Дейвид Морел
Огнена Сиена (3)

3.

Потър седеше на маса точно срещу вратата, вперил поглед в нея, докато Малоун влизаше в „Коръл Рийф“. Официалният му бизнескостюм рязко контрастираше с живописните бермуди и тениски на туристите, дали си труда да минат десетте километра от единственото градче на Козумел — Сан Мигел, за да посетят тази местна знаменитост — ресторанта. Преди доста години той бил просто най-обикновен павилион, в който продавали бира и закуски на гмуркачите, привлечени тук от кристалночистите води край близките рифове. Но с времето и сградата, и менюто се разширили до такава степен, че сега ресторантът бе включен в туристическия наръчник на Козумел в графата „Непременно да се види“.

Разбира се, Потър имаше право да сяда където си иска, но въпреки че ресторантът често бе пълен, Малоун смяташе „Коръл Рийф“ за свое убежище и съвсем не му бе приятно Потър да го замърсява с присъствието си.

Спрял се за миг на вратата, той изгледа Потър с продължителен и тежък поглед, после се обърна към Ят Балам, кръглоглавия и широколик собственик, потомък на древните маи. Смекчил изражението си, Малоун го поздрави. Никога не бе изпитвал нужда от много приятели, за да се чувства щастлив. Единствено дете, отгледано от самотна майка и често оставяно за дълго време само, той се бе научил сам да си прави компания. Не се чувстваше ни най-малко изолиран да живее далеч от единственото градче на този малък остров срещу източния бряг на мексиканския полуостров Юкатан. Но тъй или иначе, ресторантът се бе превърнал във важно за него място. Идваше тук всеки ден. Бе установил топли отношения не само с Ят, но и с жена му, която всъщност бе готвачката, и с трите му деца, които работеха като сервитьори. Редките гости от света на изкуството и от време на време бившите му бойни другари, както и любителите на подводния спорт, идващи тук достатъчно често, за да се смятат за редовни посетители, изцяло запълваха нуждата му от общуване. Преди три месеца имаше и жена, но всичко приключи твърде бързо, тъй като тя определено не харесваше самотния живот, пък бил той и в карибски рай, и се бе върнала към манхатънските галерии и приемите.

След размяната на няколко любезности Ят каза:

— Там има един човек, който седи цяла вечер, но не си поръчва нищо друго освен изстуден чай. Погледът му не мърда от вратата. Казва, че чака теб.

Ят насочи бадемовите си очи към Потър.

— Да, видях го, като влязох.

— Приятел ли е?

— Досадник.

— Проблеми ще има ли?

— Не. Но май ще е по-добре да уредя това, за да мога после да хапна на спокойствие. Какъв е специалитетът тази вечер?

— „Хуачинанго Веракрус“.

Устата на Малоун се напълни със слюнка, като си представи червената риба, сготвена със зелени чушки, лук, домати, маслини и подправки.

— Занеси му една порция и ми я пиши в сметката. И аз ще хапна същото.

— Ще те настаня на друго място.

— Няма нужда. Няма да вечерям с него. Я по-добре първо ни донеси по една маргарита. Имам чувството, че ще му се припие нещо силничко, като приключа разговора си с него.

Малоун се извърна да тръгне към Потър, но усети ръката на Ят и спря. После обърна поглед към него и му се усмихна успокоително.

— Няма страшно. Обещавам, че няма да има никакви неприятности.

Ресторантът бе с осмоъгълна форма, а тръстиковите му стени бяха високи до кръста, за да не пречат на гледката към морето. Меката светлина на пълната луна осветяваше прибоя. Над барчето до входа висеше картина, подарена на Ят от Малоун, на която бе изобразен плажът. Разпределени на равни разстояния една от друга, от стената се издигаха греди и както спици на колело, поддържаха кръглия сламен покрив, издигнат в центъра като палатка. Резултатът бе усещане за пространство и въздушност, независимо колко хора има в ресторанта.

Потър не сваляше поглед от Малоун. Приближавайки се, художникът реши, че на плажа, в светлината на залязващото слънце, натрапникът му се бе сторил с по-здрав цвят на лицето, отколкото сега. Бледността на кожата му предполагаше, че рядко излиза навън. Насочените към него иззад очилата очи го гледаха със сериозно изражение.

— Седнете при мен — посочи Потър стола срещу себе си.

— Боя се, че няма да мога. Но си позволих да ви поръчам. Специалитет на заведението. Ще видите, че е най-вкусното нещо, което някога сте опитвали. Така поне няма да изпитвате чувството, че се връщате със съвсем празни ръце.

Без да сваля поглед от Малоун, Потър забарабани с пръсти по масата.

— Боя се, че не съм се изразил достатъчно ясно. Неуспехът ми да ви убедя да приемете поръчката е неприемлив. Не мога да се върна при господин Беласар и да му кажа, че сте отказали.

— Ами тогава не се връщайте. Кажете му, че напускате.

Пръстите на Потър затропаха по-силно.

— Това също е неприемливо.

— Хей, всеки си има проблеми в работата. Няма значение колко ти плаща. След като това, което вършиш, не ти харесва…

— Грешите. Работата много ми харесва.

— Чудесно. Тогава намери начин да се оправиш с него.

— Проблемът е мой. Не съм свикнал да се примирявам с липсата на резултат. Нямате представа колко сериозна е работата. Какво да ви дам, за да ви накарам да се съгласите?

— Точно обратното е — отвърна Малоун. — Ако приема поръчката, ще изгубя единственото нещо, което най-много ценя на този свят.

— И кое е то? — попита го с внезапно нараснал интерес Потър.

— Моята независимост. Виж какво, пари имам повече от достатъчно. Не е необходимо да въртя опашка пред някакъв кучи син, който си мисли, че е достатъчно богат, за да ми казва какво и как да рисувам.

Малоун не усети кога гласът му се е издигнал над общия шум в ресторанта. Чак когато си даде сметка за настъпилата около него тишина, се обърна и видя, че всички са спрели да се хранят и се взират неодобрително в него, включително и Ят, застанал до барчето.

— Съжалявам — вдигна ръка до сърцето си Малоун. После се извърна отново към Потър и добави с по-нисък глас: — Това е нещо като допълнение към моя дом. Не ме карай да си изтървавам нервите тук.

— Отказът да приемете поръчката абсолютен ли е?

— Ама ти да нямаш проблеми със слуха?

— И не мога да направя нищо, за да променя намерението ви?

— Исусе Христе, не е ли очевидно?

— Чудесно. — Потър се изправи. — Ще предам на господин Беласар.

— За какво е това бързане? Опитай първо яденето.

Потър вдигна куфарчето си.

— Господин Беласар ще желае да научи решението ви колкото е възможно по-скоро.