Дейвид Морел
Огнена Сиена (101)

4.

— Не! Никаква болница.

— Какво? Не те чувам.

Без да смее да надуе скоростта докрай по бурния плаж, Джеб се осмели за миг да хвърли поглед към Малоун, който беше почти легнал на задната седалка.

— Летището — промърмори той едва-едва. — Летището в Юма.

— Бълнува горкият — обади се мъжът до Джеб.

— Пази си силите — каза приятелят му.

— Летището в Юма — настоя Чейс малко по-силно. — Беласар е там и Сиена е с него.

— Какво?

Малоун се опита да му обясни за Рамирес, но Джеб се сети за какво става въпрос и го прекъсна:

— Разбрахме за него. Сутринта тоя Рамирес е използвал един от компютрите на мексиканската емиграционна служба, за да види какво може да научи за семейство Дейл и Беатрис Пери. Дейл Пери беше наш човек.

— Аз взех портфейла му.

— Сетихме се. Половин час след като името му се появи на компютъра, аз вече бях на един от самолетите на Управлението, за да говоря с онзи емиграционен служител от мексиканската граница, чийто компютър Рамирес бе използвал.

— Обаче Беласар пристигна преди теб — успя да промърмори Малоун.

— Как? Дейл Пери беше наш човек, а не негов. Беласар няма откъде да знае за него.

— Освен ако някой от Управлението не работи за него. — Чейс изрече думите с усилие. — Откъде би могъл Беласар да научи, че сме в онази конспиративна квартира във Вирджиния?

Оглушителният трясък от гръмотевицата навън бе последван от тежко настанила се в колата тишина.

— По дяволите! — каза Джеб.

Малоун се сгуши на задната седалка и затрепера още по-силно.

— Трябва да свалиш тези мокри дрехи.

Набитият другар на Джеб се промъкна на задната седалка и отвори пътна чанта, хвърлена на пода. После измъкна от нея риза и дънки.

— Тъй и тъй ще ми носиш гащите — ухили се той, — ами да вземем да се запознаем. Казвам се Дилън.

— Надул съм парното докрай — обади се Джеб отпред. — Ще те стоплим, Чейс.

Времето беше ужасно лошо и колкото и бързо да караше Джеб, отне им четири часа — два пъти повече от нормалното — да стигнат до границата. Дилън се опита да се обади по клетъчния си телефон на летището в Юма и да каже на властите да не дават разрешение за излитане на Беласар, но лошото време отново му попречи.

Когато минаха отвъд границата, времето се пооправи, но пак отне цял час, докато стигнат до Юма. Клетъчният телефон най-сетне проработи.

Малоун, който ту се унасяше в трескав сън, ту се сепваше ужасен, питайки се къде се намира, го чу да говори напрегнато с някого в Юма. С усилие се опита да избистри съзнанието си и да схване какво му казват от другата страна.

— Стигнахме!

Джеб влетя в скромното по размери летище и поднасяйки колата, рязко спря пред едноетажната сграда. На паркинга имаше няколко полицейски коли с бавно въртящи се светлини на покрива. Всички стояха и чакаха. Джеб изхвръкна от колата и се втурна към групичката униформени пред входа. Малоун се опита да го последва, но още преди да направи и крачка, видя мрачния поглед, с който Джеб се обърна към него.

— Съжалявам, Чейс. Щеше ми се да… Самолетът на Беласар е излетял преди четиридесет и пет минути.

Малоун се тръшна обратно на седалката като убит.