Дейвид Морел
Огнена Сиена (2)

2.

Вълните тихичко проплискваха в маратонките на Малоун, а слънчевите лъчи отскачаха от гладкото като стъкло Карибско море, създавайки невиждани отсенки от цветове, които като че ли никога не се повтаряха. С всичките си сетива Малоун усещаше скърцащия под краката си пясък, леката милувка на вятъра в гъстата си къдрава коса и непрестанното кряк-кряк-кряк на чайките, кръжащи над главата му. Вдигайки четката над недовършеното платно, той се съсредоточи да попие всичко наведнъж — не само формите и цветовете, а и звуците, аромата, че дори и вкуса на соления вятър. Да се опита да постигне непостижимото, като вложи и тези усещания в една визуална среда, така че когато зрителят застане пред картината, да усети какво значи да стоиш на това място в именно този вълшебен момент и да се къпеш в лъчите на залязващото слънце така, сякаш то повече никога няма да изгрее.

Нещо привлече вниманието му и рязко го изтръгна от унеса. Когато беше военен, способността на Малоун да наблюдава няколко неща едновременно бе част от изкуството да оцелява, но сега художникът, не войникът, успя да засече движението с периферното си зрение.

Идваше откъм дясната му страна, от китка палми на стотина метра от безлюдния плаж, там, където свършваше черният път. Силуетът се превърна в набит мъж, който тръгна по пясъка извън сянката на палмите, вдигна длан към челото да се предпази от блясъка на слънцето в очилата си и впери поглед по посока на Малоун. Докато мъжът се приближаваше, костюмът му постепенно придоби естествения си цвят — тъмносин. Черните му обувки скоро се напрашиха от белия пясък, по който ходеше. Куфарчето му — сребристосиво, в тон с косата му, грапаво и на миниатюрни бучици — беше от щраусова кожа.

Малоун не се изненада, че не е чул колата му. В края на краищата шумът от прибоя бе толкова силен, че заглушаваше всичко друго. Не го изненада и неподходящото облекло на новодошлия — дори и на островен рай човек понякога не може да си почине, натъквайки се на забързани бизнесмени с куфарчета или чанти в ръка. Онова, което обаче наистина го изненада, бе решителността, с която мъжът се приближаваше. Това означаваше, че идва специално при него, а той не бе казал на никого къде е.

Всичко това му мина през ума, без да дава някакви признаци, че е забелязал непознатия, използвайки само лекото извъртане на главата си към палитрата, за да замаскира периодичните погледи, които хвърляше по посока на натрапника. Насищайки червената боя на платното, той чу стъпките да се приближават толкова, че хрущенето на пясъка вече бе съвсем отчетливо.

После хрущенето спря на около ръка разстояние вдясно от Малоун.

— Господин Малоун?

Художникът не му обърна внимание.

— Казвам се Александър Потър.

Малоун все така не му обръщаше внимание.

— Вчера говорих с вас по телефона. Казах ви, че ще долетя днес следобед.

— И сте си загубили времето. Мисля, че бях достатъчно ясен. Не проявявам интерес.

— Бяхте твърде ясен. Само че моят работодател не приема „не“ за отговор.

— Ами да свиква тогава.

Малоун продължаваше да нанася бои по платното. Чайките крещяха. Мина цяла минута.

Потър наруши мълчанието:

— Може би работата се състои в това, че хонорарът не ви е достатъчен. По телефона ви споменах за двеста хиляди долара. Работодателят ми ме упълномощи да удвоя сумата.

— Не става въпрос за пари — обърна се най-сетне към него Малоун.

— А за какво?

— Едно време работата ми се състоеше в това да изпълнявам нечии заповеди.

Потър кимна:

— Когато сте били в морската пехота.

— Когато се уволних оттам, си обещах, че отсега нататък ще правя само онова, което ми се иска.

— Половин милион.

— Твърде дълго време се подчинявах на заповеди. Много от тях бяха безсмислени, но работата ми бе да ги изпълнявам. И най-накрая реших сам да си бъда шеф. Бедата бе в това, че имах нужда от пари и се наложи да наруша обещанието си. Човекът, който ме нае, виждаше нещата по-различно от мен. Непрекъснато откриваше грешки и отказа да ми плати.

— В нашия случай това няма да стане.

Вратовръзката на Потър бе на червени, сини и зелени райета — емблема на някакъв „Айви Лийг“ клуб, в който Малоун нито щеше да бъде поканен, нито пък имаше някакво желание да влезе.

— И тогава не стана — продължи Малоун. — Повярвайте ми, убедих го да ми плати.

— Исках да кажа, че този път никой няма да търси грешки в работата ви. Вече сте много известен. Шестстотин хиляди.

— Това е повече, отколкото съм получавал за която и да било картина.

— Работодателят ми го знае.

— Защо? Защо е готов да плати толкова много?

— Защото цени уникалното.

— Само за да нарисувам някакъв портрет?

— Не. Поръчката включва два портрета. Единият е лицето на обекта. А другият — цял ръст. Голо тяло.

— Голо? В такъв случай мога ли да предположа, че не вашият работодател е въпросният обект?

Малоун подхвърли тази шега, но очевидно Потър нямаше чувство за хумор.

— Жена му. Господин Беласар не дава дори на фотографи да го снимат.

— Беласар?

— Дерек Беласар. Познато ли ви е името?

— Ни най-малко. А трябва ли?

— Господин Беласар е много влиятелен човек.

— Да, сигурен съм, че си го казва всяка сутрин пред огледалото.

— Моля?

— Как разбрахте, че съм тук?

От рязката смяна на темата зад очилата на Потър премина сянка на смущение. Той вдигна вежди в гримаса, която вероятно трябваше да означава съсредоточено смръщване.

— Това едва ли може да се нарече тайна. От галерията в Манхатън, която ви представлява, потвърдиха писаното наскоро в „Нюзуик“. Вие живеете тук, на Козумел.

— Нямах предвид това.

— Как разбрах къде да ви позвъня ли? — Лицето на Потър отново излъчваше абсолютна увереност. — Нищо мистериозно. В статията пишеше, че обичате усамотението до такава степен, че нямате дори телефон и живеете в рядко населена част на острова. Пак там пишеше, че най-близката до вас сграда бил някакъв ресторант на име „Коръл Рийф“, където получавате пощата си и откъдето се обаждате. Беше просто въпрос на упоритост от моя страна да се обаждам в този ресторант, докато накрая ви хванах, като обядвахте.

— И това нямах предвид.

— Тогава се опасявам, че не ви разбирам.

— Откъде разбрахте, че съм тук? — И Малоун посочи пясъка в краката си.

— Ааа. Разбирам. Един човек в ресторанта ми каза къде сте.

— Не. Днес следобед дойдох тук по моментна прищявка. Не казах на никого. Има само един начин да сте знаели къде да ме намерите: пратили сте някого да ме следи.

Изражението на Потър не се промени. Той даже не мигна.

— Носите със себе си неприятности — каза Малоун. — Вървете си.

— Може би ще обсъдим въпроса на вечеря.

— Хей, ама на вас коя част от думичката „не“ не ви е ясна?