Дейвид Морел
Огнена Сиена (48)

1.

— Добро утро.

— Добро утро.

— Липсваше ми на закуска.

Застанала на прага на солариума, Сиена сведе поглед.

— Не бях гладна.

Макар че движенията й не бяха толкова апатични, колкото предната вечер, тя пак като че ли не беше във форма. Лицето й бе подпухнало, кожата — бледа. Под очите й се виждаха леки сенки. И вероятно защото знаеше, че външният й вид не е много за пред хора, непрекъснато държеше главата си леко извита встрани. А може би й бе неприятно да гледа на какво бяха направили лицето му.

— Боли ли те много? — попита го тя, все така гледайки настрани.

— Щях да си вирна носа, за да си помислиш, че не съм чак толкова зле, ама и той пострада малко, та не мога.

Беше слаб опит за разведряване на атмосферата, но в момента, уморен от безсънната нощ и питащ се тревожно как тя щеше да реагира на онова, което имаше намерение да й каже, не можа да измисли нищо по-подходящо. И още нещо — как да й хареса, когато тя не иска дори да го погледне? Шевовете на бузата му стърчаха нагоре като бодли на таралеж. Устните му се бяха подули до такава степен, че едва говореше. Цяло чудо бе, че не побягна ужасена.

— А ти? — попита я той тихо. — Ти как си?

— И по-добре съм била.

— Как беше Истанбул?

— Влажен. Претъпкан.

— Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. Но предпочитам да говорим за нещо друго.

Бе облечена в широка, дълга до петите бежова пола, а на краката си бе обула сандали. Пуловерът й бе в цвят екрю. Пръстите й нервно си играеха с края му, после рязко го пуснаха, тъй като навън прозвучаха стъпки и тя стреснато се обърна натам. Но дори и след като видя минаващия случайно човек от персонала, пак не се успокои.

— Трябва да започваме.

Нещо в нея му напомни за животно, дресирано до такава степен, че духът му вече безвъзвратно е пречупен.

— Дерек промени намерението си — каза тя. — Иска да позирам само полугола.

Внезапната промяна на плана изненада Малоун, но твърде много неща му се бяха струпали на главата, за да седне да мисли какво означава това. Струваше му се, че седмиците, прекарани със Сиена, не ги е имало, че между тях има милиони километри.

— Къде искаш да застана? — попита го тя.

Не така си бе представял той завръщането й. Бе си мислил, че ще се върне по-общителна от всякога и ще му посочи вратичка как да стигне до нея. А вместо това, тя се държеше така, сякаш бяха врагове.

— Ей там. До стената. Там има най-много светлина.

Тя се подчини.

Но нещо в начина, по който вървеше, го накара да се изправи.

— Я чакай малко. Да не би да куцаш?

— Какво? — Гласът й прозвуча така, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно.

— Ти куцаш.

— Не.

— И още как! Нещо те боли.

— Нищо не ме боли. Краката ми са схванати от дългото седене в самолета вчера.

— Не ти вярвам. Върни се насам. Повърви малко към мен.

— Казвам ти, това просто е…

— Повърви малко към мен.

Тя не помръдна.

Малоун се приближи към нея, оглеждайки я изпитателно.

— Какво е станало?

Тя извърна поглед.

— Какво е направил?

— Нищо. Не разбирам за какво говориш.

Малоун усети непреодолимо желание да действа колкото е възможно по-бързо. Досега винаги внимаваше какво говори в солариума, давайки си сметка, че Беласар може да е монтирал микрофони. На няколко пъти бе пристъпвал близо до позволените граници и затова Беласар веднага се бе появявал, за да защити авторитета си. Но сега, тъй като събитията се бяха развили с главоломна бързина и бяха излезли извън контрол, Малоун си даде сметка, че независимо от старанията на Сиена да се държи предпазливо с него, той трябваше да поеме риска.

— Добре — каза Чейс.

Тя го погледна озадачено, като че ли се бе подготвила за съпротива и не бе очаквала да се откаже.

— Щом ти няма нищо, значи можем да започваме работа. На съпруга ти няма да му хареса, ако си губим времето. Всъщност аз вече съм се спрял на поза. Няма да правим повече скици. Започвам рисуването веднага.

Докато говореше, бе я хванал за ръката и я водеше към другия край на солариума.

— Какво…

Но той я прекъсна:

— Ще отида да взема някои неща от склада. Почакай ме тук. Ще се върна веднага.

Противно на думите си обаче, Чейс не пускаше ръката на Сиена и я водеше със себе си.

Двамата минаха през вратата в другия край и влязоха в склада.