Дейвид Морел
Огнена Сиена (29)

6.

Малоун донесе един стол от ъгъла и го сложи на светлината. Беше дървен, с леко наклонена назад облегалка.

— Не ми изглежда много удобен. Трябва да донесем един диван от…

— Няма проблем. — Но когато седна на него, наистина пролича, че Сиена се чувства неудобно. — Какво да правя сега?

— Нищо. Просто си седи така.

— Но как ме искаш? Накъде да наклоня глава? Наляво или надясно? Погледът нагоре или надолу?

— Както се чувстваш естествено. — Малоун взе папка с листове и парче въглен. — Това е съвсем предварителна работа.

— Имаш ли нещо против да стана?

— Не, само си дръж лицето обърнато към мен.

Въгленът застърга по хартията.

Тя изпита още по-голямо неудобство.

— Фотографите никак не обичаха да стоя мирно. Трябваше непрекъснато да се движа. Понякога пускаха рок. Когато свършеха филма, даваха фотоапарата на някой помощник, после вземаха друг и пак започваха. Понякога пускаха вентилатор, така че като се завъртя, косата ми да се пръсне като ветрило. И непрекъснато ме караха да прокарвам пръсти през нея.

Стъргането по листа спря.

— Какво има? — попита тя.

— Обаче при мен трябва да стоиш мирно. Но не се престаравай. Все пак трябва да се движиш по-малко от обикновено, за да мога да докарам добра прилика.

— А да говоря поне може ли? Фотографите не обичаха, когато говорех.

— Аз нямам нищо против.

Малоун драсна още няколко щрихи, отщипа листа и го остави на масата.

— Този не стана ли? Да не би да мърдам прекалено много?

— Не, той си свърши работата. — Отново застърга с въглена по следващия лист. — Това беше просто сондаж. Ще направя поне стотина, преди да опитам нещо по-постоянно.

— Стотина?

— За да мога да усетя лицето ти.

— Фотографите, с които работех, понякога изщракваха стотици пози на сеанс.

— Е, тук работата ще трае по-дълго.

Сиена вдигна вежди.

Изразът на лицето й бе прекрасен.

— Добре.