Дейвид Морел
Огнена Сиена (6)

6.

Малоун блъсна вратата толкова силно, че матовото стъкло едва не се разлетя на парчета.

Ривера — строен тъмнокос мъж с тънки мустачки — стреснато вдигна глава. Възрастният клиент от другата страна на бюрото му спря обясненията си по средата на думата, рязко пое въздух и едва не се задави, погълнал сякаш костилка от праскова.

— Сеньор Ривера, опитах се да го спра! — проплака секретарката през рамото на Малоун.

Малоун впи поглед в очите на Ривера.

— Работата ми не може да чака.

— Ще се обадя на полицията — извика секретарката, връщайки се към бюрото си.

— Изчакай малко. — Ривера се обърна към клиента си, който отново дишаше нормално, но продължаваше да гледа изплашено. — Сеньор Валдес, моля да ме извините за прекъсването. Бихте ли почакали малко отвън, докато оправя тази неприятност?

Веднага щом вратата се затвори зад клиента, Малоун с две енергични крачки се приближи до бюрото и заплашително се надвеси над Ривера.

— Кучи син такъв, защо си изпратил тези булдозери да ми ровят из собствеността?

— Явно тук има някакво недоразумение.

— Но не и според ония типове, дето карат булдозерите. — Малоун сви юмруци от ярост. — Много ясно ми обясниха. Ти си ги изпратил!

— О, тук няма никакво недоразумение! — отвърна Ривера.

— Какво?

— Наистина аз ги изпратих.

— Значи си признаваш?

Макар че бе ужасно ядосан и тъкмо се канеше да сграбчи Ривера за яката, Малоун изненадано се спря.

— Разбира се. Недоразумението, за което споменах, не се състои в това, че булдозерите са там, а в това, че са във вашата собственост. Тази земя вече не е ваша.

— Копеле гадно, нали си я платих!

— Съгласно попечителски договор с тази банка, която си запази правото на собственост на нейно име. Обаче при нас се получиха купища оплаквания от вашата загрозяваща плажа къща.

— Какво?

— Освен това слуховете, че я използвате за контрабанда на наркотици, повече не могат да бъдат пренебрегвани. Свързах се с Министерството на външните работи. Попечителският договор бе прекратен. Аз купих мястото.

— Исусе Христе, това е невъзможно!

— Възможно е — спокойно възрази Ривера. — Явно още не сте си взели пощата, в противен случай щяхте да видите уведомлението от банката за прекратяване на договора.

— Аз платих за тази земя!

— Освен това щяхте да намерите и чек за сумата, инвестирана от вас. Към нея съм прибавил, макар че не бях задължен, и скромна печалба за компенсация — в съответствие с повишената пазарна цена на земята.

— Компенсация? Лайно такова, ти съсипваш собствения ми дом! — В този момент се сети за нещо, което чу от водачите. — Хотел, а?

— Какво?

— Продал си мястото ми на строителна фирма.

— Офертата бе твърде добра, за да не й обърна внимание.

— Сигурно. — Малоун го сграбчи за яката. — Е, ужасно трудно ще ти бъде да похарчиш парите от тази твърде добра оферта в инвалидна количка!

— Викай полицията! — извика Ривера към другата стая.

Малоун го изправи на крака.

— Помислете си още веднъж — предупреди го Ривера. — В Мексико затворниците нямат никакви права. Доста дълго време ще прекарате в затвора, преди делото ви да стигне до съда.

Малоун сви лакът и изтегли юмрука си назад, готов за удар.

— Струва си.

— И когато накрая стигне до съда, мога да ви уверя, че мексиканските съдии гледат с много лошо око на чужденци, вдигнали ръка на уважавани граждани.

Секретарката отвори вратата.

— Полицията идва.

— Благодаря ти. А сега оставям господин Малоун да реши дали имаме нужда от намесата им.

Ривера предизвикателно го гледаше от десет сантиметра разстояние.

— Уважаван гражданин — едва не се изплю Малоун и с отвратено изражение на лицето отпусна юмрук. — Да, офертата явно е била адски добра.

— Обвинявайте човека, с когото преговарях. Той ви познава. Настоя да ви поздравя от негово име.

— Да ме поздравите? Не мога да… Как се казва?

— Александър Потър.

— Потър?

— Освен това каза, че работодателят му също ви изпраща поздравите си.