Дейвид Морел
Огнена Сиена (106)

9.

Самолетът на Управлението набра крайцерската си скорост и Джеб излезе от кабината на пилотите.

— Току-що получихме информация, че Ахмед заповядал на пилота си утре да се готви за полет до Ница.

— Значи срещата ще се проведе в имението на Беласар — заключи Малоун. — Ще прехванем самолета на Беласар на летището в Ница и ще избавим Сиена от него.

— Не. Има голяма преднина. Няма да стигнем навреме.

— Но можеш да накараш френските власти да го сторят.

— На какво основание? Доколкото това засяга френските власти, той не е направил нищо лошо!

— Тогава, по дяволите, прати една оперативна група да отърве Сиена от него!

— Без разрешението на французите? На такова голямо летище? Телохранителите на Беласар няма просто да си хвърлят оръжието и да се предадат. Ще се завърже здрава престрелка. И има голяма опасност да пострадат невинни цивилни граждани.

— Боже господи, да не искаш да ми кажеш, че знаем къде и как ще я убие, но не можем да го предотвратим?

— Ако имах властта аз да вземам решенията, щях да го направя, но оня, дето ме дърпа назад, е Ластър.

— Тоя мръсен кучи…

— Хей, аз също го обичам колкото теб — прекъсна го Джеб, — но той е прав. Не можем да предизвикаме международен скандал заради нещо, което на пръв поглед прилича на най-обикновен семеен проблем.

Малоун трепереше от гняв, болка и изтощение.

— Кога за последен път си взе хаповете? — попита го Джеб.

— От тях ми се мае главата.

— Чудесно. Значи трябва да си починеш малко.

Двамата останаха така известно време, вперили погледи един в друг.

Чейс отвори уста да възрази, после я затвори и кимна мълчешком.

Глътна две хапчета и се опита да си внуши, че нещата не са чак толкова безнадеждни, колкото изглеждат на пръв поглед, че все ще измислят как да отърват Сиена, но не можеше да се отърве от ужасно неприятното чувство, че греши.

„Не е ли примирението първата фаза на скръбта? — запита се той. — Не се отказвай. Още е жива, нали?“