Катрин Каултър
Херцогът (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

— По дяволите, Бранди, събуди се! — извика херцогът.

— Не е необходимо да ми крещиш, Ян — прошепна девойката, като отвори очи. На лицето му се изписа облекчение и тя се усмихна.

Той каза:

— Не говори, ако те боли. Просто си почивай. Може по-късно да ми кажеш как се чувстваш, или сега ако пожелаеш!

Тя преглътна с усилие. Стомахът я присвиваше и й се гадеше. Нямаше да повърне, каквото и да станеше! Опита се да опипа челото си.

— За Бога, Бранди, трябва да лежиш неподвижно — нареди й и върна ръката й обратно.

— Ударих главата си и ужасно ме боли!

— Да, представям си! Под дяволската си плитка имаш цицина колкото кокоше яйце. — Момичето се разплака и обърна главата си на другата страна. — Не мога да разбера защо трябва да сплиташ косите си толкова стегнато! Това не само те прави да изглеждаш като малко момиче, но сигурно е и много неудобно?

— Боли ме — простена тя, като се бореше със сълзите.

— Тогава лежи спокойно! Ще се опитам да направя нещо, за да не те боли толкова. — Ян махна фибите. Вдигна дългата плитка и започна да я разплита. Влажни, къдрави вълни напълниха ръцете му и той ги погали. Когато приключи, Бранди си отдъхна облекчено. Нямаше я вече тежестта върху главата й. — Така е по-добре, нали? Престани да сплиташ косите си, Бранди! Не ги харесвам така, освен когато ги навиеш върху главата си. — Той се обърна и хвърли още торф в огъня. Защо беше казал това? Какво го интересуваше как носи проклетата си коса?

Думите на херцога я развълнуваха. Изчака да премине гаденето и тогава вече можеше да мисли по-ясно. Беше го излъгала! Беше една измамница и нищо повече! Преди да умре, трябваше да му каже истината.

— Излъгах те, Ян — прошепна. В погледа й се четеше, че очаква наказание.

— Какво каза? Излъгала си ме? Ти бълнуваш, Бранди! Виждаш ли ме ясно? Кажи, колко пръста има пред очите ти?

— Не трябва да бъдеш мил с мен! За всичко е виновна проклетата ми гордост и сега ще плащам за това. Не искам да умра, преди да съм признала вината си!

Ян се намръщи.

— Не разбирам нищо, честна дума! За каква гордост говориш? Понеже няма да ти позволя да умреш, престани да се обвиняваш!

— Не разбираш? — Нещо решително не беше наред! Той не беше сляп и сигурно беше видял какво е направила? Не, просто проявяваше любезност към нещастницата.

Ян бавно кимна, после започна да разбира за какво говори. Отново усети топлите й устни върху своите и чу сърдитите й думи. Сега съжаляваше, че го е целунала! Би трябвало да се радва на това, но някак съжаляваше, че това можеше и да не се случи.

Бранди въздъхна. Никак не беше трудно да се изповяда пред него. Тя беше такава самохвалка!

— Не мислиш нещо лошо за мен, нали? Нали не вярваш, че съм лош човек? Можеш ли да ми простиш?

По дяволите, защо постоянно повтаряше това?

— Разбира се, че не мисля нищо лошо за теб! Няма какво да ти прощавам. — Съвестта му го накара да добави: — Трябва да знаеш, Бранди, че и аз имам вина за случилото се. Дори като мъж нося по-голяма отговорност. По-възрастен съм от теб и по-опитен за много неща. Трябваше да се контролирам по-добре.

— Не, Ян, не трябва да се обвиняваш! Не исках да разбереш колко ме е страх. Сега плащам за греха си. Можех да нараня и теб, а това е непростимо! — Как й се искаше да я наругае. Не можеше ли поне веднъж да бъде като баба си?

Внезапно си припомни вечерта, когато бяха говорили за различни неща. Е, поне сега не стоеше пред дървената вана чисто гол.

— Страхувам се, момичето ми, че отново имаме предвид различни неща? За какъв страх говориш?

— О, спомняш си за вечерта, когато ти беше гол, а аз мислех, че говорим за пътуването до Лондон? — Изгледа го толкова настоятелно, че отново се почувства без дрехи.

— Престани да мислиш за това какво си мислила, Бранди!

— Добре, но онази вечер разбрах много неща. До тогава не знаех, че човек може да бъде толкова красив! — Тя въздъхна.

— Какво за малодушието?

— Е, добре, трябва да знаеш, че винаги съм се страхувала от тях. Мисля, че едно от тези отвратителни животни ме ухапа, когато бях много малка. Кантор е красив, разбира се. Само дето конете ме карат да отстъпвам назад бавно и тихо. Плашат ме до смърт!

— Страхуваш се от конете — прошепна Ян, пребледнял като стената на колибата. — А аз мислех, че си великолепна ездачка! Господи, ти летеше по моравата като вятър! Беше толкова предизвикателна, че успя да ме заблудиш. Просто не си могла да спреш Кантор?

— Да! Моля те, не ме мисли за глупачка! Ти си съвършен във всичко, докато аз съм…

— Аз? Съвършен? Не съм чувал по-голяма глупост! Колкото до твоята страхливост, мисля, че се държа доста храбро. Дори безсмислено храбро. — Замълча. Пръстите му потупваха коляното. — Не бих помислил нещо лошо за теб само защото не обичаш конете. Освен това не е необходимо да доказваш нищо, Бранди!

— Наистина ли няма значение за теб? Нали не го казваш от съжаление?

— Не, не те съжалявам! Мъчно ми е само, че те боли главата. Колкото до другото, забрави го! Ако искаш, повече не се качвай на кон. Или може би ще позволиш да те науча как да ги владееш? Тези животни могат да бъдат много добри, знаеш ли? Може да им говориш, да им се караш. Обикновено са добронамерени. Предполагам сега няма да ми признаеш, че не можеш и да плуваш?

— О, в това съм сигурна, че ще те победя! Истина е, че победих Бъртранд съвсем честно и почтено. Ти си свикнал да плуваш в онова езерце в Съфолк. Какво знаеш за приливите, теченията и подхвърлянето върху скалите?

— Не много, но бързо ще се науча.

Бранди внезапно потръпна и затвори очи. Не изглеждаше добре. Навън валеше дъжд. Какво можеше да направи? Не можеше да я остави сама.

— Главата ли, Бранди?

— Да, боли ме!

— Страхувам се да те преместя сега. Просто лежи и продължавай с признанията си. Между другото, сигурно знам повечето от тях.

Бранди успя да се усмихне. Това го накара да се почувства по-добре. Тя имаше воля. Никога досега не беше познавал жена като нея. Беше свикнал с нежност и безпомощност, с тихи забележки и любезни усмивки. Винаги той беше силният, който даваше опората. Девойката лежеше върху изгнилия под. Болеше я, но нито хленчеше, нито плачеше.

— Виж, поне бих могъл да изсуша блузата ти на огъня. Ще облечеш сакото ми. — Когато я повдигна, за да свали жакета й, тя се скова като дъска. Ян се зачуди какво й става. — Предполагам не те е страх от мен? Нямам намерение да те обидя.

Бранди се задъха: „Господи, не му позволявай да види деколтето ми!“ Представата за зеещите копчета на блузата й почти я разплака. Веднъж видял кравешкия й бюст, никога повече нямаше да й се възхищава.

Ян свали жакета и се намръщи към овехтялата, бяла блуза. Беше толкова тясна, че сигурно е била шита, когато е била на десет години.

— Така е по-добре, нали? Не, не се дърпай! Позволи ми да те подържа, за да се стоплиш. Не искам да се простудиш!

— Ти също си мокър — каза тя, но не помръдна. Очевидно не беше забелязал нищо, благословени да са светците! Отново потръпна, но не от студ. Беше възнаградена с по-силно притискане.

Съвсем непреднамерено Ян целуна косите й. Бранди вдигна ръка и докосна лицето му. После той се наведе и я целуна леко по устните. Тя забрави за болката в главата и за копчетата на блузата си. Побърза да разтвори устни.

Джентълменът се възпротиви на това, но само изпусна косата й. Целувки обсипваха брадичката, страните и ухото му. В замяна той целуна челото, нослето и… накрая откри устните й. Усети пръстите й в косите си и чу името си. Начинът, по който произнесе името му, го накара да обезумее.

Започна да гали раменете и шията й, преди да стигне до гърдите й. Затрудняваха го дрехите. Започна да разкопчава блузата й. Искаше да погали голата й плът. Бранди се отскубна от прегръдката му. Беше толкова смутена, че вече не я болеше и главата. Искаше й се да потъне в земята. Как би могла да му обясни, че не иска да я докосва? Щом го направи, сигурно ще се отврати от нея.

По дяволите, беше я изплашил! Беше забравил колко невинна е тя. Отпусна ръката си и пое дълбоко дъх. Беше съвсем близо до мига, когато щеше да я обезчести! Обърна се на другата страна. Ядосваше се, че е загубил контрол. По нищо не се различаваше от Пърси!

Бранди се отдръпна. Той не искаше нея, а онази жена без лице, която щеше да направи своя херцогиня. Главата вече не я болеше толкова. Не й се гадеше толкова. Оправи косите си и бавно стана. Ян не направи опит да я спре.

После се изправи и я погледна в очите. Чувстваше се като крадец, но трябваше да каже нещо.

— Трябва да ми простиш, че не успях да се овладея! Не исках да се получи така. Предполагам, че причината е моето безпокойство за теб! — Да, но знаеше, че не това е причината. Той беше по-голям мерзавец от Пърси.

— Да, разбира се — отговори му. — Бих искала да се върна в Пендърлей. Дъждът отслабна.

— Добре. Аз ще водя Кантор. Искам да се държиш здраво за седлото. Не, по-добре е да те нося. Не искам да рискувам да паднеш пак.

Това й звучеше чудесно. Да бъде до него поне още малко. Гледаше го как се навежда, за да вземе жакетите и на двамата. Когато обличаше своя, тя се обърна с гръб към него. Дори и да беше изненадан, не каза нищо.

Връщането в Пендърлей не беше толкова вълнуващо, колкото си го представяше. Той я държеше толкова близо до гърдите си, че Бранди чуваше ударите на сърцето му. Всяка стъпка на Херкулес обаче причиняваше ужасна болка в главата й.

Когато пристигнаха в замъка, херцогът измисли една благоприлична история. Марта веднага настани Бранди в леглото. Тя й се скара, а после я прегърна. Даде й топъл чай и лауданум, без съмнение препоръчан от херцога.

Беше много любезно от негова страна да информира всички, че случилото се с нея е било само случаен инцидент. Последната мисъл на Бранди, преди да заспи, беше, че до края на дните си не би искала да се качи на кон.