Дейвид Морел
Огнена Сиена (111)

1.

— Откъде знаеш тези неща? — прошепна яростно Дерек на сантиметър от лицето й.

Сиена бе просната на едно от креслата в библиотеката, в което я бе блъснал още като влязоха.

— Какви неща? Нямам представа за какво говориш. Разправих ти просто какъв странен сън сънувах.

— В който падаш от балкон, а след това яздиш пони.

— Не. Не в едно и също… Събудих се и пак задрямах. После пак. Няколко сънища се преплетоха.

— Какъв цвят беше понито?

Сиена напрегна памет да си спомни снимката.

— Беше някакъв тъмен цвят. Но гривата му беше бяла.

— В Алпите, казваш.

— Да. — Сиена поклати глава. — Защо правиш такива работи? Престани да ме тормозиш. Ако ще ме наказваш, наказвай ме. Но престани с тези…

— На колко години беше, когато го имаше това пони?

— Не съм казала, че съм имала пони. Просто сънувах, че…

— По дяволите, на колко години беше?

На снимката беше написана дата — 1949 година. А датата на кръщелното свидетелство на Кристина — 1939 г.

— Десет…

— И откъде го имаше това пони?

„Ето това е краят — помисли си Сиена. — Ако не позная…“ Очевидният отговор беше „От мама и татко“, но нещо в трескавия поглед на Дерек й подсказа, че тук има някакъв капан, че понито е ужасно личен въпрос. Какво толкова има значение кой й е подарил понито? Освен ако…

— От брат ми.

Дерек потрепера.

— Защо сънувам такива сънища? — почти изплака Сиена.

На вратата се почука.

— Не сега! — извика Дерек, без да се обръща.

— Искаш ли аз да отида да посрещна Ахмед на летището? — долетя гласът на Потър иззад вратата. — Или ще пратиш само охраната?

— Посрещни го!

— Как обаче искаш да се държа? Приятелски или сдържано?

— Както искаш! Просто ни остави на мира, мамка му!

След кратка пауза стъпките се отдалечиха нататък по коридора.

Дерек отново насочи цялото си внимание към Сиена.

— Кой ти каза за балкона и за понито?

— Никой нищо не ми е казвал! Аз ги сънувах!

— Какво още сънува?

— Някакъв карнавал.

— Какъв по-…

— Фиеста. На улицата. Хората бяха облечени в карнавални дрехи.

— Къде?

Хората от снимката изглеждаха латиноамериканци. Сиена си спомни още една снимка, на която зад Кристина се издигаше внушителната статуя на Христос, разперил ръце встрани, сякаш да запази града. А знаеше, че единствената такава статуя на Христос се намира в…

— Рио.

Освен всичко това, градът бе известен по цял свят с карнавалите си, но на Дерек не му направи впечатление.

„Бог да ми е на помощ, май сбърках“, помисли си Сиена и се напрегна, очаквайки удар.

— Рио — промълви Дерек, впил яростен поглед в нея.

„Сега ще ме убие“, помисли си тя.

— Кристина обичаше ужасно Рио… — промълви Дерек унесено, после изведнъж се сепна и с грубо дръпване я изправи на крака. — Кой ти каза за сестра ми?

— За сестра ти? Не знаех, че имаш сес…

— Имах!

— И името й е било Кристина? — попита го Сиена.

— Тя почина много отдавна. Да не би да се опитваш да ме убедиш, че си сънувала нея?

— Нищо не се опитвам да те убедя! Никога не съм чувала за нея, докато ти не…

— Да не си мислиш, че няма да те убия, защото ще ми се стори, че все едно убивам сестра си?

— Убиваш сестра си ли?

Изражението на Дерек бе ужасяващо.

— Кристина да не е паднала от балкон? Да не би да съм сънувала как е умряла?

Дерек потрепера от пристъпа на ярост.

— Колкото и да я обожавах, винаги намираше начин да ме вбеси. Точно както и ти ме вбесяваш.

Усетила внезапен хлад, Сиена разбра какво се е случило на балкона онази нощ.

— В съня ми… някой ме бутна.

Дерек вдигна ръка.

— Моля те, не ме убивай пак! — прошепна Сиена.