Дейвид Морел
Огнена Сиена (122)

Епилог

Сиена е разположена на три хълма сред живописните поля на италианската провинция Тоскана. Фасадата на световноизвестната катедрала на града е сложна и изкусно сътворена мозайка от мрамор и розов камък. Градският площад — наклонен като половинка от гигантска мидена черупка и павиран с огнени червеникавокафяви павета, подредени като рибя кост — е обграден отвсякъде със средновековни дворци и административни сгради. По-голямата част от стария град е оцеляла през времето. Древната порта, площадът, тесните, виещи се нагоре-надолу улички и наклонените керемидени покриви карат човек да се върне назад във времето, без да обръща внимание на промъкващите се из уличките коли и мотоциклети, както и на плетеницата от кабели над тях.

Точно такова бе впечатлението и на Джеб, когато спря на тясната уличка пред сива дървена врата и влезе в градината, потънала в разкошна феерия от цветове, рязко контрастиращи с огнения светлокафяв фон на земята, с която бе известен градът. Бе с маратонки, дънки и синя риза с къси ръкави. На рамото му висеше фотоапарат. От време на време разтриваше лявата си ръка, тормозен като че ли от постоянна болка в нея.

Срещу него тръгна възрастен градинар със сламена шапка и покрити с прах работни дрехи.

— Какво мога да направя за вас? — попита го той на италиански.

Джеб, на когото често му се бе случвало да работи в Италия и горе-долу бе понаучил езика, отвърна:

— Търся един американец. Казаха ми, че живеел тук.

— Синьор Малоун?

Джеб си придаде облекчено изражение.

— Да. Отдавна не съм го виждал.

Притесненото изражение на градинаря изведнъж разтревожи Джеб.

— Той е там, където стои винаги.

Белобрадият мъж посочи към една вратичка, зад която се виждаха цъфтящи храсти.

— Grazie.^[1]

Разтривайки отново ръката си, Джеб тръгна по пътеката и заслушан в бръмченето на пчелите из цветята наоколо, отвори вратичката, пристъпвайки в друга градина — с пищна зелена трева, обрамчена по краищата с грижливо подкастрени храсти, и няколко дървета за сянка.

Вляво от себе си той видя мъж с палитра и четка в ръка, дотолкова погълнат от платното, опънато пред него на триножник, че изобщо не чу отварянето на вратата. На платното бе изобразена най-красивата жена, която Джеб бе виждал в живота си.

Моделът му седеше в плетен градински стол на фона на огнения червеникавокафяв град зад гърба й. Джеб си спомняше времето, когато се бе чувствал толкова неловко от красотата й, че му бе много трудно да я гледа в лицето. Приближавайки се, той с усилие потисна желанието си да погледне встрани.

Тя обаче, като го видя, се размърда неспокойно, после изведнъж стана и безшумно хлътна във входа на къщата.

Натъжен от внезапното й изчезване, Малоун се озърна да види кой прекъсва сеанса му.

— Джеб? — премигна той няколко пъти, като че не вярвайки на очите си.

— Как я караш, стари приятелю? Обеща, че ще се обаждаш. И като не го направи, се притесних.

Изненадан от появата на Джеб, Чейс не отговори веднага, сякаш не знаеше какво да каже.

— Да се обаждам ли? О, да, вярно.

— Обаче се замота тук?

— Нещо такова.

— Трудно може да те открие човек — продължи Джеб. — Осланях се само на това, което ми казаха руснаците. Чули как сте си говорели със Сиена, че ще идвате тук.

— Хубав град е това.

— Видях го вече. Ако някога реша да забия кол, ще дойда тук. — Джеб погледна към вратата, в която бе потънала Сиена, после отново насочи вниманието си към Малоун. — Е, как я карате?

Чейс се поколеба.

— Добре. — Помисли малко и добави: — Въпреки всичко.

— Добре изглеждаш.

— Ти също. — Малоун го огледа с любопитство, после погледът му стана сериозен и за първи път заговори направо: — Какво искаш, Джеб?

— Просто да хвърля едно око на стария си приятел и да видя как я кара. Да наваксаме изгубеното време.

Чейс сведе поглед към ръцете си.

— Май съм доста груб.

— А! Това пък откъде го измисли?

Добродушната ирония накара устните на Малоун да потрепнат в усмивка. После лицето му отново стана сериозно.

— Как е ръката?

— Оня шибан куршум е закачил някакъв нерв и сега мускулът потрепва от време на време сам.

— Съжалявам.

— Е, голяма работа!

— Голяма е. Ти направи много за мен. — Малоун хвърли поглед към вратата. — И за двама ни. А работата ти как е?

— Ластър побесня, че съм действал през главата му. Наказа ме да бачкам канцеларска работа, докато реши дали може отново да ми повери оперативна.

— Знам как мразиш канцеларската работа и полудяваш от нея.

— Е, и тя си имаше някои предимства. Даде ми възможност да наблюдавам Ластър по-отблизо.

Малоун сви вежди в недоумение.

— От ума ми нито за миг не излизаше въпросът кой е информаторът на Беласар в Управлението — каза Джеб. — Още от самото начало, когато Ластър много лесно побърза да заключи, че трупът в Ийст Ривър е твоят, ме загризаха някои съмнения. После на бърза ръка отмени спомагателните операции, които бях подготвил, в случай че намериш сгоден момент да измъкнеш Сиена. След това имаше и някои други неща. Например това как ви доведе в конспиративната къща във Вирджиния и как удължи времето на разпитите ви, макар да бе очевидно, че сме измъкнали всичко от вас. После изведнъж Беласар разбра къде сте, както разбра и къде се криете в Мексико, след като казах на Ластър.

Погледът на Малоун се втвърди.

— Така че се наложи да го проуча. Има жена и двама студенти. И някак си успява да се справи. Отначало, докато го следях, изглеждаше, че води най-скучния живот на света. Но една седмица наруши всекидневния си график. Вместо да се прибере вкъщи, пое към Балтимор. И изведнъж се оказа, че там има друг живот, друга самоличност, друга къща и друга жена. Двадесет години по-млада. Под същата тази самоличност той има и банкова сметка на Бахамските острови, в която редовно постъпват вноски от една дъщерна корпорация на Беласар. Предстоят му двадесет дълги години затвор.

— Малко са. — Очите на Малоун потъмняха. — Но като излезе, двамата с него ще си поговорим.

— Говори с мен, Чейс. Сериозно ти казвам. Добре ли си?

— Естествено.

— А… — Джеб насочи брадичка към вратата.

— Добре е.

Промъкналото се през един от прозорците слънце освети картините по стената. Всяка от тях изобразяваше една и съща невероятно красива жена.

— Не си седял без работа.

— Единствените две неща, които не ми липсват, са време за рисуване и вдъхновение. Когато човек на изкуството намери своята Беатриче… — Малоун замислено отклони поглед към портрета, върху който работеше.

— Няма ли да ми предложиш една бира?

— Съжалявам — отвърна Чейс смутено, сякаш недоволен от себе си. — Сядай. Ей сега идвам.

Обаче го нямаше няколко минути. Седнал на една от пейките, Джеб дочу неясни откъслеци от разговор.

Най-сетне Малоун се появи с бирите.

— Сиена няма ли да седне с нас? — попита го Джеб.

— Нещо не й е добре.

— Лошо. Щеше ми се да си поговорим с нея.

— Праща ти много здраве.

— Кажи й много здраве и от мен.

И така мина цял час — напрегната размяна на общи приказки между приятели, които обстоятелствата са разделили за дълго време. После Джеб започна да разказва как ЦРУ и неговият филиал във Франция хвърлили сума ти усилия, за да покрият това, което се бе случило в имението на Беласар, маскирайки го като промишлена авария.

Онова, за което двамата не говориха, бяха онези три седмици, през които Малоун се бори с всички сили за живота на Сиена. Тъй като никой не бе сигурен дали предпазният механизъм на оръжието ще го направи безопасно след шест часа, Манастира бе поставен под карантина. След като спецекипът, облечен в скафандри, обра ранените и мъртвите, в радиус от хиляда метра всичко бе отцепено. Никой не можеше да влиза, нито да излиза от полуразрушеното имение.

Приличащ на призрак сред развалините и единствената останала здрава сграда, Манастира бе превърнат в импровизирана болница, в която Малоун — под телефонното ръководство на лекари — полагаше всички усилия да сваля температурата на Сиена, да оправя системите й, да я разхлажда с мокра гъба и да й вдъхва желание за живот.

Една от най-страшните болести на всички времена, едрата шарка бе официално обявена за ликвидирана през 1977 година. И тъй като много малко от действащите в момента лекари бяха виждали ефекта от смъртоносната й мощ, Малоун бе помолен да води подробни бележки за симптомите й, още повече, че това бе нова форма на болестта. Непредсказуемостта на вируса бе главната причина, поради която властите решиха да не рискуват и да не вкарват Сиена в болница. Лекарствата и храната се хвърляха от въздуха с парашут. На теория болестта не бе заразна и тези предпазни мерки бяха излишни. Обаче ако у Малоун се бяха появили симптоми, над имението щеше да бъде хвърлена термична бомба, за да не остане никаква следа от вируса.

Чейс не знаеше нищо за това, както и Джеб, който по това време се възстановяваше от раните си и нямаше представа какво преживява приятелят му в Манастира. Можеше само да напъва въображението си и да разпитва докторите, които си държаха устата затворена, и вече по-късно — да прочете бележките му. Най-напред бе дошла температурата — 41,1 градуса. После повръщане, диария и делириум. Лекарите бяха предупредили Малоун, че смъртта е най-близо именно в този момент. По лицето и шията на Сиена се бяха появили петна. После петната се бяха превърнали в мехури. Мехурите бяха започнали да се пукат и накрая, засъхвайки, се бяха превърнали в струпеи. И през цялото това време подтикът за чесане бе станал кажи-речи неконтролируем. Въпреки слабостта й, усилията на Сиена да посяга с нокти към лицето си бяха толкова мощни, че по едно време Малоун бе отмалял да стиска ръцете й и се бе принудил да ги върже за леглото.

Когато се бе разбрало, че Сиена ще живее и че вирусът не е заразен без добавката си, властите се бяха съгласили да отменят карантината и бяха преместили Сиена в едно изолирано отделение на болницата, без да изпускат Малоун от очи, в случай че симптомите се появят и при него. През това време Джеб бе продължил да се възстановява. Когато най-накрая бяха разрешили посещенията, Джеб, с бинтована пред гърдите ръка, бе първият, който бе поискал да ги види. Но Малоун и Сиена бяха изчезнали…

Разговорът постепенно замираше. Лекият ветрец тихо шепнеше в листака. Далечният шум от движението се сливаше с жуженето на пчелите из градината.

Джеб допи бирата си, но Чейс не му предложи втора.

— Кога трябва да се върнеш във Вашингтон?

— Когато си искам — каза Джеб. — Какво ще кажеш за една вечеря?

— Всъщност не излизаме много.

— А само двамата?

— Не искам да оставям Сиена сама.

— Ясно — каза Джеб. — Да намина ли и утре?

Малоун не отговори.

— Добре. Това е името на хотела, в който съм отседнал. — Джеб му подаде картичката, взета от рецепцията. — Ако решиш…

— Добре. — Чейс взе картичката и я пъхна в джобчето на ризата си.

— Ами… — Джеб стисна ръката му. — Кажи на Сиена „довиждане“ от мое име. Да не забравиш да й предадеш много здраве. — Чувствайки се неловко, той се обърна към триножника. — Това е шедьовър. Никога не си правил по-добра работа.

— Да.

— И ония другите… — Джеб кимна към прозореца. — И те са шедьоври.

— Никога не съм имал такова вдъхновение.

— Добре… Грижи се за себе си — каза Джеб. — И за нея също.

— Повярвай, за мен това е най-естественото нещо на света.

Малоун остана, докато приятелят му отвори вратата, после се извърна и влезе в къщата.

Излязъл в другия двор, Джеб видя белобрадия градинар, който изправи гръб от лехата и го попита:

— Е, прекарахте ли приятно с приятеля си?

— Малко сложничко е.

— Жена му — продължи възрастният мъж. — Толкова й е предан. Изобщо не излизат никъде. Достатъчно им е да бъдат заедно. Шест месеца вече живеят тук, а вие сте първият им гост.

— Те се радват един другиму. Какво повече им трябва?

— А видяхте ли картините?

Джеб кимна.

— На всички тях е нарисувана жена му — каза градинарят. — Той не рисува нищо друго.

— Толкова добри работи са, че на него не му е нужно да рисува нищо друго.

— Но аз не мога да разбера… — Градинарят се поколеба, търсейки подходящите думи. — Видяхте ли я?

— Бегло. Щом се появих в градината, тя влезе в къщата.

— Тя винаги прави така. Не иска да я виждат. Какво толкова е станало?

— Болест.

— А на картините е толкова красива…

— Тя е красива.

Възрастният мъж го изгледа озадачено.

— Той рисува онова, което вижда.

Джеб закрачи между цветята и за миг се поспря пред сивата дървена врата.

„Чейс я обича толкова много — помисли си той, — че за него тя винаги ще си остане най-красивата жена на света.“