Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Burnt Sienna, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Огнян Алтънчев, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2009)
Издание:
ИК „Хермес“, Пловдив, 2000
Художествено оформление на корицата: Борис Стоилов, 2000
ISBN 954-459-722-0
История
- —Добавяне
5.
— Съжалявам.
Малоун вдигна поглед от скицата, която правеше по памет. На прага на солариума бе застанала Сиена. Бе си помислил, че е невъзможно едно лице, така влажно и зачервено от сълзи, да се оправи толкова бързо, но явно бе сбъркал. Тя бе облечена в широк пуловер и също такава, дълга до глезените пола — и двете неща бяха сини, напомнящи му за безкрайната синева на Карибско море, на която обичаше да се любува от плажа пред дома си на Козумел. „Обичах“, наблегна мислено той на миналото време. Въпреки че Беласар бе обещал да върне имота в предишното му състояние, Малоун повече никога нямаше да се върне там.
— За какво съжаляваш? — попита я той.
— За сцената.
— Ти не си направила никаква сцена. Мъжът ти я направи.
— Не. Искам да се извиня за това, че се държах непрофесионално. И двамата имаме да вършим работа. А аз не успях да се справя както трябва с моята.
— Не е голям проблем. Трябваше да изясним някои неща.
— И след като вече всичко е изяснено… — Сиена хвана края на пуловера и понечи да го издърпа нагоре.
— Престани!
— Не искам да ядосвам Дерек още повече. Не си го виждал, когато се разгневи. Трябва да направим този втори портрет. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Седни.
— Седнала ли искаш да ти позирам?
— Искам да седнеш и да се успокоиш малко, а аз ще ти поговоря през това време.
— Не, моля те, имаме работа! Ако Дерек види, че си губим времето…
Малоун стисна челюсти.
— Аз съм този, който прави портрета. Остави ме аз да се притеснявам за съпруга ти. Искам да седнеш. Моля те!
Сиена нервно отправи поглед към вратата. После неохотно се подчини.
Чейс взе друг стол. Отнесе го срещу нея и го възседна, отпускайки лакти на облегалката, надявайки се, че свободната му поза ще помогне на Сиена да се отпусне. После тихо заговори:
— Когато мъжът ти дойде тук тази сутрин, каза, че си изглеждала така, както когато те е видял за първи път в Милано. Каза още, че не си ставала за снимка.
Сиена сведе поглед към ръцете си.
— Какво искаше да каже? — попита я той.
Нещо в очите й сякаш я отнесе някъде далеч оттук. Мълча толкова дълго, че Малоун помисли, че няма да отговори.
— Тогава бяха много лоши времена за мен.
— Кога е било това?
— Преди пет години.
Той чакаше.
— Аз…
Чейс я насърчи с поглед.
— Трябва да разбереш… — Сиена пое дълбоко дъх. — Моделите са най-несигурните в себе си жени, които съществуват на този свят.
Той мълчеше, страхувайки се, че ако проговори, може да я стресне и тя ще млъкне.
— Непрекъснато се мъчим да се убедим, че сме нещо повече от красиви кукли. Страхуваме се от старостта. Винаги си мислим, че най-добрите ни дни са вече зад гърба ни.
Малоун с усилие се въздържа от коментар.
— О, изключения има. Но аз не бях такова. Представяш ли си какво е да трябва да си непрекъснато толкова слаба, че да се страхуваш да хапнеш и два залъка, защото и при най-малкото количество храна, изядено от теб, камерата показва лекото издуване на корема. Да издържаш на глад колкото е възможно повече. Или пък ако ядеш, след това веднага да се мъчиш да го повърнеш. И по някое време няма начин да не опиташ малко кокаин. От него не се напълнява и макар и за кратко, те кара да се чувстваш добре, затова пробваш още малко, а междувременно, при толкова много хора, опитващи се да те манипулират, започваш да се надяваш да намериш някой мъж, по-силен от останалите, който да ти помогне да си подредиш живота. А като го намериш, изведнъж разбираш, че е най-обикновен кучи син, който иска да контролира всичко и…
Сиена бе започнала да говори все по-бързо и по-бързо и изведнъж като че ли се усети, че не е сама и Малоун седи срещу нея и внимателно я слуша.
Този път той рискува да се обади:
— Кажи ми какво искаше да каже мъжът ти, когато заяви, че не си ставала за снимки.
— Тогава ядях толкова малко, че бях станала слаба дори за снимане. Даже още по-лошо — кокаинът придаваше на очите ми особен мътен блясък. И като капак на всичко мъжът, с когото живеех тогава, ми бе цепнал устната и двете ми очи бяха насинени.
На Малоун едва не му стана лошо.
Пръстите й нервно мачкаха края на пуловера.
— Това се случи в Милано. Бях там за есенните ревюта, но след като оня ме би, не можех да се явя на работа. Останах си в хотела, докато оня тип излезе да сваля всичко, което му падне, и ето че изведнъж на вратата се почука. Когато отидох да отворя, на прага стоеше Дерек. Никога няма да го забравя. Бе облечен в смокинг, а в ръцете си държеше букет червени рози. Замаяна от кокаина, аз присвих очи и се взрях в това красиво, загоряло от слънцето лице и — кълна се — за момент си помислих, че пред мен е Росано Брази, италианският актьор. Нямах представа откъде е научил къде съм. Той протегна ръка, вдигна брадичката ми леко нагоре и каза: „Дойдох да се погрижа за теб. Не губи време да си събираш багажа. Наметни си само палтото и тръгвай с мен.“ Аз премигнах. После кимнах. Дори не си взех палтото. Просто дръпнах вратата зад себе си и той ме отведе в чакащата долу лимузина.
— Да, но ти ми каза, че си имала любящо те семейство. Защо си се чувствала толкова несигурна?
— Не съм казала, че съм имала любящо семейство. Казах, че родителите ми ме обичаха.
— Не разбирам.
Сиена преглътна с усилие.
— След като на дванадесет години загубих родителите си, отидох да живея при чичо ми. А той непрекъснато ми посягаше. Когато жена му я нямаше, той…
В гърлото на Малоун се надигна горчилка.
— Няколко пъти ме принуди да…
— Исусе Христе!
— Предупреди ме, че ако кажа на някого, ще ме изхвърли навън. Ще спя по канавките, плашеше ме той. Не можех да се концентрирам и училището никак не ми вървеше. Всяка вечер плачех, докато накрая заспивах, изнурена от плач. И накрая се затворих в себе си, в свой измислен свят. Четях само модни списания и си представях, че съм модел и водя живот като в приказките. Това продължи до шестнадесетия ми рожден ден. И когато веднъж той пак се промъкна в стаята ми, аз се развиках, че повече няма да го правя. Жена му и децата се събудиха. Моята стринка не повярва на разказа ми. Той ме би до посиняване, като непрекъснато повтаряше, че съм лъжкиня и че не трябвало да ми вярват. После два дни не можех да легна на гърба си от болки. На третия ден, когато всички бяха на работа, откраднах парите, които стринка ми криеше от него под една саксия. Надявах се, че като открие липсата им, ще си помисли, че той ги е намерил и ги е похарчил за пиене. Събрах си багажа и хванах автобуса за Чикаго, където се настаних в един пансион и започнах да работя какво ли не. Но нито за миг не спрях да мечтая да стана като една от тези жени по модните списания. Намерих фирма, която даваше вечерни уроци за модели. Работих с такова упорство, каквото човек трудно може да си представи, само и само да осъществя мечтата си. И ето че от модел на бельо в един вестник, а след това на бански за един каталог, после за „Вог“, за кориците на „Космополитън“ и на всяко модно списание, за което ти дойде наум, аз най-сетне постигнах мечтата си. Бедата обаче бе там, че не беше това, за което си бях мечтала. Нямаше никаква приказка. Беше най-обикновена търговия с робини.
— Какво стана, когато тръгна с Беласар?
— В лимузината, на път за летището, той огледа синините по лицето ми. После каза, че не може да понася да унищожават красотата. Каза ми още, че ще се погрижи никой повече да не наранява лицето ми, нито пък ще ми позволи сама да се наранявам с кокаин. Доведе ме тук. После намери пластичен хирург и му каза да направи операцията така, че да не остави никакви белези. След това нае психолог — специалист по смущения в храненето, който ме излекува от схващането, че храната ми е враг номер едно. Минаха шест месеца, преди Дерек да одобри резултата. Беше толкова горд. Казваше, че той ме е създал. Обикаляше и ме оглеждаше от всички страни, радваше се и говореше, че без него моята красота нямало да я има. — Тя сви рамене с безразличие. — И беше прав. Както бях тръгнала по наклонената плоскост, щях да съм мъртва за същото време, което му отне да ме възкреси.
— Значи ти е дал онова, от което си имала нужда. Най-накрая си имала човек, който да се грижи за теб.
— Допреди три месеца.
Малоун учудено сви вежди.
— Какво е станало тогава?
— Той се върна от едно пътуване по работа и изведнъж се промени. Започна да се оплаква от това, че в ъгълчетата на очите ми се появявали бръчици. После заяви, че видял бял косъм в косите ми. Предупреди ме да се въздържам от мимики — това набръчквало челото, твърдеше той. Непрекъснато се питах какво ли толкова е станало по време на това пътуване, че го е променило толкова. Да не би да се е влюбил в друга жена? Когато го попитах, той побесня. Започна да ми разправя, че съм си въобразявала какво ли не, че трябвало да умея да се владея. Боядисах си косата, опънах си все още невидимите бръчици покрай очите, с всички сили се стараех да му угодя. Но това като че ли още повече го ядосваше. Каквото и да направех, все не беше както трябва. И накрая започнах да очаквам отсъствията му с нетърпение. Поне известно време имах покой. Всеки път обаче, като се връщаше, ставаше още по-критичен.
Малоун отвори уста да каже нещо насърчително, но остана така, защото нещо зад гърба му накара Сиена да се скове от страх.
Тя скочи на крака като ужилена.
— Честно, Дерек, тъкмо обсъждахме в каква поза да застана. Точно щяхме да започваме. Кълна се!
Беласар стоеше на прага.
— Летим за Истанбул. Да си готова в пет. — После погледът му се премести върху Малоун и очите му се присвиха. — Имате две седмици, за да приключите работата си.
— Това време може да не ми стигне.
— Направете така, че да ви стигне.
— Когато се съгласих да направя портретите, ви казах, че ще ги направя така, както аз смятам за добре. Вие приехте тези условия.
— Условията се промениха.
— А как да работя без модел? Колко време ще отсъства Сиена?
— Колкото е необходимо.
— Е, колкото по-дълго я няма, толкова по-късно ще си свърша работата.
Очите на Беласар потъмняха.
— Май започвам да се съгласявам с Алекс. Беше грешка, че се захванах с вас. Пет часът.
Той се извърна гневно и излезе.
Гледайки го как се отдалечава, Сиена потръпна.
— Колко е часът?
— Минава три.
— Боже! И време даже не ми дава достатъчно.
Тя се изправи и Малоун побърза да попита:
— Какво има в Истанбул? Какво е толкова важно?
Гласът й бе напрегнат.
— Когато ме взема със себе си, това е винаги по работа. На някои от клиентите на Дерек им е приятно да общуват с мен. Когато съм наоколо, на него му е по-лесно да преговаря с тях.
Чейс кимна с разбиране. Естествено, щом се е оженил за такава красива жена, Беласар в техните очи ще е велик мъж.
— Повече не мога да говоря.
Докато тя се отдалечаваше, Малоун продължи да мисли. Дааа, с такава ослепителна красота е лесно да замаеш всеки клиент, да притъпиш неуловимо чувството му за правилна преценка. Но какво ще стане, когато тази красота започне да дава признаци на повяхване? Лошо за непоклатимите стандарти на съпруг, който не би искал нищо, по-различно от съвършенството. Лошо във всякакъв смисъл на думата. Когато някой спре да си върши работата, започват да му търсят заместник.