Дейвид Морел
Огнена Сиена (37)

2.

Бе обута в прашни ботуши, избелели дънки и дънкова риза, сякаш се бе готвила да излиза на езда, но в последния момент се бе отказала. Дългата й коса бе вързана на опашка, подсилваща класическото очертание на брадичката и скулите й. Обаче изтеглената назад коса подчертаваше и още нещо — някаква суровост, каквато Малоун не бе виждал до този момент у нея. Гняв. Нещо бе станало. Колкото и голяма уязвимост да се криеше зад красотата й, тази сутрин тя не си личеше.

— Радвам се да те видя — каза Малоун. — Когато не се появи на закуска, започнах да се притеснявам.

Без да каже нито дума, Сиена тръгна с решителна крачка към него — ботушите и дънките подчертаваха дългите й бедра и стегнатата от колана тънка талия.

— Какво има? — попита Малоун. — Изглеждаш така, сякаш…

— Закъснях. — Думите й излизаха накъсани. — Губим време.

— Губим време ли? За какво става въпрос?

— Да започваме работа.

— Ама какво има? Кажи ми какво…

Сиена се извъртя, прекоси терасата и с твърда крачка се насочи към солариума.

Озадачен, Чейс я последва, впечатлен от твърдата походка и изправената й стойка. Въпреки че в солариума бе светло, вътре бе все пак по-тъмно, отколкото вън, и минаха една-две секунди, докато очите му се адаптират.

Озадачението му прерасна в смайване, а след това и в тревога, като я видя сърдито да си разкопчава ризата и да я хвърля на пода.

— Чакай малко — заекна той. — Защо…

Тя дръпна сутиена си и го хвърли по посока на ризата.

— Би ли ми казала, моля, какво става? — продължи Чейс с разтреперан глас. — Не мога да…

— Приготвям се за работа! — накъсо го информира тя и си събу ботушите и чорапите.

— За бога, спри! Какво е станало? Кажи ми защо…

— Правя това, което иска мъжът ми!

С яростни движения тя разкопча колана си, събу дънките и дрънчейки с катарамата, ги хвърли на пода. Миг след това белите й бикини ги последваха. С последен предизвикателен жест тя развърза косата си, тръскайки я да падне върху рамене й. Побесняла от гняв, Сиена застана пред него — кожата й, с цвят на печена сиена, бе еднаква от главата до петите.

— Какво чакаш? — попита го тя с треперещ от ярост глас. — Взимай си проклетия скицник и започвай!

Малоун бе загубил дар слово. С последни усилия на волята успя да си поеме дъх и да каже:

— Не искам така.

— А как? Да заема предизвикателна поза? Това ли искаш?

— Не.

— Тогава какво, по дяволите, искаш? Престани да ме правиш на луда и ми кажи какво искаш да правя!

— Облечи си ризата. — Той се наведе, вдигна я и й я подаде.

Тя не помръдна, вперила унищожителен поглед в него.

— Сериозно говоря — каза Малоун.

— Прие поръчката, нали?

— Очевидно.

— И знаеше, че на втория портрет ще бъда гола.

— Да.

— А не мислиш ли, че би било проява на вежливост да споделиш това и с мен? През цялото време, докато ме гледаше така втренчено, ми беше много приятно. Защото ти не ме гледаше така… — Тя с усилие си наложи да спре за миг и да подреди мислите си. — Ти просто… ми се възхищаваше. Без никакви задни мисли. Караше ме да си мисля… хубави неща за самата мен. Казвах си: „Ето най-сетне един мъж, който гледа на теб като на личност, а не като на предмет.“ И ето че изведнъж разбирам, че за теб това е било само работа и нищо повече. Накарай тая кучка да се отпусне и гледай да свършиш онова, за което ти плащат, нали?

— Не — отвърна Малоун. — Не беше само работа. Моля те!

Той продължаваше да протяга ризата към нея.

Тя я дръпна гневно. Яростният й поглед не помръдна от него, но той не отклони очи нито за миг, погледът му не трепна, за да не й даде повод да си помисли, че не е искрен.

Със сърдити движения тя навлече ризата.

— Чуй ме сега — започна Чейс. — В началото това беше само работа, да. Не те познавах. Първата ни среща протече малко неловко и аз си помислих, че няма да се разбираме. Стори ми се, че това е най-трудната работа, с която съм се захващал, и ми се прииска никога да не бях я приемал.

Гневният й поглед не се отмести.

— Но дните минаваха и ние постепенно се опознахме — продължи Малоун. — Нещо повече. На нас сякаш ни харесваше да си говорим. Всеки ден очаквах с нетърпение да дойде сутринта, да се видя с теб на закуска и да продължим работата. И тя стана много важна за мен. Тогава разбрах, че през живота си не съм правил по-добра работа. Просто защото никога не съм имал по-добър обект.

Тя продължаваше да го гледа гневно.

— И с всеки изминал ден, колкото повече наближаваше да довърша портрета — не спираше Малоун, — толкова повече растеше напрежението у мен, защото знаех, че скоро ще се наложи да започна втория портрет. Обаче не исках да довърша първия. Да си говоря с теб, да се поставям на твое място, предавайки ти моето въображение… всичко това бе станало толкова важно за мен, че не ми се искаше да свършва. Знаех, разбира се, че някой ден все трябва да го завърша. Не можех да отлагам безкрай. Но не можех и да настроя съзнанието си към мисълта какво би било да те рисувам и при по-различни обстоятелства, като се има предвид колко е напрегната ситуацията и как трябва отново да те гледам така втренчено, да опознавам тялото ти така, както вече съм опознал лицето ти. Мога да нарисувам всичко, стига само да настроя съзнанието си към него. Но ако то трябва да бъде най-доброто нещо, правено от мен, не мога да бъда обективен. Това, което ще чуеш сега, е може би най-странното нещо, казвано ти от мъж досега. Предвид отношенията, установени вече помежду ни, последното нещо, което исках на този свят, бе да те видя гола. Изпитвах удоволствие просто като изучавах лицето ти и нямах никаква представа как ще се оправям с този проблем, когато му дойде времето.

Последните думи на Малоун отекнаха като че ли в празно пространство. Тишината се сгъсти, натежа и накрая бе нарушена от стъпките му по плочите: той се запъти към ъгъла, където бяха дънките й, вдигна ги и й ги подаде. Ризата, закопчана вече, бе достатъчно дълга, за да скрие голотата й. Въпреки това, той искаше тя да се отпусне съвсем.

От лявото й око се плъзна сълза.

— Защо Дерек иска такъв портрет? Нищо не мога да разбера!

— Единствената причина, която мога да посоча, е тази, която той ти изтъкна — излъга Малоун. — Той иска да запази красотата ти, да я направи вечна.

— Включително и тялото ми?

— Включително и тялото ти.

— Още малко и ще вземе да ме застреля и да ме препарира — каза тя с горчивина в гласа.

Казаното от нея бе толкова близо до истината, че Малоун положи всички усилия да не реагира.

— Като съм толкова хубава, защо не иска да ме гледа? — Гласът на Сиена трепна. — Според него всичко, което правя, е погрешно. Държи се с мен така, сякаш правя грешка след грешка. Презира ме. За какво му е портрет на жена, която го дразни толкова?

Сълзите вече обилно течаха по бузите й, зачервявайки очите й, излагайки на показ огъня под загорялата й кожа. Преди Малоун да успее да реагира, тя вече бе облегнала глава на гърдите му, вкопчвайки се в него с отчаянието на давещ се човек. Раменете й се повдигаха, тресейки се от плач. Косата й ухаеше на кайсии, кожата й го изгаряше. Сълзите й капеха по ризата му, просмукваха се през рехавия плат и го пареха като нажежено желязо. В същото време гърдите й се притискаха към неговите, карайки го да усеща болезнено остро липсата на необутите още дънки. Краката й бяха голи, бедрата й под ризата…

— На такава техника ли ви учат в художественото училище? — попита Беласар от вратата.