Метаданни
Данни
- Серия
- Кадифе (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Velvet Angel, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 209гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателство „Ирис“, 1998
История
- —Добавяне
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вървяха още два дни и те бяха благословени за Фиона. Нощи, огрени от страстна отдаденост и дни, изпълнени с нежност. Майлс беше грижлив и внимателен. Двамата се държаха за ръце, говореха си тихичко и се смееха до сълзи на всевъзможни глупости. Първата нощ се любиха край една река и след това се окъпаха в студената вода.
Роджър ги наблюдаваше с израз на превъзходство и с известен скептицизъм. Фиона го следеше скришом и често изпитваше угризения на съвестта за болките, които му причиняваше с поведението си.
Те напредваха бавно. Ако бяха на коне, щяха да минат дългия път само за четири дни, но пеша беше много по-трудно и дълго.
На четвъртия ден тримата се отклониха от пътя малко преди обяд, за да си починат и да се освежат. След поредния презрителен поглед към сестра си и Майлс, който остана незабелязан от тях, Роджър се отдели от двамата и навлезе навътре в гората. Когато за първи път чу за пленяването на сестра си, той едва не полудя от мъка, но сега разбираше, че като омъжена жена тя е окончателно загубена за него.
Докато размишляваше над проблема си, той вървеше по края на тясна долина, без да обръща внимание на пътя. Видя, че земята е разровена, но мина над тези очевидни следи от борба, преди да осъзнае значението им. След малко се върна и огледа внимателно мястото.
Беше минал по стръмния бряг, който се спускаше към бърза планинска река, и сега се взря подозрително в буците пръст, които бяха нападали край реката. Това можеше да означава само едно: че някой се е строполил надолу по склона. Често му се беше случвало да търси рицари, ранени или изчезнали след битка; и сега инстинктът му се обади под формата на странни тръпки по тила. Той се спусна с бързи крачки по стръмния бряг и се подхлъзна в бързината. Почвата беше разкаляна и тук-там личаха следи от стъпки.
Онова, което намери в крайбрежните храсти, не отговаряше ни най-малко на очакванията му. На един дънер седеше красива млада жена, богато облечена в бургундскочервено кадифе, шията й украсена с големи аметисти, обковани в злато. Тъмните очи, твърде големи за нежното лице, погледнаха непознатия с необичайна веселост.
— Знаех, че ще дойдете — прошепна тя и мекият й английски прозвуча много приятно.
Роджър примигна смутено и се постара да пренебрегне забележката й.
— Паднахте ли? Ударихте ли се?
Тя се усмихна и внезапно му заприлича на дете, облечено в тежка дамска рокля. Под обшитата с перли шапчица надничаха тъмни коси. Цялата предна част на роклята й беше украсена с перли.
— Кракът ми е заклещен. Не мога да се движа.
Господи, тези жени! — каза си сърдито Роджър и се наведе да разгледа камъните, между които беше пропаднал кракът й.
— Сигурно сте ме чули да минавам по склона. Защо не повикахте за помощ?
— Защото знаех, че ще дойдете при мен.
Тази е луда, помисли Роджър. Бедното момиченце е под властта на демоните.
— Ще махна този камък и ще вдигнете крака си. Разбрахте ли ме? — попита той, сякаш говореше със слабоумна.
Тя се усмихна в отговор и когато той премести камъка, извади крачето си от дупката.
Другото й стъпало беше в много по-тежко положение. Той можеше да премести камъка, но струпаните върху него щяха да се съборят и да счупят глезена. Жената беше много слабичка и той се съмняваше, че крехките й кости ще издържат.
— Не се страхувайте да ми кажете истината — прошепна тя. — Свикнала съм с болките.
Роджър се обърна и я погледна. Грамадните й очи го гледаха с толкова доверие, че той се уплаши и в същото време се почувства безкрайно силен и смел.
— Как се казвате? — попита той и отново сведе глава към камъните.
— Кристиана, милорд.
Роджър потрепери. Мръсната селска одежда не бе успяла да я измами. Това момиче не беше съвсем глупаво.
— Крис значи — усмихна се той. — Ще ми позволите ли да взема камата ви? Трябва да отрежа прът, с която да задържа горните камъни, докато махна долния.
Кристиана му подаде ножа си и той прехапа устни, стреснат от доверчивостта й. Това момиче беше ужасно лекомислено. Трябваше да я предупреди, че никога не бива да поверява ножа си на непознат мъж. Скъпоценните камъни по роклята й струваха цяло състояние, а аметистовата огърлица беше несравнима по красота и стойност.
Той се отдалечи на няколко крачки, за да отреже дебели клони от близкото дърво. После свали жакета си, извади ризата от панталона и отряза няколко ивици платно, за да скалъпи нещо като платнище и да го подложи под камъните.
— Защо никой не ви търси? — попита той, докато работеше.
— Може би вече ме търсят, откъде да знам! Миналата нощ ви сънувах.
Той я изгледа остро, но не каза нито дума. Момичетата по целия свят бяха убедени, че рицарите винаги ще идват да ги спасят от бедите. Мъжете нямаха сили да се справят с романтичните им измислици.
— Сънувах точно тази гора — продължи тя. — Видях брега на реката. Видях ви в съня си и знаех, че ще дойдете.
— Сигурно мъжът в съня ви е имал руса коса и е приличал на мен — промърмори снизходително Роджър.
— Аз виждам много неща насън. Белегът под окото ви… получили сте го още като момче. Вината е на големия ви брат.
Роджър неволно вдигна ръка към лицето си. Белегът под лявото му око беше във формата на сърп. Едва не беше загубил окото си, но хората, които още помнеха случилото се, бяха твърде малко. Той се съмняваше, че дори Фиона знае истината.
Кристиана се усмихна на изненадания му поглед.
— Чаках ви цял живот.
Роджър разтърси глава, за да се овладее.
— Щастлива случайност — възрази той. — Говоря за белега, разбира се. Не знам как сте отгатнали, но сега стойте мирно, за да избутам камъните. — Всъщност нямаше нужда да й обяснява какво да прави, защото след идването му тя изобщо не бе помръднала.
Камъните бяха доста големи и той се изпоти здравата, преди да успее да раздвижи най-големия. Първия път го изпусна и няколко камъка паднаха върху слабата импровизирана платформа, която беше вързал за забучените в земята клони. Той се хвърли светкавично върху Кристиана, метна я по гръб и я претърколи настрана от падащите камъни. Още насред движението си чу тихия й стон и разбра, че каменната лавина е ожулила крака й.
Трополенето на камъните беше оглушително и Роджър покри тялото на Кристиана със своето, за да я предпази от хвърчащите наоколо камъчета и песъчинки. Когато опасността отмина, той понечи да се отдели от нея, но тя сложи ръце на шията му и привлече устата му към своята.
Роджър не помнеше откога не се е докосвал до жена. Беше съсредоточил цялото си внимание върху усилията си да си върне Брайън и Фиона и беше забравил за жените. Нямаше представа, че в тялото му се е натрупало толкова много желание. Спомни си безгрижния младеж, който беше някога, как се смееше и флиртуваше с красивите момичета, как си уреждаше тайни нощни срещи. Спомни си и как гневът срещу семейство Аскот прогони това безгрижие и го замести с дива злоба.
Когато устните им се сляха, първата мисъл на Роджър беше: тя е жена. Може би изглеждаше като дете, но беше женско същество и намеренията й бяха сериозни. Тя го целуваше с такава страст, че го изплаши.
— Коя сте вие? — прошепна прегракнало той.
— Аз те обичам. Чакала съм те цял живот.
Роджър, който продължаваше да лежи върху нея, се вгледа дълбоко в тъмните очи, които сякаш се опитваха да изтръгнат душата му, и се уплаши още повече. Отдели се от нея и се надигна.
— Мисля, че е време да ви върна при родителите ви.
— Аз нямам родители — отговори просто тя и седна в тревата.
Роджър избягна погледа й, който го обвиняваше в предателство. Едната му половина искаше да избяга от странната жена, но другата беше готова да води битка на живот и смърт, за да я запази.
— Дайте да прегледам глезена ви — промърмори объркано той. Тя вдигна послушно полите си и поднесе крака си към очите му.
Роджър смръщи чело. Целият й крак беше в драскотини и натъртвания. От раничките течеше кръв.
— Защо веднага не ми показахте раните? — изсъска гневно той. Върна й камата и нареди: — Отрежете парче от полата си. Не мога да си позволя да скъся още ризата си. Тя е единствената, с която разполагам в момента.
Тя се усмихна на забележката му и сряза без съжаление фустата си от скъпа батиста.
— Защо сте във Франция, така лошо облечен? Къде е свитата ви?
— И аз бих искал да знам отговора на този въпрос — отговори грубо той и взе ивиците плат. — Може би тази нощ ще сънувате по-нататъшния ми живот.
Той се обърна към водата и веднага съжали за думите си. По дяволите, тази жена караше кръвта му да кипи! Все още усещаше целувката й — странна комбинация от жена, която е готова да скочи в леглото му, и вещица, която желае да завладее душата му.
При тази мисъл Роджър Чатауърт се усмихна. Май беше започнал да вижда призраци. Беше срещнал едно младо момиче, което имаше нужда от помощта му, нищо повече и нищо по-малко. Най-доброто, което можеше да стори, беше да превърже глезена й и да я върне на настойника й.
Когато се върна при нея с мокрите кърпи и видя сълзите, надвиснали по гъстите ресници, той се разкая за грубостта си.
— Много съжалявам, Крис — извини се той, сякаш я беше познавал цял живот. — По дяволите! Вдигнете крака си!
Тя се усмихна през сълзи и той не можа да не й отговори. Тя засия и сложи крачето си върху дланта му.
— Заемете ми още веднъж камата си, за да отрежа малко от чорапа ви — каза Роджър и внимателно събу бродираната пантофка.
Без да каже дума, Кристиана вдигна полата си над коленете и развърза връзките, които стягаха чорапите й. Устремила поглед в лицето на Роджър, тя свали бавно чорапа и откри кървящия глезен. После спокойно вдигна крака си.
— С останалото ще се справите сам.
Роджър усети как се изпоти целият и в слабините му пламна диво желание. По вените му сякаш течеше не кръв, а лава. Той свали чорапа с треперещи ръце, като нежно подкрепяше коляното й.
Видът на кръвта по глезена й го отрезви и той започна да се успокоява.
— Играете си с неща, които не разбирате — проговори хладно той и намокри глезена с вода, за да почисти раната.
— Аз не си играя с вас — отговори съвсем тихо тя. — И не съм детето, за което ме смятате.
Роджър се опита да съсредоточи цялото си внимание върху превръзката, която трябваше да направи. Изми внимателно кръвта и превърза глезена колкото можеше по-добре.
— А сега е време да се приберете у дома — заключи бащински той, но не оттегли лявата си ръка от глезена й. Пръстите му несъзнателно се плъзнаха по прасеца в нежна милувка. След малко въздъхна недоволно и сложи камата обратно в ножницата на колана й.
Погледите им се срещнаха. Тя не се отдръпна. Очевидно се наслаждаваше на ласките му.
Роджър тръсна глава, за да се върне в действителността. Това незнайно откъде дошло момиче беше дяволски привлекателно, но той не можеше да пожертва живота си за него. Придружителите й сигурно вече я търсеха. Ако бяха тръгнали по следата й, за да разберат къде е отишла, и ако я откриеха да се прегръща край реката с мъж, облечен в селски дрехи, изобщо нямаше да се церемонят с него, а щяха да го нанижат на копията си. Непознатата със сигурност беше от благороден произход. От друга страна обаче, мисълта да стане интимен с тази жена го плашеше. Ами ако наистина беше вещица и беше хвърлила око на душата му?
— Защо престанахте да ме милвате, милорд? — попита тихо Кристиана.
Роджър спусна полата й над глезените, без да смее да я погледне.
— Защото сте дете, а аз… Винаги ли се предлагате така безсрамно на чуждите мъже?
Тя не отговори на въпроса, но с очи му показа какво я вълнува.
— Винаги съм обичала само вас и ще ви обичам вечно. Аз съм на ваше разположение, милорд.
Роджър усети жестоката борба между гнева и изкушението.
— Чуйте ме, млада лейди. Не знам за кого ме смятате, нито коя сте; но смятам, че е най-добре да се върнете при свитата си, а аз да отида при хората, които ме чакат. И се надявам да се молите на Бога — ако вярвате в него — да ви прости лекомислените постъпки.
Той се наведе, метна слабичкото й тяло на рамото си и започна да изкачва стръмния склон. Преди да е стигнал върха, гневът и страстта му се уталожиха. Беше твърде стар и разумен, за да позволи на едно малко романтично момиче да го извади от равновесие.
Свали я на земята, като я държеше за раменете, за да не удари ранения си крак, и се усмихна.
— Къде да ви заведа? Знаете ли от коя посока дойдохте?
Тя го погледа объркано.
— Разбира се, че помня пътя дотук. Защо ме отпращате? Няма ли да ме целунете пак? Искам да ме целунете така, сякаш отговаряте на любовта ми.
Роджър я отдалечи от себе си.
— Толкова сте пряма. Но аз няма да ви целуна. Искам да ми кажете откъде идвате.
— Аз съм ваша, милорд, принадлежа само на вас. Но… — Тя млъкна уплашено, защото някъде в гората изсвири рог. Очите й запламтяха трескаво, изведнъж стана дива и объркана. — Трябва да си вървя. Съпругът ми ме вика. Не бива да ме намери сама с вас. Ето!
Преди Роджър да е успял да реагира, тя извади малката си кама и бързо отряза най-големия аметист от деколтето си. На скъпата материя остана грозна дупка.
— Вземете това! — помоли настойчиво тя.
Роджър се скова целият.
— Не приемам заплащане от жени.
Рогът изсвири отново и Кристиана се уплаши още повече.
— Трябва да вървя. — Тя се надигна на пръсти и бързо целуна стиснатите му устни. — Имам красиво тяло — прошепна страстно тя — и прекрасна мека коса. Един ден ще ме опознаеш и тогава…
Когато рогът изсвири за трети път, тя събра полите си и хукна като подгонена сърна през гората, макар че превързаният глезен затрудняваше крачките й. След няколко метра се обърна и му хвърли аметиста. Роджър не вдигна ръка, за да го хване.
— Дайте го на жената, която пътува с вас. Тя ви е сестра. Или може би майка? — извика през рамо младата жена. След минута беше изчезнала от погледа му.
Роджър стоя дълго, сякаш беше пуснал корени в земята, взрян с празни очи в мястото, където беше изчезнала непознатата. Усещаше някакво странно замайване, сякаш беше преживял нещо нереално. Дали момичето съществуваше или той го беше сънувал и току-що се бе събудил?
— Роджър? — прозвуча гласът на Фиона някъде зад гърба му. — Търсим те вече час. Готов ли си за път? След няколко часа ще се стъмни.
Той се обърна бавно.
— Роджър, не ти ли е добре?
Майлс, който стоеше вляво от жена си, се раздвижи и претърси земята наоколо. Понякога ранените имаха същия странен израз на лицето като Роджър — а след минута рухваха като подкосени на земята. Той видя падналия в тревата аметист, но преди да е успял да се наведе, Роджър го грабна и светкавично го скри в джоба си.
— Разбира се, че съм готов — отвърна рязко той. Преди да излезе от гората, огледа още веднъж речния бряг и потърка скъпоценния камък в джоба си. — Мъжът й! — промърмори гневно той. — И още твърди, че ме обича. — Щеше му се да захвърли аметиста, но сърцето не му позволи да го стори.
Вечерта Майлс забеляза колко е разсеян Роджър, но не се издаде. Беше хванал едно зайче — противозаконно, и го въртеше на шиш над огъня. Тримата бяха намерили удобно място за нощувка и се готвеха да вечерят. Майлс не искаше да тревожи Фиона и я увери, че не ги заплашва опасност, но самият той през цялото време беше нащрек, готов да посрещне възможната заплаха. Нощем се будеше при най-лекия шум и уважението му към Роджър нарасна, когато забеляза, че той също има лек сън.
Фиона беше сложила глава в скута на съпруга си и не забелязваше бдителността на мъжете. Роджър седеше недалеч от двамата и непрекъснато въртеше нещо между пръстите си. Майлс не беше човек, който задава любопитни въпроси, особено когато не го засягаха, но Роджър усети интереса му и го погледна пронизващо.
— Жени! — проговори след малко той и в гласа му имаше гняв. Мушна аметиста в джоба си и се изтегна на студената земя, но пръстите му отново се върнаха към скъпоценния камък и го притиснаха нежно.
Утрото настъпи хладно и свежо и Фиона се почувства безкрайно щастлива. Още един ден път, и щяха да стигнат в имението на френските Аскотови. Щяха да им погостуват, а после да се върнат отново в Англия и след безкрайно дългата раздяла тя щеше да види сина си. А после, както се казваше в приказката, тя и Майлс щяха да живеят щастливо до края на дните си.
— Изглеждаш в чудесно настроение — усмихна се с обич Майлс. — Май селският живот ти харесва.
— За известно време — поправи го надменно Фиона. — Но не си мисли, че ще нося цял живот тези дрипи. Аз съм скъпа жена — обясни тя и кокетно извъртя очи.
— Ще ти се наложи да печелиш прехраната си — заяви строго той и я огледа от глава до пети.
— Но аз го правя! Нали…
Тя замлъкна уплашено. Оглушителен конски тропот и трополене на много колела ги накараха да се отдръпнат в самия край на пътя. Скоро покрай тях мина дълга процесия, очевидно свитата на богат благородник: конете с копринени покривала, броните и оръжията на рицарите украсени с пъстри цветове, излъскани до блясък. Минаха стотина мъже и поне десет коли с багаж, а в средата на шествието пътуваше младо момиче, чиито ръце бяха вързани на гърба, а лицето му беше белязано от жестоки удари. Главата му беше гордо вдигната.
Фиона потрепери и изпита дълбоко съчувствие към бедното същество. Много добре помнеше как се беше чувствала като пленница. В сравнение с положението на момичето обаче нейното беше направо за завиждане. Тази малка красавица беше бита!
— Исусе! — прошепна невярващо Роджър и стонът дойде от самото му сърце.
Майлс го погледна напрегнато отстрани и когато Роджър понечи да се втурне между конете, го сграбчи за рамото.
— Не сега — проговори настойчиво той.
Фиона гледаше тъжно след дългата процесия. Толкова много мъже заради едно малко момиче, каза си с болка тя. Ала когато погледна към Майлс, в очите й блесна паника.
— Не! — изплака тя. — Нали не мислиш да спасиш това нещастно същество?
Майлс не й отговори. Погледът му следваше рицарите, които изчезваха зад завоя. Тя се опита да каже още нещо, но бе удостоена с толкова пронизващ поглед, че веднага млъкна.
Тримата останаха още малко в края на пътя. Фиона не смееше да отвори уста, но в мислите си продължаваше да крещи своето „Не!“. Майлс не можеше да рискува живота си за жена, която изобщо не познаваше.
Когато продължиха пътя си, тя събра цялата си смелост и заговори спокойно и вразумително:
— Скоро ще стигнем в замъка на роднините ти и те вероятно ще знаят коя е малката пленница, кой я е задържал и защо. Може би на съвестта й тежат стотици хора, може би заслужава това тежко наказание.
Майлс и Роджър не я поглеждаха. И двамата се взираха напрегнато пред себе си.
Фиона се вкопчи в ръката на съпруга си.
— Аз също бях твоя пленница и виж какво стана. Може би…
— Млъкни, Фиона! — заповяда спокойно Майлс. — Престани да говориш, за да мога да размисля.
Фиона усети как по гърба й пробяга студена тръпка. Той нямаше оръжие, а възнамеряваше да спаси момичето, обградено от стотина рицари в тежки брони!
Майлс се обърна към Роджър:
— Искаш ли да им предложим услугите си като дървари? Така поне ще имаме достъп до лагера.
Роджър го изгледа презрително.
— Това не е твоя битка, Аскот. Момичето е изтърпяло всичко това заради мен и аз съм длъжен да го освободя от похитителя му, който и да е той.
Майлс настоя и след известно време Роджър се поддаде на увещанията му. Кимна кратко и отново се загледа пред себе си. Беше дошло времето да им даде някакво обяснение.
— Не знам коя е тя, знам само, че името й е Кристиана. Подари ми един скъпоценен камък, отряза го от роклята си и сигурно заради това са я пребили от бой. Има съпруг, от когото се страхува.
— Съпруг? — извика уплашено Фиона. — Роджър, моля те, бъди разумен! Не можете да рискувате живота си заради една омъжена жена. Откога я познаваш, Роджър? Каква ти е тази жена?
— Вчера я видях за първи път — отговори с отсъстващ вид брат й. — Не ми е никаква… и в същото време означава много за мен. Няма да позволя да се отнасят така зле с нея.
Фиона започна да проумява, че аргументите й са безполезни. Никога не беше вярвала, че Роджър ще рискува кожата си, за да спаси една почти непозната жена, но беше сигурна, че Майлс е готов да направи това и за последната слугиня, ако е убеден, че с нея са се отнесли лошо. Пое дълбоко въздух и заговори:
— Веднъж, когато пътувах през страната, едва селянка ми предложи букет цветя и стражите я пуснаха да мине, за да ми предаде букета лично.
— Ти няма да се месиш — отговори решително Майлс.
Фиона млъкна и го погледна обидено. Ако и тримата влезеха в лагера на въоръжените рицари, шансовете им се увеличаваха значително. Двама души бяха абсолютно недостатъчни. Още повече, че тези двама бяха мъже, без решаващата подкрепа на жената.