките му и го жилна по прасеца. Това го накара да тича още по-бързо, вперил омагьосан поглед в билото. После изруга наум, мислейки, че очите го лъжат. Сякаш всичко изглеждаше увеличено — билото бе пред тях. Видя как Сиена изчезва зад него и миг след това, сподирен от свирещи наоколо куршуми, той излезе на равно плато, спускащо се надолу към маслиновите дървета в долината. В далечината се виждаше сива бетонна лента с няколко сгради, подредени като кутийки край нея — беше пистата.