Катрин Каултър
Херцогът (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Бранди стисна чашата си. С най-студения глас, който Ян някога беше чувал, изрече:

— Сестричката ми не е вулгарна, лейди Фелисити! Вулгарността е способността на някои хора да нараняват чувствата на другите! Тя се проявява, когато човек е невъзпитан, или няма достатъчно ум в главата си. Тогава със сладки приказки прикрива собствената си посредственост!

Фелисити студено се засмя.

— Не исках да ви обидя, госпожице Робъртсън! В края на краищата скъпата ви сестричка лови риба с вас, нали?

— Фиона е много повече, Фелисити — сряза я Ян. — Бих казал, че за Бранди тя е повече от сестра. Фиона е нейното дребно чедо, както бихме казали в Шотландия.

— Дребно чедо, сър? Като слушам твоите приказки, бих казала, че съм в провинцията на някоя чужда страна! Бих те помолила да говориш на английски!

— Наистина сте в чужда страна — заяви Бранди. — Тук говорим шотландски. Не е ли по-добре да възприемете нашия говор, отколкото да ни принуждавате да използваме вашия?

Клод, който не искаше да си разваля настроението с дреболии, промърмори:

— Права сте, лейди Фелисити. За дама като вас ние трябва да променим произношението си. Това е Шотландия, но вие сте наша гостенка.

Фелисити затърси ирония в думите му, но не ги откри. Въпреки че беше стар и нямаше зъби, това явно беше единственият Робъртсън, който можеше да оцени истинските неща. Тя му кимна грациозно. Как смееше тази повлекана да я нарича посредствена?

Лейди Адела наля масло в огъня.

— Значи не обичаш суетата на градския живот, Ян? Надявам се поне на един Сезон, за да въведеш моята Бранди в обществото?

— Страхувам се, лейди Адела, че с негова светлост ще имаме доста продължително сватбено пътешествие. — Нямате ли други роднини в Единбург например? Обществото там ще бъде много по-подходящо за нейния вид и способности!

Джил изгледа остро Фелисити: тя седеше с изправени рамене и упорито стиснати устни. После дискретно погледна Бранди. Дали Фелисити не е забелязала огромните й кехлибарени очи. Поне на тази светлина имаха такъв цвят. Осветлението му харесваше. То правеше огромната зала по-уютна и омекотяваше сенките.

Не, Фелисити не беше видяла нищо друго освен дрехите й. Момичето беше красиво, а езикът му беше остър само когато обиждаха любимите за него хора. Бранди беше права, че Фелисити не успява да прикрие духовната си нищета. Макар че в повечето случаи умееше да очарова мъжете. Поне така се беше случило.

— Не, не искам Единбург за Бранди — продължи невинно лейди Адела. Явно не забелязваше раздразнението на гостенката. — Ян ще й осигури богата зестра. С нея момичето ще се превърне в истинска англичанка. Внучка е на граф, ще има пари, би могла да постигне много!

— А какво ще стане с мен, бабо? — попита Констанс, готова за битка.

Клод се ухили широко и побутна сина си.

— Имаме други планове за теб, момичето ми. Не трябва да се безпокоиш за бъдещето си, нали така, Бърти?

— За всяко нещо си има подходящо време и място, татко! — изрече твърдо той. — Надявам се двамата с лейди Адела да ме оставите сам да уреждам живота си!

Не обърна внимание на пълното объркване на Констанс и се зае със саздърмата. Тази вечер тя не беше вкусна както обикновено. Кони нямаше представа какви са чувствата му към нея. Тя беше твърде млада. Кокетничеше и се учеше да бъде жена. Обичаше да наблюдава номерата й, освен когато бяха насочени към онзи кучи син Пърси. Радваше се, като гледаше как тя расте и се променя. Понякога дрънкаше глупости, друг път думите й го караха да се чувства горд от нея. Кони имаше нужда от време. Баща му и лейди Адела не трябваше да насилват нещата.

— Само гледай да не побелееш, докато направиш своя избор, момче — отбеляза старицата размахала вилицата си към него.

— Според мен Бъртранд винаги внимава какво върши — обади се Ян. Искаше малко да разведри атмосферата. Като видя жалкото подобие на плодова пита, което се готвеха да им сервират, побърза да добави: — Предлагам да отложим десерта и да минем във всекидневната.

Бранди му се усмихна ослепително.

— Но, Ян, плодовата пита е чисто шотландски специалитет! Сигурен ли си, че не искаш да я опиташ? Не си ли ми казвал толкова пъти, че е любимият ти десерт?

В отговор той също й се усмихна и заяви:

— Без съмнение съм казал всичко, което си пожелала от мен! Сега бъди така добра и последвай лейди Адела във всекидневната!

— Добре, командире — промърмори тя.

Ян получи неочаквана подкрепа от Джил. Той се изправи готов да кавалерства на лейди Адела.

— Да тръгваме, Ян! Колкото по-бързо се оттеглим, толкова по-добре, приятелю! Не мисля, че мъжете имаме да си кажем нещо важно. Бастунът ви, лейди! До къде бяхме стигнали? А, да, до Дойър. Спомняте си стария скъперник, виконт Дойър, нали?

— Дойър — повтори бавно старицата. — Не мога да кажа, че ми звучи познато това име, момчето ми — призна накрая разочарована.

— Няма значение, лейди — успокои я младият мъж. — Той наистина не заслужава вниманието ви. — Всъщност не съществуваше никакъв виконт Дойър.

Ян го изгледа предупредително, но Джил не му обърна внимание. Той се забавляваше отлично.

Когато настаниха старата графиня в дневната, тя предложи:

— Защо не ми разкажеш за твоето семейство или за това на херцога? Знам, че дъщерята на сестра ми се омъжи за едно безгръбначно. Бих искала да знам от кого Ян е наследил този огромен ръст?

— Може би дъщерята на сестра ви малко е излъгала безгръбначното, госпожо?

Лейди Адела се изкикоти. Бранди се радваше, че устата й не е пълна с храна. Старицата се обърна и удари Джил по рамото.

Бранди не можеше да гледа как Ян помага на Фелисити да седне, сякаш тя беше дете. Приближи се до Джил и баба си.

— Наистина, Джил, толкова малко знаем за семейството ви! Ян никога не ни е разказвал…

— Какво? Не ви е говорил за прекрасните си роднини? Какъв пропуск? — Бранди видя подигравка в очите му, въпреки че устните му се усмихваха на Ян. — Нашият знатен глава на семейството не си е дал труда да ви информира за гордия си произход? Ян, остави на мен да направя това?

— Давай, Джил! Само внимавай от скука дамите да не задремят.

Фелисити не харесваше начина, по който херцогът се шегуваше относно семейството си. То беше твърде известно и не беше прилично да се постъпва така. Беше направо светотатство!

— Наистина, как може да се подиграваш с предците си? Те пълнят цели страници от историческите книги. Побеждавали са в битки, били са свещеници, добри политици. Имало е дори крале. Натрупали са толкова богатства и са се сдобили с такива имения…

— Да и са манипулирали своите избиратели — прекъсна я Ян. — Купували са гласове от продажниците, кланяли са се на силните. Разбира се, някои от тях са стигнали и до Камарата на лордовете. Не им се е налагало да похарчат и едно пени, затова пък са досаждали на всички с високопарните си речи.

Бранди любезно изрече:

— Прав си, Ян. Не си заслужава да се хвалиш с това. Кълна се, че бих умряла от скука да слушам някоя от речите на твоите предци. Впечатлена съм дотолкова, доколкото Джил се опитва да развесели баба.

Фелисити изстреля като лейтенант:

— Бих искала да ви информирам, госпожице Робъртсън, че семейство Кармайкъл има благороден и горд произход. Те са чисти англичани! Във вените им не е текла чужда кръв.

— Колко бързо забрави граф и графиня Дьо Во, скъпа — вметна Джил.

— Джил! — възмутено възкликна херцогът.

Бранди понита:

— Кои са били тези Дьо Во, Джил?

— Принуден съм да мълча, Бранди. Нека ти обясни херцогът.

Фелисити приключи темата:

— Не виждам каква промяна са донесли Дьо Во, Джил? В края на краищата не са внесли френска кръв в рода Портмейн.

— Права си, скъпа — съгласи се той и измъкна малка кутийка с емфие от многоцветната си жилетка.

— Бранди, седни на пианото — нареди херцогът. — Искам да чуя шотландската балада!

Тя беше толкова изненадана от странния разговор, че не събра сили да откаже. Изпя тъжната балада на Робърт Бърнс, но за цялото си старание получи единствено студения коментар на госпожица Трамърли:

— Колко трудно е да се насладиш на песента, след като не можеш да разбереш думите.

Бранди изгаряше от желание да узнае повече за семейството на Ян и за загадъчните Дьо Во, но лейди Фелисити дискретно се прозя и помоли херцога да я изпрати до стаята.

— Коридорът е толкова тъмен, че сигурно ще се загубя! Дъските са неравни, а сигурно има и ръждиви пирони. Килимът е прекалено изтъркан. Трябва да се внимава и с него. Моля те, ела с мен!

— Бих искала да си счупи глезена — прошепна Констанс на сестра си.

— О, не, Кони! Представяш ли си още колко време ще се наложи да остане? А и трябва да я обслужваме!

Клод стана, изкривил лицето си от болка, и галантно целуна ръката на лейди Фелисити.

— Не ставай глупак, Клод — изръмжа лейди Адела. — Сигурно лейди Фелисити не е примряла за артритното ти кавалерство?

Лейди Фелисити обаче явно нямаше нищо против. Тя се усмихна като кралица, току-що зарадвана от своя поданик. Клод се наду като пуяк. Гостенката пожела лека нощ на цялата компания и напусна, хванала под ръка Ян.

Херцогът беше раздразнен. Изобщо не се постара да смекчи тона си, въпреки че говореше на Фелисити.

— Колкото и да ми беше приятно да те видя, тази вечер поведението ти беше под всякаква критика!

Доловила гнева му, тя стисна зъби и пое дълбоко дъх. С усилие се сдържа да не изрече ругатни, които не прилягаха на една дама.

Двамата се заизкачваха по стълбите. Херцогът продължи:

— Разбирам, че всичко е много странно за теб, но трябва да положиш усилия и да се овладееш. Няма да умреш, ако се държиш любезно с хората и спреш да критикуваш всичко наоколо! Мисля, че не искам много от теб?

Това вече беше прекалено! Фелисити забрави всичко, на което я беше учила майка й. Започна да крещи на огромния мъж, който трябваше да стане неин съпруг:

— Да се държа любезно? Няма нищо по-лесно от това! Да гледам това проядено от молците домакинство е истинска наслада? А още по-весело стана от брътвежите ти да населиш Съфолк с дузина лигльовци, приличащи на онова отвратително дете Фиона? Наистина ми беше много приятно да си представя, че съм разплодна крава, заключена в онзи мавзолей Кармайкъл Хол! Ако си въобразяваш, че ще зарежа живота в Лондон, жестоко се лъжеш!

— Фелисити, да не намекваш, че не искаш да раждаш децата ми? — От погледа й Ян разбра, че тя се отвращава от него. Той наистина беше огромен мъж, но нямаше да я нарани, особено в леглото. Щеше да бъде нежен, като с Мариан. Вероятно като всяка девственица е изплашена. — Вече каза достатъчно — продължи той. Не знаеше дали трябва да я хвърли надолу по стълбите, или да се справи с нея по друг начин. — Не искаш ли моите деца, Фелисити?

Тя не беше глупачка. Разпери ръце и въздъхна.

— Що за смешен въпрос? Просто съм изморена, това е! Пътуването беше прекалено дълго. Необходима ми е една нощ здрав сън.

— Да, разбира се — съгласи се Ян и отвори вратата на стаята й. Беше прекалено суров с нея тази вечер и сега съжаляваше за това. Фелисити беше много изморена и той трябваше да се съобрази с това. Усмихна й се, но не я докосна. — Ще се видим утре сутринта — каза.