Катрин Каултър
Херцогът (7)

ГЛАВА СЕДМА

Херцогът се усмихваше покровителствено, като неин чичо. Докато прекосяваха хола, Бранди усети двете гвинеи да подрънкват в джоба й. Беше мислила да ги даде на лейди Адела. Сега изобщо не знаеше какво да прави с тях.

— Миналото явно още живее тук — отбеляза замислено херцогът, като наблюдаваше окачените по стените гайди. Струваше му се, че се е пренесъл в друго време и в друг свят. От ръката на една покрита с ризница статуя стърчеше бойна брадва. Над студеното, пропукано огнище се спускаше знаме. Червено, жълто и зелено явно бяха цветовете на Робъртсънови.

— Така е, особено през зимата. Тогава ветровете свирят през комина. Флаговете се развяват, сякаш ги носи някой — обясни накратко Бранди.

Не знаеше за какво може да разговаря с него. Да му разказва за домашните животни, или за обичайното им меню? Той направо щеше да заспи от скука.

Ян погледна към нея. Лицето й беше намръщено.

— Ако все още си под впечатление на поведението ми от днес, Бранди, най-искрено моля да ме извиниш! — изрече той. — Бях много изморен от пътуването. Ядосвах се и от факта, че закъсняваме с два дена. Това, разбира се, не ме оневинява. Истината е, че ужасно се изплаших, като видях Фиона да тича към конете, а после и теб — след нея. Мисля, че животът ми се съкрати поне с десет години. До утре сутринта сигурно ще имам доста бели коси. Прощаваш ли ми?

Изведнъж Бранди се почувства невъзпитана, глупава и изостанала. Той беше направо чудесен. Такъв трябваше да бъде всеки херцог. Беше мил и искрен, вероятно и много благороден. Най-лошото беше, че я мислеше за дете.

— Разбира се, че съм ви простила! Вие не викате ли понякога?

— Да викам?

— Да. Много си ядосан, лицето ти е червено, вените на врата ти пулсират до спукване. Гласът ти става остър и студен.

— Да, викам понякога. Но не и по… — Едва не изрече „по деца“. Но това не беше вярно. Бранди беше на осемнадесет години, вече почти жена. Чудеше се дали не я боли глава, след като беше пристегнала така силно косите на тила си. Овехтялата й рокля щеше да отива повече на някое четиринадесетгодишно дете. А от къде беше измъкнала този смешен шал? Изглеждаше по-стар и от лейди Адела. Тогава се почувства виновен. Нямаха пари, разбира се! Не можеха да купят рокля на момичето. Наложи си да се усмихне и насочи вниманието й към камината.

— Тези вълчи глави не са ли те плашили като малка? Не си ли гледала на тях като на някакви нашественици?

— Дори и сега, когато ги гледам, се чудя. Да, радвам се, че някога са били живи и са защитавали замъка. Сега сякаш са жертва на зла магия и са застинали безжизнени. Това е приятно и романтично усещане.

Досега не беше виждал очи като нейните. В топлото кехлибарено блестеше богатото, интригуващо минало на Шотландия. Почувства нещо удивително. Нещо наистина топло и истинско. Чудеше се какво е.

— Това цветовете на Робъртсънови ли са? — попита той.

— Да. Някога червеното беше пурпурно. Старата Марта вече не ги поддържа.

— Старата Марта?

— Тя е прислужничка на баба. Мисля, че е стара колкото замъка и почти толкова здрава. Чух веднъж баба да й крещи, че я държи единствено по волята на дядо ми. О, Господи, май не трябваше да казвам това!

— Всичко е наред — успокои я херцогът. Внезапно видя, че всички вече са в трапезарията. — Хайде, Бранди! Не трябва да караме другите да ни чакат.

Всъщност не го беше грижа за никого. Изведнъж усети, че топлината изчезва. Бранди каза с учудваща искреност:

— Чудех се защо нямам топла вода за банята си. Обвиних Пърси за това. Той винаги има безкрайно много изисквания към прислугата.

Ян повдигна вежди. Топлината се беше върнала. Приличаше на сладък мед. Момичето леко потупа ръкава му.

— Вие нямате вина за това, Ваша светлост! Чудя се защо Марта не ми каза, че сте пристигнали!

— Това онази мърлява жена ли е, дето постоянно си чеше главата?

— Тя не се чеше постоянно. Може би от време на време. Сигурно по тази причина не се къпе.

— Това обяснява всичко.

Той отново изгледа Бранди. Нослето й беше вирнато гордо. Брадичката й издаваше упоритост. Момичето беше преждевременно развито. Не му липсваха ум и чар. Може би след време, в подходящи ръце, би се превърнало в красива жена. Изведнъж осъзна, че всъщност й е настойник.

— Елате тук, Ваша светлост — провикна се лейди Адела. — Трябва да седнете на стола на графа. Бранди, ти ще седнеш на обичайното си място.

Херцогът огледа дългата трапезария. С голямата маса и кръгли столове изглеждаше като средновековна. Високата дървена ламперия и тежките мебели бяха тъмни. В ъглите бяха поставени свещници, които придаваха уют. Липсваха само килимът на пода и огромни догове, легнали край камината. Ян помогна на Бранди да заеме мястото си и се насочи към централната част на масата. Украсеният с орнаменти графски стол беше висок почти колкото него. Сякаш изискваше груба сила, за да бъде използван. Трите вълчи глави, символът на Робъртсън, бяха инкрустирани в средата на облегалката му. Когато седна, го боднаха по гърба.

Припомни си непретенциозната елегантност на трапезарията в Кармайкъл Хол и се размърда неспокойно.

— Наливай виното, дърт пияницо такъв — провикна се лейди Адела от другия край на масата. — Надявам се, че не си го изсмукал всичкото, докато си лъскал среброто?

Ян се зачуди дали всички слуги бяха свикнали с обидите на старицата. Краби невъзмутимо напълни чашата му.

Господарката тропна по дървената маса.

— Всички вие, хайде да вдигнем тост за новия граф Пендърлей!

В гласа й долови присмех. Ян видя как тя насочва чашата си първо към Пърсивал, после към Клод и Бъртранд. После се обърна към него.

Това беше нещо повече от приятелско посрещане. Старицата дразнеше мъжете.

— Благодаря на всички — изрече тържествено Ян и отпи глътка от тежкото вино.

Мораг постави димяща чиния пред него. Херцогът предположи, че това е супа. Обаче му се струваше рисковано да я опита. Не беше сигурен, че иска да усети вкуса й.

— Сега сте в Шотландия и не може да очаквате обичайната английска кухня, ваша светлост — избоботи Клод.

— Това е супа от раци — поясни любезно Бъртранд. — Надявам се да ви хареса.

— Ние, бедните шотландци, сме щастливи, че имаме поне морето — обади се Пърси. — Дори англичаните не могат да ни го отнемат.

— Нито пък викингите или келтите и британците. Бих добавил и някои кланове от самата Шотландия — поясни Ян.

— Пърси, внимавай какво говориш — намеси се лейди Адела. — Както гледам, Ян ще те постави на мястото ти. Много сте умен, Ваша светлост. В наши дни е рядкост да срещнеш схватливи мъже.

Херцогът се приведе, като си даде вид, че разглежда супата. Пърси му беше представен като внук на лейди Адела. Защо, по дяволите, той не беше наследил графската титла? Може би с това се обясняваше злобната му забележка за англичаните. Опита от супата. С изненада установи, че месото беше меко, а бульонът — ароматен. Поне засега нямаше основание да се оплаква от шотландската кухня.

— Братовчеде Ян — обади се Констанс с мекия си, женствен глас, — къде са слугите ви? Винаги съм мислила, че английските джентълмени имат стотици слуги. След като сте херцог, сигурно не можете да се придвижите до съседната стая, без да ви помага някой?

— За нещастие по пътя счупихме оста на каретата. Надявам се, че камериерът ми Мабли се справя успешно с ковача в Галашил. Както видяхте, пристигнах с двуколката.

— Взели сте само един прислужник?

Без съмнение беше разочаровал тази девойка-жена.

— Та аз съм сам, не водя цялото домакинство — поясни усмихнат той. Същевременно се запита какво ли щеше да каже Мабли за раздърпаната Мораг.

— От Лондон ли идвате, Ваша светлост? — попита Бранди.

— Да. Пътуването беше дълго. Близо шест дена отсядахме в изпаднали ханове, и се срещахме с всякакви отрепки.

— Но защо? — поинтересува се пак момичето.

— Защо дойдох тук ли искаш да попиташ?

Бранди го погледна в очите и се наведе напред.

— Да, Ваша светлост. Мислехме, че след като сте херцог, няма да пътувате чак до Пендърлей, а ще изпратите свой човек, който да уточни рентата. Все пак сте тук. Защо?

Тя не разбираше, че въпросът й звучи малко грубо. Но Ян отново се възхити на нейната откровеност. Лейди Адела смъмри внучката си:

— Намесваш се в неща, които не те засягат, дете! — Но в старческите й очи блестеше жив интерес.

— Смятам, че е нормално всички да сте учудени. Вие наистина ли мислехте, че ще пренебрегна шотландските си роднини?

— Това, което искаше да каже братовчедка ми, Ваша светлост, е, че ние нямаме нищо против да бъдем пренебрегнати. — Подигравката беше изкривила устните на Пърси. — Без съмнение земята и рентата са предизвикали интереса ви.

Херцогът се изсмя.

— Първото ми впечатление е, че земята и замъкът имат нужда от моето внимание. Видях и прекалено много коптори.

— Вие сте внук на сестра ми, Ян — каза лейди Адела. — Трогната съм, че сте дошли да посетите своите владения. Дано сега нещата се променят!

Херцогът беше благодарен за топлите й думи. Той не видя злобния поглед, който хвърли тя на Пърси, и широката усмивка, цъфнала след това на устните й.

— Аз се грижа за имението от много години, Ваша светлост — обади се Бъртранд. Изглеждаше спокоен, от него лъхаше енергичност. — Доста съм загрижен. Ако не възразявате, ще ви покажа счетоводните книги и всичко, което съм се опитал да направя. Имаме много сурови материали, но ни липсват средства, за да направим нещо с тях.

— Добре, ще видим това. Утре ще бъда на ваше разположение, Бъртранд. — Херцогът вдигна поглед. Морaг взимаше празната чиния от супата. Постави пред него друга, пълна с нещо, което нямаше желание дори да опита.

— Саздърма от агнешки дреболии — поясни Клод и млясна с устни.

— Саздърма? — Херцогът се взираше в планината от месо пред себе си.

Констанс се приведе към него и каза весело:

— Това е смесица от овесено брашно, черен дроб, бъбреци и други такива. Готвачката винаги ни го сервира с картофи и зеле. Доста е вкусно. Дайте му шанс, Ваша светлост!

Ян вдигна вилицата към устата си.

— Цялата смес ври в овче шкембе — подхвърли Пърси.

Херцогът едва преглъщаше. Страхуваше се да не повърне. По дяволите, това овче шкембе! Господи, що за хора бяха тези? Взе друга хапка. Остро го парна зърно черен пипер. Бързо загълта от тежкото, подсладено вино, за да не кихне.

Продължаваше, да се храни. Дъвчеше и гълташе, като се опитваше да не мисли за овчето шкембе. В погледите пред него имаше различни чувства. Някои бяха изпитателни, други — злобни. Повечето бяха просто озадачени.

— Много е вкусно! Моите поздрави на готвачката и на овцата.

Бранди усети, че гостът се присмива над разочарованието на Пърси. Досега не беше разбрала, че той съвсем не умее да прикрива чувствата си. Изглеждаше разстроен, мрачен и сърдит. Но беше неин братовчед и за момент усети жалост към него.

Гостът огледа всички на масата. Лейди Адела, неговата пралеля, седеше като кралица изправена и нагъваше саздърмата, сякаш не беше се хранила цял месец. Сигурно беше на седемдесет, а може би и на сто години. Опита се да си спомни своята баба, нейната сестра. В съзнанието му имаше неясен спомен за прегърбена, сбръчкана старица. Тя прекарваше дните си, седнала на едно канапе и водеше безкрайни разговори с майка му. Нямаше властното излъчване на лейди Адела. Пралеля му го беше посрещнала наистина гостоприемно. Може би го правеше единствено за да го противопостави на Пърси и Бъртранд?

Премести поглед върху Клод, който седеше вляво от старицата. Дъвчеше доста шумно с беззъбата си уста. Беше му представен като племенник, а Бъртранд — като негов син. Запита се защо нито един от тези мъже не наследява Пендърлей. Ян мразеше загадките. Реши, че още утре ще си изясни тези объркани роднинства.

Погледна Констанс, която толкова сладко се опитваше да бъде забелязана и похвалена. После спря и погледна Бранди. Трудно му беше да повярва, че двете са сестри. Едната имаше плитки, а косата на другата се спускаше като буен, тъмен водопад върху закръглените й рамене. Бранди беше облечена в безформена, овехтяла муселинена рокля. Констанс беше с копринена дреха с дръзко деколте. А Фиона, дребното, къдрокосо хлапаче, което едва не беше попаднало под копитата на конете му? То изобщо не приличаше на нито една от двете. Отново погледна през дългата маса лейди Адела. Реши, че никога досега не беше виждал толкова много хора от по-долна класа, събрани на едно място.

Възрастната жена срещна погледа му и каза:

— При нас няма изобилие от блюда, ваша светлост. Когато приключим със саздърмата, ще ни сервират сладкиш със сметана и плодове.

— Точно този десерт винаги съм обичал, госпожо — отговори й усмихнат.

— Предполагам не такъв, какъвто го приготвя нашата готвачка — обади се Клод, като изпъшка. Лейди Адела му беше казала, че страда от подагра.

— В края на краищата не е направен в овче шкембе, нали? — Ян се обърна директно към Бранди.

— Така е — отговори тя, като се усмихваше подобно крадец, грабнал тлъстия пай.

След няколко хапки херцогът разбра какво е имал предвид Клод. Черешите бяха гнили, а тестото — клисаво. Доброто възпитание изискваше да изяде огромния къс, който Мораг беше стоварила пред него. Отпи от виното. Погледна към лейди Адела. Чудеше се дали в Шотландия дамите се оттеглят във всекидневната, за да оставят мъжете сами. Такъв беше обичаят в Англия.

— Ще изпием портото във всекидневната — обяви старицата, сякаш прочела мислите му.

Ян стана от мястото си заедно с всички. Когато мина покрай Бранди, тя му прошепна:

— Беше много любезно от ваша страна. Сбъркала съм по ваш адрес. Вие сте възпитан и имате добри обноски, след като преживяхте вечерята с всички нас. Сладкишът беше ужасен, но готвачката се надяваше да ви впечатли!

Той беше очарован.

— Нямаше никакви усилия от моя страна. Бих погълнал още едно парче. — После продължи по-тихо: — Как търпи бедният Краби да го наричат пияница?

Момичето прехапа устни.

— О, ваша светлост, уверявам ви, че това е едно от най-нежните обръщения към него. Надявах се, че поне вашето присъствие ще я спре, но съм сбъркала. — После добави съвсем тихо: — Не трябва да обръщате внимание на Пърси. Той винаги е такъв отвратителен. А сега и ревнува, защото вие сте новият господар на имението.

Всевиждащите очи на лейди Адела го възпряха от повече въпроси.

— Хайде, Бранди, Констанс! Трябва да покажем на херцога, че Шотландия не е толкова изостанала страна. Негова светлост има нужда от забавление. — Обърна се към госта, който в момента не искаше нищо друго, освен легло и дълъг, дълбок сън. — Ще видите, че момичетата не са лишени от достойнствата на истинската лейди. Констанс, тъй като си по-малката, ще се представиш първа!

Констанс представляваше атрактивна гледка, седнала пред пианото. Но студеният и безличен глас, с който пееше френската балада, караше херцогът да се моли тя да е по-кратка. Когато свърши и се поклони скромно, Ян се насили да ръкопляска възторжено.

— Продължаваш да звучиш като прогнила дървена тръба, момиче — заяви лейди Адела. — След всички напътствия, които съм ти давала, продължаваш да пееш ужасно. Дори сама изпълних няколко песни, за да ти покажа как се прави. Е, поне беше красива гледка пред пианото, докато мъчеше ушите на негова светлост.

Без да се колебае, херцогът излъга:

— Твоето изпълнение ми достави удоволствие, Констанс. Ще ми бъде приятно да те чуя пак.

Тя му отправи предизвикателен поглед, съблазнителна усмивка. После потърси с очи Пърси, за да открие и у него възхищение. За неин ужас той настойчиво гледаше Бранди.

— Херцогът е много любезен, дете. Сега ти е време да си лягаш. Кажи „лека нощ“ и сестра ти да заема твоето място.

Констанс видя, че няма измъкване. С цялата грация, на която беше способна, се отправи към вратата.

— Бабо — обади се Бранди, — става късно. Може би херцогът е уморен и не иска да слуша…

Лейди Адела изсумтя и посочи с костелив пръст към пианото.

— С удоволствие ще чуя твоето изпълнение — каза й Ян. Искаше му се поне за миг да бъде в дома си в Лондон и да прави каквото му се иска.

— Аз ще обръщам страниците ти, Бранди — предложи Пърси и се приближи до нея.

Тя бързо направи своя избор.

— Не се безпокой, Пърси. Нямам никакви страници за обръщане.

— Тогава ще стоя до пианото. Може да пееш на мен!

Бранди седя скована с ръце на скута, докато той накрая се усмихна накриво. Отдалечи се и седна до лейди Адела.

Ян наблюдаваше тази сцена с раздразнение. Дочу старицата да съска приглушено:

— Казах ти да я оставиш на мира, Пърси. Тя не може да разбере намеците ти.

„Така си мислиш само“ — ядоса се още херцогът. Не чу отговора на Пърси, защото Бранди докосна клавишите. Разнесе се плътният й, нежен глас:

Нежно го прегърнах аз

и пое нагоре той.

Все го чакам от тогаз,

нямам нито миг покой.

Пощадете моя драг,

дребен град, пороен дъжд.

Не затрупвай, ситен сняг,

пътищата отведнъж.

Ти не го буди със вой

в здрача, вихъре студен.

Нека спи спокойно той

и да стане отморен.

Нека бъда с него вред,

дето иде в тоя свят.

Път да го зове навред,

а сърцето му назад.

Гостът беше трогнат от съдържанието на песента и от чувството, с което беше изпълнена. Той не беше успял да разбере добре текста поради шотландския акцент. Чу лейди Адела да подсмърква, което явно беше нейното одобрение.

Тя се извъртя на табуретката.

— Много красива балада, Бранди! Кой я е написал?

— Робърт Бърнс. Почина преди четири години близо до нас, в Дъмфри.

— Може да добавиш, скъпа, че прехваленият от теб Робърт беше пияница и женкар. Напълни земята с копелета. — В гласа на Пърси звучеше обичайната подигравка. От нея на Ян му идваше да забие юмрук в лицето му.

— Бих искала нашият скъп Робърт да се беше родил четиридесет години по-рано. Не бих избрала друг мъж, освен него. За последен път те моля, Пърси, да внимаваш какво говориш!

Лицето на младия мъж почервеня от гняв. Старицата явно обиждаше мъжкото му достойнство

Бранди стана.

— Ще ми разрешиш ли, бабо, да се оттегля?

Очевидно загубила интерес към всичко, лейди Адела само махна с ръка. Девойката сведе поглед и бързо напусна стаята. Как можеше баба й да бъде толкова вулгарна, и то в присъствието на херцога?

Ян също стана.

— Страхувам се, че е време и аз да си лягам. Моля да ме извините. Пожелавам ви спокойна нощ.

— Ако нещо не е наред, ваша светлост, размърдайте Мораг. Тя е една мързелива повлекана.

Херцогът кимна и напусна стаята. Дочу мърморенето на Клод след себе си.

Отвън го чакаше Краби, за да го придружи до спалнята му. Тя беше в края на западния коридор и добре изолирана.

Слугата отвори двойната врата със замах и се поклони. Мебелировката беше тежка и претрупана, като в трапезарията. Стаята беше мрачна. Поиска му се да има още свещи, за да я направи по-приветлива.

Краби безизразно гледаше скромния огън, който гореше в мангала.

— Мораг е донесла торф, ваша светлост. Аз ще подредя багажа ви.

Когато старият човек излезе, Ян се наведе над оскъдния огън. Някои от торфените парчета бяха направо подгизнали, сякаш събирани сред бурята отвън. Нищо чудно, че резултатът беше гъст пушек.

Ян бързо се съблече и се пъхна сред хладните чаршафи. Завивките миришеха на плесен. Заслушан в дъжда, който тропаше по парапета, и във вълните, разбиващи се зад замъка, младият мъж заспа непробудно.