Катрин Каултър
Херцогът (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Бранди захвърли цветята срещу него и скочи на крака.

— Казах ви, ваша светлост, че съм почти на деветнадесет години! Имам ли вид на дете? Имам ли?

— Ни най-малко! Не се изразих правилно. Исках да кажа, че трябва да ухажва жени с опит, а не невинната си братовчедка. Ти си невинна, нали, Бранди?

— Искате да знаете дали съм девствена?

— Е, това е един вид невинност.

— Разбира се, че съм девствена! Кой наоколо би ме освободил от моята невинност? С изключение, разбира се, на Пърси. Но трябва да знаете, че аз упорито го отбягвам!

— Добре. Може би и аз ще избягвам да имам работа с него. Той се подиграва на хората. Това ме влудява. Постоянно изпитвам желание да забия юмрук в лицето му. Какво ще кажеш по въпроса?

— Размажете му физиономията — нареди Бранди, като се наведе да събира цветята.

— Добре. Кажи ми защо се държи, сякаш съм го обидил с нещо? Вероятно, защото много мрази англичаните? Той знае, че е незаконороден и не може да има никакви права над имението Пендърлей.

Бранди се замисли за момент. Като изключи факта, че Пърси е негодник, той беше шотландец. Херцогът бе англичанин, но й беше станал много симпатичен.

— Това не е всичко. Констанс е чула баба да му казва, че ще го направи законен член на семейство Робъртсън. Иска той да се ожени за богата наследница и да се заеме добро положение в обществото.

— Значи така?

— Какво значи това?

— Означава, че ако стане законен, би могъл да предяви права върху Пендърлей. Не си ли съгласна?

Бранди кимна.

— Пърси е негодник и аз му нямам доверие. Ако лейди Адела удържи обещанието си, не знам как ще постъпи.

— Аз също мисля така. А каква е ролята на Клод и Бъртранд? Моите адвокати наистина нямаха представа, че тук има толкова мъже. Този факт много ме учудва.

— Вие не знаете ли, че чичо Клод и Бъртранд са лишени от наследство?

Изгледа я учудено.

— Лишени от наследство? Господи, става по-заплетено от мелодрамите на Дрюри Лейн.

— Какво е Дрюри Лейн?

— Там са всички театри в Лондон.

Бранди се замисли за момент, после за негова изненада каза:

— Всъщност не знам защо е бил лишен от правата си моят прачичо Дъглас. Той е бил по-възрастният брат на дядо Енгъс и наследник на титлата. Според думите на Марта баща им, възрастният граф, го изхвърлил от имението и предал всичко на Енгъс. Когато Дъглас умрял, дядо разрешил на чичо Клод и Бъртранд да живеят в имението. През последните шест-седем години Бъртранд е управител тук. — Добави с блеснали очи: — Синът на чичо Клод е добър човек, независимо какво мисли за Пендърлей. Не е лесно да нахрани всички ни и постоянно да се съобразява с прищевките на баба.

Дали не се страхуваше, че ще прогони Бъртранд от имението? Или беше влюбена в него? Не, тя беше прекалено умна за този незначителен човек. Истината бе, че Бранди е много сложна личност. Беше й необходим мъж, който да оцени невинността й и в същото време да не подценява ума й.

— Разбирам — промълви Ян.

— Чух също, че лейди Адела иска да върне правата на Клод и Бъртранд.

— Лукава жена е твоята баба. Дали не иска всички да се хванем за гушите? Дали не е решила в краката й да падат трупове?

— Би намерила това за забавно. Обичам я, но не мога да отрека, че е доста проклета. Като признае Пърси за свой законен внук и възвърне правата на Клод и Бъртранд, тя сигурно иска да изтрие несправедливостите на миналото. Какво е станало много отдавна, не мога да знам. Сигурно е било нещо ужасно, щом чичо Дъглас е бил лишен от наследство. Сигурно вече си разбрал, че баба е твърде ексцентрична?

Това звучеше интересно.

— А ти, Бранди? Какво ще кажеш за себе си?

Тя се усмихна чаровно и повдигна рамене.

— Аз ли? Предполагам, че от ваша гледна точка съм една провинциалистка без зестра. Просто бедна роднина.

Нейната откровеност този път го ядоса. Осъзна, че като неин настойник има възможност да промени живота й. Бъдещето й наистина не изглеждаше никак розово. Мислено я облече в модерна рокля. Щеше да навърши деветнадесет години. Това беше възраст, подходяща за създаване на семейство. Мина му през ум, че Фелисити би могла да я вземе под своя опека и да я представи в обществото.

— Аз съм твой настойник, Бранди. За мен не си просто провинциалистка. През август трябва да се оженя за една очарователна госпожица. Сигурен съм, че тя с удоволствие ще те въведе в обществото. Би ли желала да посетиш Лондон?

Да бъде в Лондон с него и младата му съпруга? И тази жена щеше да я учи как да се държи сред английските благородници? Бранди усети как се изчервява от гняв. Отново хвърли цветята по него и заяви:

— Това изобщо няма да ми хареса! Как смеете да ме третирате като някоя недодялана селянка? Може би ще ме давате и под наем, за да забавлявам приятелите ви? Ще ме мъмрите ли, ако не направя достатъчно дълбок поклон пред някой от тях? Може да вземете ваше настойничество и да си го напъхате в ботушите!

Ян беше зашеметен. Стоеше и не намираше думи. Това все пак беше някакво постижение. Да накараш един английски херцог да замълчи.

— Отивам да видя Фиона. Можете и сам да намерите обратния път, ваша светлост! — Бранди заслиза надолу по пътеката и скоро се изгуби от погледа му.

Ян не знаеше какво да каже. Проклетото девойче! Как смееше да се обижда от благородното му предложение? Как си позволяваше да го разбира погрешно? Щял да я дава под наем? По дяволите! Това, от което имаше нужда това момиче, беше да я напляска хубаво човек!

Пристъпи към края на скалата. Видя я да върви по брега и да се доближава до Фиона. Фелисити и Джил бяха прави. Шотландците наистина бяха диваци. Той извика:

— Ако нещо ти липсва, това са добрите обноски! Трябва добре да те натупват, момиче! Ела веднага тук, за да ти кажа защо искам да те натупам!

За негова изненада Бранди се обърна и веднага се заизкачва по пътеката към него. Гневът му не намаля от това. Когато стигна до върха на скалата, Бранди се насочи право към него, бръкна в джоба си и захвърли нещо към него.

Ян се наведе и видя в тревата да блестят две гвинеи. Това бяха монетите, които беше дал на Фиона след злополучния инцидент.

— Наистина ли мислите, че аз имам нужда от добри обноски, ваша светлост? Ха! — Девойката отново се насочи към пътеката.

— По дяволите, Бранди! Не е честно! Не беше моя вината, а твоя! — Ян млъкна. Тя отдавна беше изчезнала, а и това, което говореше, беше смешно. Добре го беше подредила. Беше го повалила така, както Джаксън понякога го тръшваше на боксовия ринг.

Подритна монетите, после се наведе и ги взе. Започна да ги подхвърля във въздуха. Не си спомняше друг път да е оплесквал нещата така. Бранди беше проявила гордост, а той стърчеше тук като последен глупак. Двете сестри трупаха влажен пясък върху замъка, който трябваше да бъде Пендърлей. Ян изтупа панталоните си и тръгна обратно. Не можеше да се начуди защо тя не искаше да отиде в Лондон. Отново си припомни какво беше казал. Да, всичко беше както трябва. Нямаше нещо, което да е причина за нейната ярост. Да я дава под наем! По-голяма глупост не беше чувал.

Приближи до замъка. Първата му сутрин при семейство Робъртсън не беше тръгнала както трябва.

— Ваша светлост?

Херцогът видя Бъртранд да крачи към него. Косата му ярко блестеше на утринното слънце.

— Добро утро, Бъртранд — поздрави Ян, наложил си ведра усмивка.

— Виждам, че се наслаждавате на нашата пролетна сутрин.

Двамата мъже си стиснаха ръце. Херцогът изгледа озеленените си панталони.

— Надявам се, че багажът ми ще пристигне скоро. В противен случай ще трябва да ми заемете един панталон.

— Или една от фустанелите на баща ми?

Херцогът не можеше да си представи да бъде облечен в традиционната шотландска пола.

— Знам, че звучи смешно, но краката ви са много подходящи за пола. Колкото до мен, не мога да си представя да облека една. Вятърът постоянно ще ми я подмята около краката. Предполагам, че е здравословно въздухът да минава навсякъде. — Бъртранд се засмя. Никога не беше виждал по-ужасен мъж. — Добре, няма да има никакви поли!

Бъртранд се усмихна на отговора му и каза:

— Предполагам, ще искате да видите книгите на Пендърлей? Или да посетите някои от наемателите, за да разберете как живеем тук?

— Много бих искал — отговори херцогът. Братовчед му изглеждаше умен и честен човек. Ако го смяташе за омразен английски натрапник, с нищо не го показваше. — Бранди ми каза, че вие управлявате имението от много години.

— Да, работя в пристройката. Ако дойдете с мен, никой няма да ни безпокои. Баща ми е в замъка с лейди Адела.

„Сигурно обсъждат новия граф“ — помисли Ян. Е, не можеше без това.

— Да започваме работа, Бъртранд. И, моля те, наричай ме Ян! Все пак сме братовчеди.

Пристройката беше малка. До нея стоеше двуетажна каменна къщичка. По процепите й се виеше лоза. От източната й страна се гушеше добре подредена градинка, различна от властващата запуснатост на замъка.

— Фрейзър се грижи много добре за нас. Успява да ни снабди с всичко необходимо за ядене от своя участък земя. Имаме и щастието, че морето е близо до нас. — Отвори тясната входна врата и даде знак на херцога да наведе глава.

— Искам да ви помоля да не споменавате на Фрейзър за Мораг. Те са женени, но живеят разделени и не могат да се понасят. Мисля, че са били заедно само една седмица.

— Мораг е жената, която постоянно се чеше?

— Да, защото не се къпе. Точно това е причината да се разтрогне съюзът им толкова бързо. Чудя се как не е забелязал този неин недостатък още преди да се оженят. Може би тогава се е къпала, кой знае? Двамата с баща ми се стараем да не говорим за нея пред него.

Срещу тях се зададе пълничък, оплешивял човек. В ръцете си държеше лопата.

— А, господин Бъртранд, баща ви е в замъка. Отиде там преди час, защото лейди Адела изпрати едно момче да го повика.

— Добре, Фрейзър, знам това. Запознай се с моя братовчед, негова светлост херцогът на Портмейн, настоящ граф Пендърлей.

— Ваша светлост — поздрави Фрейзър с усмивка и се поклони.

— Фрейзър, бъди така добър и ни донеси чай. Двамата с негова светлост ще бъдем в кабинета.

— Разбира се, господин Бъртранд! — Отдаде поздрав на херцога с мистрията и се отдалечи в посоката, от която беше дошъл.

— Добър човек — отбеляза Бърти и въведе Ян в една осветена от слънцето стая. Въпреки че бяха овехтели, мебелите бяха доста представителни. Върху огромно дъбово бюро бяха прилежно подредени много листове и големи книги.

Бъртранд погледна към тях, наведе глава и се почеса.

— Е, как да ти го кажа, Ян? Не си наследил Холирууд Хауз!

— Това няма никакво значение — отговори спокойно той. — Давай да видим нещата!

Бъртранд седна до херцога и разгърна на най-новата страница. Започна старателно да чете вписаното.

След като слуша този рецитал няколко минути, Ян се усмихна и поклати глава.

— Разбирам по-добре думите от цифрите, Бъртранд. Кажи ми, може ли Пендърлей да се издържа сам?

Бъртранд затвори книгата. Личеше, че добре е обмислил отговора си.

— Да, ако стопаните най-сетне заживеят в новия век. Разбираш ли, в низините източно и на юг имаме плодородни земи, на които добре виреят зърнените култури. Земеделците обаче нямат необходимите сечива и опит, за да ги засяват. Предпочитат да живеят при рибарите на север оттук. Там отглеждат овце за вълна.

На вратата се почука. В стаята влезе Фрейзър, като старателно крепеше лъснат сребърен поднос в ръцете си.

— Чаят ви, господин Бъртранд, ваша светлост! — Прислужникът кимна. Извади мистрията от джоба си и напусна стаята, като си подсвиркваше.

— Искаш ли сметана, Ян?

— Да, благодаря — отговори замислен херцогът. — Може ли да се отглеждат повече овце? — Отпи от китайския чай. Беше превъзходен. Фрейзър беше истинско съкровище.

— Да, но големите стада искат много разходи. Освен това вълната на нашата порода е много здрава. Минава много време, преди да възвърнат вложените средства.

— Вълната иска и стригане. Имаме ли достатъчно хора за тази работа?

— Не, но има доста безработни, които можем да наемаме. Така правят собствениците на големи стада.

— След това вълната заминава да се валя в Глазгоу?

— Да, но не е необходимо да се транспортира толкова далеч. Дараците станаха модерни през последните десет години. Има някои и по-наблизо.

Херцогът се умълча. Бъртранд седеше неподвижен. Наблюдаваше новия граф Пендърлей и се чудеше дали не го взима за някой обикновен слуга.

Ян остави чашата си и стана. Започна да крачи из стаята. После отново седна и погледна събеседника си.

— Мисля, че двамата с теб трябва да посетим някои от манифактурите в Стърлингшир. Овце или зърно. Трябва да решим кое ще бъде по-изгодно за Пендърлей.

Бъртранд примигна.

— Чувал си за Стърлингшир?

— Да, също и за Клакманъншир — добави с усмивка херцогът. — Не съм дошъл тук съвсем неграмотен относно индустрията на Шотландия. Разбира се, това, което знам, не може да се нанесе на върха на малкия ти пръст. Трябва да ме научиш на основните неща, Бъртранд! Никога не съм се грижил добре за именията си в Англия. Сигурно и тук ще се проваля. Виждам, че се чудиш как може един английски херцог да е загрижен за благополучието на шотландския си имот?

— Има нещо такова.

— Вече имах възможността да ти кажа, че нямам намерение да наблюдавам проблемите ви отстрани. С малко капитал и с твоите умения Пендърлей ще добие свой облик и самостоятелност. Мисля днес следобед да посетя наемателите, за да се запозная с нуждите им. Необходимо е също да се заема и с ремонтите в замъка.

Бъртранд просто не можеше да повярва на ушите си. Дори в най-смелите си мечти не беше допускал, че херцогът ще прояви интерес към Пендърлей и ще вложи пари тук. Толкова беше смаян, че не можеше да говори.

— Чувствам се като глупак — успя най-сетне да изрече. — Искам само да знаеш, Ян, че няма да те подведа! Някога Пендърлей беше великолепно имение. Но, разбира се, времето, политиката, алчността и глупаците го разориха. Чичо ми Енгъс също допринесе много за това.

— Миналото си е минало, Бъртранд. Нищо не можем да направим, за да го променим. Бъдещето е в наши ръце. Бранди ми каза какъв добър управител си. Не искам да се страхуваш за себе си. Винаги можеш да разчиташ на мен.

Всъщност в момента би се оставил херцогът да го поведе дори и към пъкъла.

— Не те обвинявам, че мълчиш. Ще мине време и ще се увериш, че може да ми вярваш.

— Мислех, че времето е най-големият ми враг — задъха се Бъртранд. — Времето и бъдещето! Ще бъда тук и ще върша това, което е необходимо.

Мислите на Ян се насочиха към Бранди и сестрите й. Тяхното бъдеще не беше по-розово от това на братовчед им.

— Разговарях с Бранди тази сутрин за много неща. Тя вече е на възраст, когато трябва да се омъжи. Констанс също не е далеч от това време. Пендърлей е доста изолиран и им липсват контакти. Като техен настойник ще им осигуря зестра. Надявам се това да помогне.

— Това е много благородно от твоя страна, Ян. Особено по отношение на Бранди. Направи за нея всичко, което можеш. За Констанс е още рано. Тя няма нужда нито от зестра, нито от общество.

Ян си представи детето-жена с прелъстителните бадемови очи. Сестрата, която искаше да бъде по-голяма. Явно Бъртранд беше влюбен. Интересно! Едва се сдържа да не се засмее.

— Съгласен съм с теб. Нека да оставим Констанс. Ще се погрижим за Бранди. — „Въпреки смешния й гняв“, продължи мислено херцогът.

— Фрейзър е отличен готвач — каза Бъртранд, като стана. — Ако искаш, можем да обядваме заедно и да продължим разговора си?

— Това е чудесна идея. А ти ще вечеряш с нас в замъка, нали?

— За мен ще бъде удоволствие.

 

 

Късно този следобед херцогът се връщаше в замъка. Посещението на наемателите беше отложено. Ян много бързо беше открил, че роднините му имат доста познания относно отглеждането на овце и зърно. Ентусиазмът на Бъртранд беше трогателен. Херцогът беше доволен, че двамата стигнаха доста далеч. Бранди беше права. Бъртранд беше добър човек, загрижен преди всичко за бъдещето на Пендърлей. Освен това имаше и нещо много по-важно: той беше умен и дисциплиниран

Херцогът влезе в големия хол. На следобедното слънце той беше доста сумрачен. Реши, че един голям полилей много добре ще върви на средновековните гоблени и ризниците. Наоколо не се виждаше никой. Когато наближи стаята си, реши, че има нужда от топла баня. Вече мислеше, че е сам в замъка. Щом влезе в спалнята си, видя една възрастна жена да подрежда дрехите му. Сивата й коса беше прибрана под боне. Надиплената й вълнена рокля издаваше доста мършава фигура.

Като чу стъпките му, тя се сепна и се изправи.

— Ваша светлост — промълви и направи поклон.

— Да. А вие коя сте?

— Марта, ваша светлост. Аз съм камериерка на господарката. Тя каза, че не може да ви оставим в ръцете на онази чешеща се повлекана, Мораг. Имате ли нужда от нещо, ваша светлост?

— Да, от баня. Има ли момчета, които да донесат водата горе?

— Да, ще извикам малкия Алби от кухнята. Той е доста силен, но е малко смахнат, ако ви интересува моето мнение.

— Интересува ме — успокои я херцогът.

Веднага щом прислужницата излезе, той се съблече. После намери кърпата си и я пристегна през кръста си.

Алби беше огромен младеж, който имаше вид на победител в селските борби. Големите му сини очи бяха безизразни. Глупавата му, широка усмивка разкриваше голяма диастема на предните зъби.

— Водата ви, господине — каза той. Всички подробности относно поклони и обръщение „ваша светлост“ явно нямаха място в главата му.

— Благодаря ти, Алби.

Младежът изрови отнякъде доста изхабен сапун. После тромаво изля ведрата в дървената вана. От дъното й започна да капе вода и да пълзи по пода. Алби явно нямаше намерение да си губи времето с такива дреболии. Изправи се и рече ухилен:

— Ако имате нужда от още нещо, ще ми кажете, господине?

— Бъди сигурен, че ще те повикам веднага — увери го херцогът. Искаше му се да се засмее, но така щеше да обиди момчето. Усмихна се чак като затвори вратата след тромавия мечок.

Седна във ваната и започна да се сапунисва. Тогава усети, че сапунът е доста ароматизиран. По дяволите, щеше да замирише като уличница от Сохо. Не, сапунът, изглежда, беше скъп. Щеше да ухае като парижка проститутка. Зачуди се дали Марта не беше отмъкнала сапуна на лейди Адела.

Ян се излежава, докато водата изстина. После излезе от ваната и застана пред огнището. От голото му тяло капеше вода.

Когато вратата на стаята му се отвори, той се обърна. Там стоеше Бранди. Беше задъхана, сякаш беше тичала. Гледаше я и се чудеше къде беше оставил проклетата кърпа.

Тя се взираше в него, без да мигне. Когато проговори, в гласа й се беше събрала цялата почуда на света.

— Много сте красив! Да можех да приличам на вас!