Дейвид Морел
Огнена Сиена (51)

4.

Сумракът в стаята подсилваше илюзията. Дебелите пердета пред прозорците пропускаха много малка част от светлината. Лицата на няколкото жени точно срещу нея като че ли се полюляваха леко във въздуха, поддържани от гъстия здрач. И нещо още по-смущаващо — когато Сиена позна портрета, който Чейс й бе направил, изпита чувството, че се гледа в огледало. Приликата й с останалите портрети бе поразителна. Но как би могло да стане това, след като не бе позирала за нито един от тях? Тя щракна ключа вляво от нея, примигна от силната светлина и впери ужасен поглед в портретите.

Бяха общо седем — един неин и още три двойки. Всеки комплект се състоеше от един портрет на лице и един в цял ръст, на който телата бяха голи. И всеки комплект носеше почерка на различни художници. Обаче лицата бяха обезпокоително идентични — с еднаква форма и пропорции. И прическите определено бяха еднакви — това бе същата прическа, за която Дерек винаги бе настоявал. От разстояние или в здрач всяка от другите жени би могла да бъде сбъркана със Сиена — и обратно. Боже господи! Разтреперана, тя се доближи до картините. Някои от тях бяха маслени, други — акварел. Подписите отдолу потвърждаваха, че са правени от различни художници. Бяха известни майстори на четката от втората половина на двадесети век, и то толкова прочути, че дори и онези, които нямат нищо общо с изкуството, са чували имената им.

Датите под подписите навяваха на някои мисли. Първата бе отпреди петнадесет години, втората — отпреди осем, а третата — отпреди пет. Обаче лицата от портретите бяха на една възраст — около тридесетте — и това беше доказателство, че за всеки портрет бе позирала различна жена, макар приликата да бе поразителна. С нарастващо безпокойство Сиена забеляза, че датата на третия комплект е през същата година, когато Дерек я бе спасил в Милано. „Исусе Христе! — помисли си тя. — Жената преди мен му е омръзнала в момента, в който възрастта й е започнала да си личи. Той се е отървал от нея и си е избрал по-млада — някоя, която е приличала на нея, всъщност на предишните… на мен. Но когато Дерек пристигна в хотела — запита се тя, — защо не е бил отблъснат от отвратителния ми външен вид, от синините по лицето ми?“ Тя потрепера, като се сети за пластичния хирург, който я чакаше в имението. Бе й казал, че ще скрие белезите от побоя. След като превръзките бяха свалени, Сиена забеляза, че изглежда малко по-различно — не по-добре или по-зле, а просто едва забележимо по-различно. Скулите й например бяха малко по-подчертани, но тя бе отдала това на неизбежните последици от старанието да се скрият белезите. Чак сега си даде сметка за това. „Мили боже, Дерек е заповядал на хирурга да направи така, че да приличам още повече на тези жени.“ Смаяна от откритието си, тя изведнъж изпита такъв студ, че зъбите й затракаха. Обърна потресена глава и в този момент забеляза снимките на другата стена. Някои от тях бяха черно-бели, а други — цветни. Някои в едър план, други групови. Едни бяха правени навън, други в луксозна вътрешна обстановка. Всички обаче имаха един общ знаменател: изобразяваха една и съща жена. И макар на снимките, запечатали детското й лице, да бе трудно да се познае, на другите, вече като девойка, грешка не можеше да има — чертите й постепенно приемаха позната форма.

„Но тя прилича на мен — помисли си Сиена. — И на всички други жени от портретите. Не, не е точно така. Обратното. Ние приличаме на нея.“

Но коя, за бога, беше тя? В дъното на стаята се виждаха рафтове с дамски обувки. „Нейните обувки“, помисли си Сиена. Дървените манекени до тях бяха облечени с официални рокли. „Нейните рокли“, каза си тя. На малка масичка отстрани се виждаше дебела кожена папка. Тя протегна ръка, разгърна я и потрепера, когато впери поглед в кръщелното свидетелство на името на Кристина Габриела Беласар. Сестра на Дерек?

Родена в Рим на 14 май 1939 година.

Година след раждането на Дерек.

Обърнала глава отново към снимките на стената, Сиена откри още една обща особеност: на никоя от снимките жената не бе възрастна. С разтуптяно сърце тя отгърна към края на папката и откри документа, който бе логично да намери в края на една папка, чието начало представляваше кръщелно свидетелство — смъртен акт. Зад него бяха прикрепени пожълтели изрезки от римски вестници. Родителите й бяха настояли да научи италиански и Сиена без усилие прочете кратката статия.

Кристина Габриела Беласар (фамилното й име означаваше, че тя никога не е била омъжена) бе починала в Рим на 10 юни 1969 година при падане от балкон от двадесетия етаж на един хотел. Сиена пресметна. Кристина е била на тридесет години.

„Колкото мен — каза си тя. — Колкото жените на портретите — поне на толкова изглеждат според мен.“ Със сърце, внезапно започнало да изтръпва от предчувствие, тя бавно завъртя глава към един от ъглите, където малко преди това с периферното си зрение бе мярнала антична масичка с някакво дървено сандъче на нея. Щом го разгледа по-внимателно, видя, че това е урна, която изглеждаше на няколко века, с малко поолющена тук-там боя, изрисувана с девици, излегнали се в сластни пози край поток, на фона на пищна зеленина. Сиена нито за миг не се усъмни чия пепел се съхранява в тази урна, както не се съмняваше ни най-малко какво ще стори с нея Дерек, ако разбере, че е осквернила храма му. Изобщо нямаше да чака вторият портрет да бъде завършен. Щеше да я убие начаса.