Дейвид Морел
Огнена Сиена (17)

4.

Гълфстриймът на Беласар отлетя от летище „Кенеди“ в полунощ. С екстри като баня и кухня, луксозният реактивен самолет разполагаше с двадесет места, петнадесет от които бяха заети. Освен Беласар, Потър, Малоун и двамата телохранители, които художникът вече бе виждал, в салона имаше още осем пътници, чиито задължения Чейс се опитваше да разгадае. Тримата широкоплещести мъжаги вероятно също бяха телохранители. Четирите привлекателни млади жени прекарваха по-голямата част от времето си, тракайки по клавиатурите на лаптоповете. Последната пътничка — изваяна като статуя блондинка със снежнобяла блузка и скандинавски акцент — се оказа стюардесата.

— Желаете ли нещо?

— Портокалов сок.

— Да ви донеса ли и малко шампанско?

— Не, благодаря.

Транквилантът, който Беласар му бе впръскал, го караше да чувства непрекъсната жажда. Алкохолът щеше да я усили още повече. Освен това мисълта му трябваше да бъде ясна.

Докато самолетът се носеше в нощното небе, Малоун надникна през илюминатора, мъчейки се да различи някакви светлини под тях.

— Лично аз не одобрявам това — каза Потър, който бе застанал до него, и Малоун обърна глава към прохода между седалките. Яркото осветление в салона се отразяваше в очилата на Потър. — Наказаха ви за това, че отказахте да сътрудничите. И с това всичко трябваше да свърши. Повече не бе нужно да се занимаваме с вас.

— Аз също не горя от желание да бъда тук. А вие да не би да сте очаквали, че няма да предприема нищо, след като ония булдозери се появиха пред дома ми?

— Това щеше да бъде умна постъпка.

— Най-умната постъпка щеше да бъде да ме оставите на мира.

— Какво казахте първия път, като се видяхме? Че нося неприятности. — Лицето на Потър прие обидено изражение. — Е, двамата с вас имаме нещо общо.

С тези думи той си тръгна и на негово място се появи стюардесата с портокаловия сок.

— Вечерята е по избор — каза тя. — Какво предпочитате? Лондонска скара, пиле по корнуолски или ризото по милански?

Малоун не бе гладен, но знаеше, че трябва да пази силите си.

— Ризото.

— Освен това имаме прекрасен избор от вина.

— Всякакви удоволствия, а?

— Повече, отколкото можете да си представите.

Красивата стюардеса му отправи дълъг и насърчителен поглед, после отиде при следващия пътник.

— Удобно ли се чувствате?

Беласар се бе спрял до него на пътеката.

— Аз да, но Потър явно не.

— Такава му е работата. Стават ли ви дрехите, които моите хора ви купиха?

Малоун кимна едва.

— Един от тях отиде и до „Паркър Меридиън“, събра багажа ви и плати сметката.

Малоун посегна да извади портфейла си.

— Винаги сам плащам сметките си. Колко беше?

Развеселен, Беласар разпери ръце:

— Докато портретът не бъде завършен, всички ваши разходи са мое задължение. Ще разберете, че съм изключително щедър към онези, които ми сътрудничат. Съвсем сериозно говоря. Надявам се, че вече сме оставили несъгласията зад себе си.

— Повярвайте, най-голямото ми желание е да мина през всичко това с колкото е възможно по-малко търкания. — Малоун хвърли поглед към тъмнината отвъд илюминатора. — Бихте ли ми казали накъде пътуваме?

— Южна Франция. Имам вила край Ница.

— Там ли е жена ви?

— Да. Търпеливо ни очаква. — Тъмнокафявите очи на Беласар се присвиха. — Да не би фактът, че съм в оръжейния бизнес, да ви накара да отхвърлите предложението ми?

— Тогава не знаех с какъв бизнес се занимавате.

— Но в „Содби“ проглушихте ушите на целия свят с него. Откъде разбрахте?

Въпросът прозвуча небрежно, но Малоун изобщо не се заблуждаваше, че го изпитват.

— Един приятел ми дойде на гости в Козумел. Работи в голяма охранителна фирма. Разказах му какво е станало и когато споменах името ви, той ми каза, че е чувал за вас. И ме посъветва да не се захващам. Каза, че сте опасен човек.

— Това сигурно е бил господин Уейнрайт.

— Вие сте ме следили?

— Обичам да съм добре информиран по всяко време. И в момента по всичко личи, че той се наслаждава на отпуската си.

— Искате да кажете, че булдозерите още не са съборили къщата ми?

— Те са изтеглени оттам. Както ви обещах, ще ви върна предишния начин на живот. Имате ли нещо против моя бизнес?

— Сигурно си мисля за всички онези деца, убити от противопехотните мини, които сте продали на някой диктатор от третия свят, имал късмет да е на власт този месец.

— По-голямата част от тях и бездруго са щели да умрат от глад…

Беласар млъкна и насочи вниманието си към приближаващия се Потър.

— Търсят ви по телефона.

— Не може ли да почакат?

Мълчанието на Потър бе красноречив отговор.

Беласар отново се обърна към Малоун:

— Нека следващия път разговаряме за вашия бизнес, вместо за моя.