Дейвид Морел
Огнена Сиена (5)

5.

Стряскайки се, Малоун чу грохота още преди да завие с джипа си покрай палмите, откъдето се виждаше домът му — или по-точно би се видял, ако не бяха облаците прах. Изправиха се пред него като стена и той едва успя да спре. Пред смаяния му поглед се откри невъобразим хаос от ръмжаща като сърдити динозаври техника, тракащи вериги, проблясващи гребла. Булдозери! Един, два, три… Боже господи, половин дузина разярени чудовища, заръфали пясъчните дюни и палмите около дома му.

Когато за първи път видя това усамотено кътче на източния бряг на Козумел, веднага разбра, че именно то е мястото, където би искал да живее. Спокойните води откъм срещуположния край на островчето бяха направили онзи район по-привлекателен за туристите и строителните фирми, което бе добре дошло за Малоун, тъй като той искаше да е далеч от тълпите. Затова живописният прибой на тази наветрена страна на острова, усамотеността и грубата красота на това кътче с дългите ивици ослепителнобял пясък, ярко контрастиращ на разположените тук-там черни скали, се оказа нещо, на което не можа да устои.

Съгласно мексиканския закон, чужденец можеше да закупи земя само ако се сдобие с разрешение от Министерството на външните работи. Ако обаче земята бе плажна ивица, нещата ставаха по-сложни, тъй като правителството искаше да е сигурно, че към такъв ценен ресурс хората ще се отнасят с нужното уважение. Ето защо на Малоун му се наложи да купи земята посредством петдесетгодишен попечителски договор с местна банка, която си запазваше правото на собственост и се явяваше опекун на плажа. След това нае известен мексикански архитект да проектира къщата. Раздвижената едноетажна сграда бе построена от неособено красив материал — бетон, — който обаче понасяше местната влажност по-леко, отколкото дървените трупи, свързани заедно и оформящи стените на повечето домове в района. Всеки ъгъл и ръб на бетона бе изгладен, острите черти бяха избегнати, омекотявайки целия изглед на къщата. Външната мазилка бе ослепителнобяла, подчертана от многобройните цъфтящи храстчета, а покривът бе направен така, че да изглежда като от палмови клони, придавайки й типичен за района вид. Няколкото арки и вътрешни дворчета осигуряваха свободен достъп на ветреца до всяка стая и намаляваха нуждата от климатична инсталация.

Всичко това обаче вече го нямаше. Къщата бе покрита с дебел слой прах, вдиган от размахалите наоколо гребла булдозери. Обичайният за това време на деня лек бриз отнасяше всичката тази мръсотия право в къщата. Пясъчните дюни, между които се бе загнездил домът му, сега бяха изравнени със земята. Навсякъде се въргаляха съборени и изкоренени палми. И въпреки това, булдозерите продължаваха да копаят, да рият и да късат плътта на райското кътче на Малоун.

Втрещеният от изненада Малоун изведнъж се раздвижи. Побеснял от гняв, той изхвръкна от джипа и се втурна към най-близкия булдозер, махайки енергично на водача му да спре. Той обаче или не го чу, или реши да не му обръща внимание, защото машината мина с грохот покрай него, забивайки гребло в поредната палма. Вече превъртял от яд, Малоун се хвърли подир него, хвана се за една дръжка, качи се горе, посегна към контактния ключ и изгаси двигателя.

— По дяволите, крещя ти като луд да спреш! — викна той на испански.

Водачът избъбра някаква мръсотия и хвана Малоун за ръката, опитвайки се да си върне ключа.

— Какво правите тук? — попита Малоун с блеснали от гняв очи.

Ругаейки, водачът още по-енергично се опита да си вземе ключа.

Малоун го хвърли на пясъка.

Ревът от двигателите изведнъж заглъхна и над заливчето на Малоун отново се възцари тишина. Другите булдозеристи бяха видели случката, бяха изгасили машините си и сега скачаха на земята, притичвайки се на помощ на колегата си.

— Казвай! — ревна отново Малоун. — Какво правите тук? Това е моят дом! Нямате право!

Останалите водачи наобиколиха булдозера — двама от едната страна, трима от другата.

— Остави брат ми на мира — изръмжа един от тях.

— Сбъркали сте мястото! Та аз живея тук, за бога! Има някаква грешка!

— Грешката ще е твоя, ако не се махнеш от брат ми.

Мъжът се покатери на булдозера.

— Чуйте ме!

Не. Завъртайки се, водачът, от когото Малоун бе отнел ключа, замахна с юмрук към корема му. С леко забавен рефлекс — не като едно време в пехотата — Малоун посрещна ръката му, сграбчи я и използвайки инерцията й, го измъкна от седалката, захвърляйки го по гръб на пясъка. После със същото плавно движение се наведе, за да избегне юмрука на брата на пострадалия, насочен право към лицето му, и изправяйки се, заби своя в слънчевия му сплит. Мъжът полетя подир брат си и тежко се тръшна до него, силно изохвайки от болка.

Останалите четирима водачи зяпнаха изумено, не знаейки вече докъде ще се разрасне тази разправия.

— Никой не бива да пострада!

— Освен теб! — викна първият водач и с усилие се изправи на крака.

— Казвам ви, не искам да се бия! Просто спрете за момент, за да се разберем. Какво правите тук с тази машинария?

— Човекът, който ни нае, бе много точен — каза един от другите водачи сърдито. — Той ни доведе тук. Попитахме го за къщата. Той обаче рече, че земята била негова. Каза ни да изравним всичко и да го подготвим за нов хотел.

— Кой човек? Който и да е бил, той не е знаел за какво става въпрос. Каза ли ви как се казва?

Когато Малоун чу името му, яростта в гърдите му забушува с нова сила.