Дейвид Морел
Огнена Сиена (43)

2.

Две вечери по-късно Сиена още не се бе върнала.

Чейс лежеше напрегнат в леглото и се вслушваше в стъпките на охраната, патрулираща в тъмнината из градината. Бавно минаващото време бе адски болезнено, но пък му бе дало възможност да планира.

Преводът на Росети лежеше отворен пред него:

Същата прекрасна дама се появи пред мен, облечена от глава до пети в бяло… Тъй като за първи път нейни думи достигаха до ушите ми, те наситиха душата ми с такава сладост, че си тръгнах оттам като опиянен.

По челото му се стичаше пот. Той отиде до банята, наплиска лицето си със студена вода, после изгаси лампите в стаята си и се приближи към прозореца, загледан в сенките и прожекторите в градината.

Бърз поглед към часовника му подсказа, че е почти полунощ. След няколко секунди отдясно щеше да се появи пазач и скърцайки с кубинките си по чакълената алея, щеше да отмине нататък. Малоун се премести в края на прозореца, където дори сянката му не би могла да се види отвън. После зачака.

Ето го. Най-напред се чу шумът от стъпките му по чакъла, а после се появи и пазачът. Малоун кимна. След десет минути щеше да се появи следващият, този път отляво. Пет минути след тях щеше да мине и трети, задавайки се откъм съблекалните край басейна, на път към хеликоптерната площадка. Откакто бе започнал наблюденията си, графикът им не се бе променил.

Той взе книгата и излезе от стаята си. Слабоосветеният коридор бе пуст. Стъпките му не вдигаха никакъв шум върху постланата по средата пътека. Стигна до витото стълбище, пое надолу по него, чу стъпките по мраморния под долу и миг след това видя един човек от охраната да излиза от стая вдясно и да вперва поглед в него.

— Не мога да заспя. — Малоун вдигна книгата в ръката си. — Ще отида да си взема нещо друго за четене.

По лицето на пазача се изписа изненада — явно недоумяваше как може да прочетеш цяла книга и след това да ти се иска още.

Чейс не продължи да се обяснява повече. Сви по коридора вляво и влезе в библиотеката. В тъмнината на стаята се носеше мирис на застояло и това го накара да си спомни погребението на дядо си: в залата на покойника в погребалната агенция миришеше по същия начин.

Липсваше само наситеният аромат на огромното количество цветя.

„Стига си мислил за такива работи“, упрекна се Малоун.

Той щракна ключа за осветлението вляво от него, примигна на ярката светлина и затвори вратата зад себе си. Книгите бяха подредени не само по автори, но и по жанрове — белетристика, научна литература и справочници, като последните бяха най-вдясно.

Насочил се към тях, той чу, че вратата зад гърба му се отваря. Извърна се и видя пазача. Кимна му и продължи нататък. Веднага намери раздела с енциклопедиите. „Британика“. Не разбираше нищо от редки книги, но знаеше вкусовете на Беласар и бе готов да се обзаложи, че точно това издание — 1911 година, както пишеше на първата страница на книгата в ръцете му — е класическата версия, предпочитана от колекционерите.

Онзи от охраната продължаваше да гледа. Малоун отново му кимна, но този път вложи в жеста си и малко нетърпение, все едно казвайки: „Е, хубаво де! Разбрах. Добро куче си. А сега отивай да си гледаш обиколките и ме остави да си чета на спокойствие.“ В любопитния поглед на пазача се мярна колебание. След кратък размисъл той излезе и стъпките му постепенно замряха нататък по коридора. Малоун отиде до вратата и я затвори, щракайки шумно с бравата, за да даде на охраната да разбере, че няма да му е приятно, ако го притеснят отново с присъствието си.

После отнесе тома, който бе избрал — имена, започващи с Е — в едно кресло и разгръщайки крехките пожълтели страници, миришещи на мухъл, се опита да потисне нетърпението си. „Всичко е наред — внушаваше си той. — Просто се придържай към плана и всичко ще е наред.“

Намери статията, която търсеше.

Росети, Данте Гейбриъл — английски художник и поет, основател на прерафаелитското движение, роден през 1828, починал през 1882 година.

„Ама стига си мислил за смърт“, смъмра се той мислено.

Истинските първи имена на Росети били Гейбриъл Чарлс Данте, но той толкова бил луднал по италианския средновековен поет, че настоявал да го наричат само Данте. И тази негова лудост приела още една форма: виждал в красивата си жена — Елизабет, Дантевата Беатриче и направил страстен превод, посветен на предаността на поета към тази жена, описвайки фактически своята любов, която изпитвал към Елизабет. След ранната смърт на жена си Росети заровил ръкописите на всички свои поеми заедно с нея и нарисувал портрет, символизиращ идеализираната му любов към нея, наричайки го Beata Beatrix — Благословената Беатриче.

Отново смърт. Мъчейки да се разсее, Малоун си помисли, че между него и Росети има прилика — и двамата бяха художници, животът и на двамата се бе променил, след като са се влюбили в жени, чиито портрети са рисували.

Любов. Малоун за първи път си даде сметка, че съвсем съзнателно използва тази дума, за да опише онова, което чувства.