Дейвид Морел
Огнена Сиена (56)

9.

— Затегни си колана! — викна Чейс.

С треперещи пръсти Сиена щракна катарамата. Адреналинът и внезапно нарасналият шум я караха да вика:

— Помислих, че ще се разбием!

— Всичко е наред! Няма от какво да се…

— Внимавай! Ще се…

Носейки се на около шест-седем метра над земята право към замъка, стабилизирал машината, Малоун я вкара в стръмно изкачване, от което стомахът му се залепи за гърба.

Сиена изохка.

Мъчейки се да набере височина, Чейс виждаше как горните етажи на замъка се носят стремглаво към тях. После остана само покривът. След това пред погледа му се откри безкрайната синева на небето и в същия миг слаб удар разтърси хеликоптера.

— Какво беше…

— Нещо удари опашното витло!

— Нещо?

— Стрелят!

Последва ново трепване в уредите. Машйната залитна наляво и Сиена едва не увисна навън през все още отворената врата.

— Затвори си вратата! — изкрещя Малоун.

— Опитвам!

Въпреки страха си за нея, не смееше да откъсне поглед от уредите.

— Можеш ли да я стигнеш?

— Май… да!

С периферното си зрение я видя как се мъчи да дръпне вратата и накрая успя. Шумът изведнъж намаля. Със същата внезапност той отново стабилизира полета. Затръшвайки и своята врата, Малоун изпита задоволство от равномерното бръмчене. Двигателите вече се чуваха по-слабо и не им се налагаше да викат, за да се разберат.

Той впери поглед в панела с копчетата, който го бе учудил по време на полета му към имението. Тогава пилотът не бе използвал нито едно от тях, така че Малоун нямаше представа за какво служат, а сега определено не бе време за експерименти: хеликоптерът като че ли отново бе готов да загуби мощност. Минавайки над ниви и каменни стени, Малоун усети как лостът в ръцете му трепва. Право пред тях се виждаше хълм, осеян с острите като копия върхове на кипариси. Той увеличи тягата, за да вдигне машината още по-високо, но тя реагираше много мудно.

— Какво има сега?

Малоун бе заковал поглед в един от уредите.

— Налягането на маслото пада. Някой куршум може да е ударил…

Той насочи машината към най-ниската част на хълма. Едва успял да прелети над него, усети как едната ска закачи върха на кипарис.

— Ще се раз… — извика Сиена ужасено.

— Не! Ако преценя, че сме близо до падането, първо ще кацна!

— Но няма да успеем да се измъкнем достатъчно далеч! Още сме в границите на имението на Дерек! Той ще ни… — Тя извърна рязко глава към вратата. — Дим!

— Ако можем да се задържим във въздуха още малко… — Малоун хвърли поглед на компаса. — Пред нас има писта за излитане.

— Къде е? Не я виждам!

— В следващата долина.

— Откъде знаеш?

Още на Козумел, когато Чейс се бе съгласил да помогне на Джеб, двамата бяха разработили няколко варианта, ако му се удадеше случай да измъкне Сиена от Беласар. Единият бе да се доберат до кафене в Ница, чийто собственик работеше за ЦРУ и който щеше да ги скрие, докато екипът на Джеб пристигне. Според друг от плановете, Малоун и Сиена трябваше да отидат до Кан и да се свържат със собственика на яхта за морски разходки, който понякога помагал на Управлението. Обаче и двата града се намираха в обратна посока. Малоун летеше навътре към сушата, а не към морето, и това означаваше да се спре на третия вариант — малкото летище, за което му бе казал Джеб, чиито координати по компаса Чейс бе запомнил наизуст. Приятелят му бе обещал, че там ще ги чака пилот и малък самолет. „Стигнете ли дотам — бе го уверил той, — смятайте, че сте вън от страната.“

— Нищо не разбирам — каза Сиена. — Откъде знаеш за тази писта?

— Нямам време да ти обяснявам.

— Ти знаеше и за портретите на Дерек, и за другите му жени. — Хеликоптерът рязко пропадна и тя ахна. — Откъде знаеш толкова много неща за…

Малоун се бореше с лоста за управление.

— Ще ти кажа веднага, когато…

— Боже господи, да не си…

— Какво?

— Шпионин?!