Дейвид Морел
Огнена Сиена (20)

7.

Когато Малоун се върна в стаята си, на тоалетката до спалнята го чакаше дебела книга. Хартията й бе станала кафеникава от годините. Той внимателно я пое и предпазливо заразгръща крехките твърди страници. Текстът бе на английски, авторът се казваше Томас Малтус, а заглавието бе „Есе върху принципите на популацията“. На корицата бе оставена написана на ръка бележка:

Помислих си, че ще се зарадвате на малко четиво за почивка.

За почивка? С такова заглавие, помисли Малоун. На една от вътрешните страници той прочете, че книгата е била публикувана и отпечатана в Лондон през 1798 година. Безценно първо издание. Бележката обаче имаше продължение:

Аперитивът и вечерята — в официално облекло.

За да се наблегне на важността на посланието, смокингът, който Малоун бе намерил в гардероба, сега бе проснат на леглото заедно със снежнобяла риза, черни перлени копчета за ръкавелите, черен копринен пояс и черна папийонка.

Последния път, когато Малоун бе облякъл смокинг, бе на сватбата на агента му преди осем години. Усещането не бе от приятните — чувстваше се като стегнат в ризница. Но да пукне, ако даде на Беласар да усети неудобството му. Когато два часа по-късно влезе в библиотеката, изглеждаше така, сякаш цял живот смокингът не бе слизал от гърба му.

В огромната стая на две нива и по четирите стени имаше лавици от пода до тавана, с изключение на вратите и прозорците. Всички бяха натъпкани с книги. Специални стълби на колелца осигуряваха достъп до най-високите места. На по-горното ниво бе същото. Меката светлина от глобусите от опушено стъкло хвърляше отблясъци по кожените кресла и идеално полираните плотове на масите за четене.

Застанал до най-голямата маса в средата на библиотеката, Беласар, чувстващ се удобно в смокинг, който подчертаваше тъмната му коса и италианските черти на лицето, тъкмо вдигаше чаша с някаква червена течност към устните си. Зад него се виждаше почтително приведената фигура на прислужник.

— Починахте ли си? — попита го Беласар.

— И то добре. — Малоун вдигна дебелата книга. — Връщам ви това. Страх ме е нещо да не й се случи в стаята ми.

— Само защото е първо издание ли?

— Това е ужасно скъпо четиво за преди сън.

— Всички книги наоколо са редки първи издания. Не бих чел нищо в каквато и да е друга форма. Каква е ползата от колекционирането на разни неща, ако не ги използваш?

— Каква е изобщо ползата от колекционирането?

— Гордостта от притежанието.

Малоун остави книгата на една от масите.

— Вероятно джобният формат подхожда повече на стила ми.

— Успяхте ли да прочетете нещо от нея?

— Това е класическа дискусия за причините за пренаселението и за начините как да се контролира. И преди съм чувал за Малтус. Просто никога не съм чел негови писания.

Беласар отново отпи от червената напитка.

— Какво ще пиете? Казаха ми, че обичате текила.

— Нищо не ви се изплъзва.

— Възпитан съм да смятам неинформираността за грях. Позволете ми да ви препоръчам една марка от частно имение от областта Халиско в Мексико. Сокът от агаве^[1] е тройно дестилиран и е отлежал двадесет години. Семейството прави ограничени количества, които продава на строго подбрана клиентела. От тази реколта например са произвели само двеста бутилки. Купих ги всичките.

— Интересно ще е да се опита какво губи останалият свят.

Все така оставайки незабележим, сервитьорът наля питието.

— И ми направете още едно от това — каза Беласар.

Сервитьорът кимна.

— Интересно каква водка предпочита познавач като вас към своето „Блъди Мери“? — попита Малоун.

— Водка ли? Боже господи, не! Това не е „Блъди Мери“, а сок от пресни зеленчуци. Аз не вкусвам алкохол. Той уврежда мозъчните и чернодробните клетки.

— И не ви притеснява, че останалите го пием?

— Както би казал Малтус, алкохолът е начин за намаляване на населението.

Не бе ясно дали Беласар не се шегува, но Малоун нямаше време да го попита, защото вратата се отвори и в библиотеката влезе най-красивата жена, която бе виждал в живота си.